Адам Робъртс
Сол (7)

Барлей

Беше съвсем типично за алсианите да откраднат без никакви угризения територията на изток от Персово море. Наистина предварителните договори, подписани преди пътуването, бяха, така да се каже, неясни относно начина, по който щяха да се разпределят териториите, макар да съдържаха уговорката, че отделните нации трябва да имат равен достъп до вода, обработваеми площи, минерални ресурси и тям подобни. Но при пристигането беше единодушно решено всички кораби да останат в орбита, докато не постигнем консенсус в преговорите относно пропорционалното разпределение на планетата. Естествено, аз се съгласих да бъда домакин на тези преговори на борда на „Сенаар“. Но алсианите и в частност Шчелерем се подиграха над демократичното решение. Те свалиха кораба си на тяхното сегашно място, без изобщо да информират останалите капитани за своите действия. Помня онзи ден. Бях събуден от моя медицински помощник в ранните часове по корабно време и се втурнах по халат нагоре към командния мостик, за да наблюдавам как „Алс“ обагря атмосферата в лилаво и червено с топлината, отделяна при навлизането в нея. Беше твърде късно да ги спрем.

Днес, когато е общоприето да се смята, че сенаар е нацията, чието географско разположение притежава най-много преимущества (понеже сме пуснали корени в плодородния източен бряг на богатата на змиорки Галилея), може би е трудно да се разбере защо постъпката на алсианите предизвика такова силно възмущение. Но поставете се на наше място. При толкова еднообразен релеф метеорологичните условия на Сол са доминирани преди всичко от силата на Кориолис. Ветровете в северната полусфера са преобладаващо западни, а Алс е разположен от другата страна на планините Самсон (Себесчън, както ги наричат те), които представляват естествена преграда за тези ветрове. Ветровете в южната полусфера идват предимно от изток, а на изток от Сенаар няма нищо друго освен хиляда мили солна пустиня, която се простира чак до стръмните хълмове северно от морето Де Морган. Често времето беше спокойно, но ако ветровете се ядосаха, можеха да бъдат наистина свирепи.

Всеки ден имаше два периода на силен вятър от типа, който на земята се нарича тайфун [интертекстът няма индекс-връзка за a%x‘160тайфун’, виж алтернативна база данни, напр. произх. речн. мет.]. Единият обикновено беше около залез-слънце, когато изстиващият нощен въздух се спускаше ниско и изтласкваше срещу нас силни, виещи ветрове. Те продължаваха около час и нещо. След това призори отново започваше да духа вятър, по-малко див, но също толкова неприятен. При това вятърът откъм пустинята е много по-лош от вятъра, който идва откъм водата. Както ви е известно, водите на Галилея са свръхсолени и не могат да поемат повече сол. Затова солта, която ветровете запращат в тях, се утаява на дъното във вид на тиня, което е една от причините Галилейско море да е толкова плитко откъм нашия край и година след година водата непрекъснато да се придвижва на запад. Но в откритата пустиня, която е най-сухото място на света, ветровете разрушават малките солни частици, превръщайки ги в още по-микроскопични зрънца, които могат да достигат едва няколко атома в диаметър. Тези мънички зрънца биват захвърляни с милиарди по голите скали, които играят ролята на наковални за блъскащия като чук вятър и се превръщат в една жилеща и святкаща фъртуна, която прилича на бял пушек и се усеща като милион насекоми, смъкващи кожата от плътта ти. При най-голямата си интензивност източният вятър може да ослепи непредпазливия наблюдател и да накара всяка незащитена кожа да прокърви от хилядите драскотини. При движението на вятъра се чува пронизително свистене. В разстояние на няколко месеца вятърът може да погълне без следа трупове, които са се оказали на пътя му, а трупове, разбира се, имаше (но няма да избързвам толкова). На онези, които трябва да предприемат рисковано пътуване на изток от Великата дига, вятърът е познат още под името „Дяволския шепот“.

Много скоро ние се научихме да си оставаме у дома при изгрев-слънце и да се прибираме по домовете си за по един час, когато слънцето се скриеше зад хоризонта. Обаче износването на съоръженията беше значително. Машините се задръстваха от фината сол, пластмасовите ни прозорци бяха дотолкова издраскани с фини линии, че се превърнаха в непрозрачни сиви филтри, които пречупваха светлината във формата на слънца и дъги.

Ето защо построихме Великата дига. Официално тя се нарича Барлей, в моя чест, но аз се чувствам неудобно от такива почести. А пък и името „Велика дига“ я описва съвсем точно: един фараонски подвиг на строителното инженерство, масивно и прекрасно творение. Започнахме да копаем на един километър източно от най-крайното ни селище (за щастие мощните ветрове означаваха също, че горният слой сол тук беше по-тънък в сравнение с много други места, поради което не се наложи да копаем прекалено надълбоко, за да стигнем до здрава основа). После изрязахме големи плочи от кварц и солен камък и ги пренесохме със совалка, за да положим една огромна стена. Достроихме стената с малки камъни, след което наринахме с булдозери сол от изток и запад, за да издигнем самата дига. Най-накрая укрепихме допълнително цялото съоръжение (от изток) с перваз от твърд солник и (на запад) с обогатен почвен слой, засаден със солна трева.

Това беше единственото изключително скъпо начинание от предвоенния период. То беше осъществено благодарение на специален данък, платен доброволно от всички сенаарци, както и посредством помощи от другите галилейски нации, които (дори в онова ранно време) се съюзяваха със силата на Сенаар. Аз внесох един милион от личното си богатство. Дигата означаваше, че силата на жестоките източни ветрове ще бъде намалена.

Е, добре, за да бъда откровен, в продължение на около една година след построяването на съоръжението, нещата не се подобриха много. Аеродинамиката не беше изчислена прецизно и през два от трите годишни сезона ветровете бяха достатъчно силни, за да проникват и през тази преграда. Поради самата й форма те биваха притегляни по-близо до повърхността и нахлуваха с бичуваща сила в земите ни. Нещо повече, естествените сортове солна трева бяха много крехки. Генното растително инженерство измина много бързо дълъг път, но местните сортове бяха крехки и тънки. Когато стеблата достигаха дължина от един пръст, вятърът ги изтръгваше от почвата и ги понасяше в своята посока, т.е. в посока към нас. Знаете ли колко са остри ръбовете на солната трева? А сега си представете прелитащо торнадо, пълно с тях. Те караха Дяволския шепот да вие по особен начин. Наложи се да поставим огромни колони от кварц, изкопани и повдигнати с много разходи, за да разчупим профила на дигата. Генните инженери на свой ред създадоха растения, адаптирани от естествени сортове на Сол или приспособени от земни сортове: солен бамбук, който израстваше висок, но вретеновиден и лесно се прекършваше от вятъра, храсти и паяжинообразни водорасли, които запълваха фугите между камъните. Най-накрая една по-жилава солна трева покри подветрената страна.

Но какво значение имаха проблемите на растежа? Дигата беше символ, химн от камък и сол към Господа, едно проявление на нашата сила да строим и променяме света.

Как строяхме само! Понякога си мисля, че нито една нация, включително и нашата, не би могла да си върне някога пламтящата енергия от онези първи години. След като корабът ни кацна на соления галилейски бряг, ние демонтирахме части от него, като оставихме само централния купол. Оставихме го и като паметник на внушителното ни пътешествие през космоса, но също така понеже пространството между двата пласта на обвивката му беше пълно с флуоровъглеродна вода, която действаше като щит срещу радиацията на дълбокия космос. Новото ни слънце беше по-ярко от старото и излъчваше повече вредна радиация, освен това горните слоеве от атмосферата на Сол бяха бедни на парникови газове. Сградите в купола бяха превърнати в болница и в детски ясли и по този начин малките деца и болните, т.е. най-застрашените от високите нива на радиация, бяха запазвани там. На практика имаше три болници, дори на онзи ранен етап! Едната беше стандартно медицинско учреждение, което обслужваше повечето от осигурените и заможни пациенти. Но имаше и две по-малки, създадени с даренията на богати земляни, които бяха твърде стари, за да дойдат с нас. Тези два лечебни центъра обслужваха срещу нищожно заплащане. Именно това беше най-голямата ми гордост в онези ранни дни, че на цялата планета Сенаар притежаваше най-много здравни и предучилищни заведения. Нещата не са се променили, въпреки че и другите нации постигнаха определен напредък. И макар че войната ни върна назад.

Типичните жилищни сгради, които изникваха навсякъде около централния купол, бяха от вида, който всички познаваме от историческите филми, онези тежки каменни постройки с плоски покриви. Макар да ви изглеждат примитивни (каквито в действителност бяха), те изпълниха предназначението си да ни осигурят подслон срещу вятъра и радиацията.

Първоначално всички парцели бяха собственост на държавата, която ги предоставяше на обитателите им за закупуване в срок от двадесет години, след което те ставаха собственост на купувачите и на техните наследници. Това поощри хората да мислят в среднодълги срокове, без да ги обвързва прекомерно. В свободното време извън многобройните си задължения те започнаха да напускат палатките под купола и да си избират поземлени участъци. Сенаарците започнаха да строят своите собствени къщи.

Те можеха да копаят солника сами или пък можеше да им бъде изкопан срещу сравнително ниско заплащане, тъй като солният камък лежи близо до повърхността, непосредствено под най-горния пласт сол. Затова хората можеха сами да издигат стените, проектирайки жилищата си съобразно предпочитанията си. Обаче кварцът лежи надълбоко и трябва да се изкопае от гранитното сърце на нашия свят. Човек рядко можеше да събере средства да го изкопае сам. Именно в такива моменти индивидът може да разчита на силата на цялото общество, на цялото паство.

Определих една от корабните совалки да се ползва за копаенето и пренасянето на огромни блокове кварц източно от дигата и въведох схема, според която гражданите можеха да купуват тези блокове от държавата с първоначална парична вноска, като остатъкът се изплащаше с пари или обществен труд. Совалката изрязваше от каменоломната къс кварц с дебелина шест метра, пренасяше го по въздух до жилището, сваляше го меко с помощта на лазерите и го полагаше. Знам всичко за тази процедура, понеже сам построих собствената си къща. Тази схема работеше добре, хората получиха хубави домове, а обществото — много труд, който не костваше нищо на хазната. Благодарение на тази схема сега притежаваме Севернокрайбрежната железопътна линия или поне първите петдесет километра от нея.

Може ли някой да твърди, че се е чувствал тук у дома, преди да е изпитал радостта от построяването на собственото си жилище? Като върховен представител на властта, аз естествено разполагах с квартира под купола, в комплекса от обществени сгради, но реших, че тя вече не е подходяща. Възможно беше някои да сметнат, че се крия, понеже се страхувам от радиацията. Още по-лошо (в политически аспект) беше да ме асоциират със слабите, болните и децата. Ето защо избрах място на едно плато, което се издига пет метра над морското равнище и гледа към Галилея (вражеската пропаганда твърди, че съм накарал полицията да изпъди две семейства, за да ми освободи мястото, но това не е истина, всъщност двете семейства бяха щастливи да ми предоставят земята). Доведох половин дузина работници и работнички и трябваше да настоявам да си получават заплатите, толкова въодушевени бяха да свършат цялата работа без заплащане. Но аз им напомних какво казва Библията за работника, който е заслужил своето възнаграждение. Заедно ние изкопахме солника и построихме стените, очертахме помещения за спалня, кухня, трапезария, рецепция, стаи за гости, кабинет, бункер, килер и баня. След това совалката закръжа над нас, като каменното било на покрива се полюшваше тежко под нея. Едва ли бих могъл да опиша колко удовлетворяващ беше звукът „чат“, с който кварцът поздрави солника.

Тази моя първа къща на славния ни нов свят ми донесе много щастие. Може би отвътре беше малко тъмна, но това се налагаше предвид радиационния риск. Прозорците бяха малко на брой и човек имаше чувството, че покривът е по-ниско, отколкото всъщност беше. През зимата ставаше доста студено. Въпреки това имам само щастливи спомени от тази къща, от нея аз ръководех построяването на един град. Привечер сядах на верандата и гледах как слънцето се спуска над Галилея, а край мен седяха моите съветници и отпиваха билков чай. Разговаряхме и се възхищавахме на Божиите красоти. Понякога някой свиреше — някоя мелодия на гайда или соната на пианото, което бях поставил до прозореца към верандата. Това бяха спокойните времена за мен.

Но човек може да се наслади на спокойствието, само ако идва след периоди на усилена работа. Как работехме само!

Проведоха се епични заседания на Парламента, по време на които бяха дебатирани различните планове за града. Духовете бяха разгорещени. Квалифицирани архитекти и инженери, както и обикновени граждани бяха предложили много проекти за общия вид на града. Повечето отдаваха предпочитание на кръстообразния модел, при който градът щеше да расте в четири посоки. Това не беше много практично, понеже се опасявах, че ще разпръснем сградите прекалено нашироко. Други се изразяваха срамежливо посредством музикални мотиви или се опитваха да разчетат в терена конфигурация на лице или на орела на св. Йоан и т.н. Трети имаха по-математически подход и предлагаха квадратни или кръгообразни мрежи от улици. Аз се консултирах с моите съветници и избрах шест проекта, които след това бяха защитени в Парламента от техните създатели и накрая бяха прогласувани на специален дебат. Никога преди, нито пък след това, Съкровищницата за гласоподавателни бонове не беше побирала толкова много гласове! Дебатът продължи три дни и всеки ден трябваше да прекратявам дискусиите за почивка, понеже по време на разискванията не се получаваше никаква пауза.

Когато беше избран конкретен проект, последва период на интензивен строеж. Хората работеха по цял ден, след което прекарваха по цяла нощ на строежите и си взимаха само няколко часа за сън призори, преди да отидат отново на работа. Никой не прояви мързел. Подрастващите, които при нормални условия трябваше да са на училище, подпомагаха изграждането на класните стаи, тъй като училищата се строяха сега. Бременните жени работеха, вместо да почиват. Болните правеха малкото, което можеха да направят, и съставяха програмата за мрежовите емисии от болничните си легла. Работата спираше само в неделя сутрин, когато хората се събираха, за да отдадат възхвала на Бог, в началото — на открито, а по-късно — в първите църкви.

Строяхме къщи и топяхме горния солен пласт в пространството между тях, за да направим улици. Хората изстъргваха солта от повърхността на градините си, облицоваха с пластмаси направените ями и купуваха органични отпадъци и водорасли, събирани в заливите на Галилея, за да ги разстилат отгоре. Миризмата беше отвратителна, но това бяха първите стъпки в създаването на онази тор, за който мислим като за почва, първата стъпка към отглеждането на земни растения. Програмирахме фабрикаторите да произведат велосипеди, които се продаваха на минимална цена, определена от държавата и улиците се изпълниха с хора, които отиваха на работа или се връщаха с велосипеди. Край улиците продължаваха да никнат къщи. Всеки ден започваше с поредния полет на совалка, с още един огромен къс от дялан кварц от нашия изток. Всички бяха заети и доволни. Въпреки че сигурно виждате напрежение и физическо изтощение по лицата на хората, всички ние черпехме от енергията и издръжливостта на младостта (понеже ние бяхме една млада нация). Концертите ставаха спонтанно, без предварително планиране. Обикновено някоя жена с китара и двама мъже с гайди започваха да свирят на някое от незастроените места, които все още осейваха града. Събираше се тълпа. Хората разговаряха, смееха се и се радваха на музиката. Понякога приказката тръгваше по мрежата или пък някой споменаваше, че в еди-коя си къща щял да свири квартет или че детският хор щял да репетира в купола и хората се измъкваха за половин час от работа и се събираха край стената, за да послушат. Музиката е душата на математиката, както е казал някога някой, а нашата работа беше математика: разходи на енергия, криви на рентабилност, технологии и науки, геометрията на строежите, топографията на градските планове. Хората пееха, когато работеха, Божият план се проявяваше в този нов град. Музика се носеше от наполовина завършените къщи, от ниските административни сгради без покриви, от обществените пространства.

Хвала!

През първия месец бях зает със създаването на управленческата надстройка: още една сграда, казано в преносен смисъл, построена върху основата, която представляваше моят народ. Но освен това аз пътувах. Посетих много пъти строежа на дигата и се разхождах сред народа си, често пъти подавайки ръка в прекия смисъл на думата. Навсякъде, където ходех, имаше щастливи лица, радостни жени, които избърсваха потта от лицата си и ми стискаха ръка, мъже, които пискливо се смееха на шегите ми. Посетих много пъти болницата, за да се срещна с болните и прикованите на легло. Повечето бяха пострадали поради лекомислено отношение към радиацията, хора, които бяха проявили немарливост към задължителните изисквания. Много изгаряния, опадане на коса и катаракти. Но дори и те се радваха. Със сълзи в очите хората ме сграбчваха за ръката, дори когато кожата на дланите им се отлепяше под превръзката. Особено добре си спомням един случай, когато ръководих молитвена служба в едно болнично отделение. Една жена пееше най-силно от всички богомолци и сестрите ми казаха след това, че били смаяни от нейната жизненост, тъй като допреди моята визита тя едва имала сили да се надигне от леглото. Струва ми се, че жената умря по-късно същия ден. Бих искал да мисля за нейните усилия като за доказателство, че духът може да бъде по-силен от плътта.

Още преди да бе изминал месец от слизането на „Сенаар“ на планетата, започнах първата си обиколка около Галилея. Много пъти съм обикалял нашето море, но никога няма да забравя първия път! Отлетях със совалка до Яред, който беше разположен на северния бряг, и започнах обиколката от нашия най-близък съюзник и най-скъп народ-приятел. Официално бях там, за да започна преговори за Севернокрайбрежната железопътна линия, но всъщност имаше повече празненства и възхвали и много повече търговски преговори, отколкото се предвиждаше съгласно твърде баналния официален протокол. В моя чест всяка вечер се даваха банкети, запознаваха ме с плановете на града си. Почвата на север от Яред е горчива и за разлика от почвата, на която се радвахме на изток от Галилея, не благоприятстваше дори ограниченото отглеждане на водорасли. Яред е разположен на самия морски бряг, понеже яредците предпочитат да бъдат близо до животворната вода. Съвсем малко сгради се намираха на повече от стотина метра от водата, а градините бяха винаги пред самите къщи. Но яредците не садяха някакви изкуствени треви и хилави цветя в импровизирана почва, а чрез прегради отделяха части от плиткото море и извличаха солта от водата. В тези градини вирееха водни лилии и растения с големи папратови листа, въдеха се змиорки и мънички бодливки, създадени чрез генно инженерство. Посетих много от тези домове и се срещнах с много жители на Яред. Проведе се среща на върха между мен и яредския президент Ал-Себадох, която бе излъчена по телевизията и на която бе подписан договора за сътрудничество. През последвалите превратни времена, през годините на война и трудности, този договор между нашите две велики нации никога не беше нарушен.

Разбира се, Яред е много по-бедна нация от нас и повечето от търговията, която осъществихме по време на това първо посещение, беше символична. Докато яредците търгуваха със занаятчийски произведения и статуи, които наистина притежават определена красота, но имат малко практическо приложение, ние предлагахме фабрикаторски програми от огромна и непосредствена полза. Въпреки че някои от враговете ми понякога заклеймяваха моите контакти с Яред като непринасящи полза, трябва да знаете, че ползата невинаги се измерва в пари. В лицето на Яред винаги сме имали най-верния съюзник и съюзът ни частично се основаваше на тяхното чувство на задълженост към Сенаар. Въпреки че някои от по-буйните яредски фракции негодуваха срещу сенаарското господство над галилейския басейн, повечето признаваха силата на необходимостта и бяха разбрали добрия ред и хармония, които идват от един-единствен признат авторитет. В края на краищата ние всички почитаме един и същи Бог, което едва ли може да се каже за детински индивидуалистичната вяра, изповядвана от анархистки настроените алсиани. Една вяра, която на практика се доближава до атеизъм.

След Яред совалката ми прелетя над морето (още помня как докато пилотът правеше виражи, аз притисках лице към страничния отвор и следях с поглед искрящите фрагменти слънчева светлина, подхвърляни от вълните, които приличаха на стопена платина), за да посетя Елеуполис. Там имаха своите трудности на израстването, редица проблеми, които бяха помрачили радостта от заселването, и аз нямам желание да петня един от нашите съюзници, като се изказвам прекалено шумно за онова време. Достатъчно е да се каже, че не останах дълго, понеже политическата ситуация се менеше стремглаво. Тогава Елеуполис беше беден град, в който се водеха прекалено много борби и пререкания, за да остава време за съграждане. Сега нещата там са се подобрили и разбирам, че за нашите млади хора е твърде модно да пътуват с коли по югоизточния бряг на Галилея и да посещават този народ. Но в началото хората на Елеуполис се караха и воюваха помежду си и много малко неща бяха построени. Народът плати цената за липсата на твърдо ръководство. Живеенето в палатки като временна мярка е добро нещо, но без стабилни покриви, които да ги предпазват от радиацията, хората не биха могли да просперират. Кривата на болестите и смъртността беше започнала бавната си извивка нагоре. Вместо да признаят това зло и да се обединят, за да се борят с него, елеуполизийците само се караха, воюваха и спореха все повече. От историците разбирам, че при тази нация е бил регистриран относително най-големият брой смъртни случаи през първите десетилетия. Работната им сила намаля десетократно, обработваемата площ закърня. Аз подписах предварителни съюзнически договори с временното правителство, но то беше свалено няколко дни след отпътуването ми.

От Елеуполис совалката полетя покрай брега и на югозапад над стръмните хълмове на Гант към Бабюлонис. Тази общност беше по-стабилна. Бабюлонците бяха решили да не строят покрай брега, а да издълбаят домовете си в гантийските хълмове. Първото им голямо общо дело беше водопроводът между града им и Галилея, който функционира посредством слънчеви помпи. Те предпочитат хълмовете, отчасти защото благодарение на тях построиха по-лесно домовете си, но също защото там расте местен сорт солна трева, която е по-малко остра и малко по-полезна от нашите варианти на източния бряг. Естествено ние се опитахме да пренесем този сорт (разменихме фабрикаторски софтуер и други технически ноу-хау за различни стоки на Бабюлонис), но тревата не вирееше в по-ветровития изток. Бабюлонис беше разположен в центъра на дълга криволичеща долина, добре защитена от свирепите ветрове. Водопроводът отвеждаше известно количество вода от морето до резервоар в началото на тази долина, откъдето тя протичаше (посредством хитроумно скрити помпи) нагоре по течението на древно речно русло към резервоар в другия край на долината. Странно чувство изпитва човек, когато седи край потока и го гледа да тече нагоре по хълма! Аз приседнах там в бялата светлина по пладне, като бършех лицето си с копринена кърпа поради горещината. Ръководителят на Бабюлонис ми разказа подробно как бяха създали този поток, възкресявайки мъртвата планета, както се изрази той. Беше прекрасна гледка да седиш пред входа на елегантен бабюлонски дом-пещера зареял поглед над ливадите с окосена солна трева и обществените сгради към река, искряща на слънцето. Някои я наричат Бабюлонския канал, понеже представлява изкуствен воден път, но както изтъкват самите бабюлонци, речното корито е било местно природно образувание, а не тяхно дело, така че не е уместно да се нарича канал.

След като уговорихме условията по договора с Бабюлонис, аз полетях със совалката нагоре по крайбрежието и посетих Лантърн, който е разположен на западния бряг. Това е едно странно общество, изградено около три семейства, така че всеки гражданин на Лантърн е член на едно от трите. Генетичният фонд очевидно не е толкова разнообразен, колкото би трябвало да бъде и лантърнианците страдат от удивително много вродени и наследствени заболявания. Освен това, според мен, по-младото поколение не е щастливо с онова клаустрофобно чувство, което царува в обществото им. Мнозина напускат семействата и домовете си и се заселват при други нации. Разбира се, много малко нации са толкова гостоприемни като сенаарците. Повечето се съпротивляват на всички форми на имиграция, а малкото, които нямат утвърден регламент, подбират пристигащите. Обаче в Сенаар ние винаги посрещахме гостоприемно имигранта, при условие че той или тя носеше пари (или преносим еквивалент в умения и труд), както и при условие че той или тя бяха готови да поемат своя дял от работата, която предстоеше да се свърши. През годините няколко хиляди лантърнианци бяха извървели пеша пътя до Ню Флорънс, оттам бяха пътували с лодки до Яред и накрая бяха използвали железопътната линия, за да стигнат до Сенаар. Други пък бяха прекосили цялата Галилея в ръчно направени лодки, предприемайки опасно пътуване до нас, което обаче показва притегателната сила на една съвършено хармонична нация като нашата. Ние сме обект на завистта на Сол, моите деца, моят народ! Не е грях да се гордееш с това, в края на краищата, това е дело на Господ.

С посещението ми до Ню Флорънс и с подписването на договора от последния съюзник (съпроводено от много празненства по всичките галилейски брегове), Южният съюз беше официално учреден. Колко малко съм подозирал тогава, че този съюз, оглавен от Сенаар, щеше да просъществува за съвсем кратко по време на войната с нациите от Севера. След като се завърнах у дома, бях посъветван да пътувам на север, за да видя дали някои от общностите, които се установяваха по бреговете на Персово море, не могат да бъдат поощрени да се присъединят към алианса. Включих това в плановете си. Хората ми започнаха разговори чрез радиовръзка със северняците, за да уговорят условията на първата визита. Но алсианите вече бяха започнали да установяват зловредното си влияние по бреговете на Персово море.

У дома, в нашия прелюбим Сенаар, една група от заинтересовани партии прокараха парламентарно предложение, водени от безпокойството си за отвлечените деца. Тези деца, които бяха пораснали с по една година на всеки десет в състоянието на стаза и бяха живели една година през ускорителния етап и две години по време на намаляване на скоростта, сега бяха на биологическа възраст от девет или десет години. Тревожехме се, че те вече са деформирани от културата на Алс. Сега много често се даваше израз на чувството, че ако не си върнем децата преди пубертета, те ще бъдат изцяло изгубени за нас. Сенаарците са народ, който цени семейството повече от всичко останало, с изключение на Бог, и перспективата да не видят никога тези деца ужасно стресираше бащите, много от които бяха от средите на военните. От всички проблеми, които бяха обсъждани между приятели и в зараждащия се съюз около Галилея, този пораждаше най-горещи дебати.

Едни смятаха, че трябва да преговаряме, а според други трябваше да нападнем и да си вземем децата обратно, независимо дали на алсианите им харесваше, или не. Армията беше заета с редица задачи, но по принцип професионалните войници смятат себе си за воини и изпитват безпокойство, когато се налага да работят като инженери и сапьори, да строят мостове и да поставят прозорци от многопластово стъкло по фасадите на магазини. Моите подчинени ми докладваха за растящото недоволство, изразявано от представителите на военните поделения по време на месечните им срещи. В действителност, докато ние се борехме да превърнем разкъсваната от бури и безплодна галилейска долина в плодородна, до нас достигаха истории за лесния живот на северняците. На тези срещи се говорело, че създаването на алсисткото селище край Персово море било незаконен акт, който се равнявал почти на кражба. Говорело се също, че алсианите използвали непочтени методи, за да приобщят Конвенто и Смит към своята сфера на влияние. Човек трудно можеше да знае на какво да вярва. Философията на империята трябваше да бъде пълна противоположност на анархистката философия на Алс, обаче аз разполагах с прекалено много доказателства за техните зли намерения. Още тогава за мнозина беше ясно, че щеше да дойде време, когато двете нации щяха да стигнат до по-горчив конфликт и белите пустини на Сол ще поаленеят от пролятата кръв.