Адам Робъртс
Сол (12)

Петжа

Бях обсебен, възможно най-лошото нещо. Казвам ти това не защото се гордея, а защото ще ти помогне да разбереш случилото се. Бях се фиксирал болезнено върху Туржа. Превърнах се в ригидист, някак неусетно и по стечение на обстоятелствата. В днешно време това може би е по-малко необичайно, но в онези дни беше направо скандално. Прекарвах с нея всичкото възможно време, всъщност всеки миг, в който тя не ме отблъсваше. Тогавашното ми назначение беше като специалист по контактите, към когото се обръщаха представителите на нациите, установили се на арадийските брегове. Всъщност Туржа беше получила запитвания от техните правителства за срещи, на които да се обсъди сътрудничеството между нациите. Тя вкара молбите в компютъра, той посочи мен за дипломат поради предишния ми опит по прикачването и така получих назначението. За да бъда откровен, не бях никак претоварен с работа, понеже дипломатическите задължения бяха твърде малко. Прекарвах много време с Туржа, а когато тя ме отпращаше (както правеше често), помагах в болницата. Броят на заболяванията се повишаваше, като особено многобройни бяха случаите на рак и катаракти, както и хлорните отравяния, така че всяка допълнителна помощ беше добре дошла. Човекът, с когото се бях сбил, Личновски, още лежеше там. Той се заяждаше с мен всеки път, когато се появях в болничното отделение, и макар гласът му да беше прегракнал от кашлица и хрипове, той не пропусна случая и този път:

— Значи и в работата си станал същият ригидист като в секса — изкряска той. — Колегите ти тук разправят истории за теб.

— Поне — върнах му го аз — дробовете ми са наред.

Почти бяхме приключили репродуцирането на дробовете му, но в онези дни (а дали не и днес, твърде много време мина, откакто за последно съм бил на медицинско назначение), възпроизведените дробове имаха прекалено малки алвеоли и бяха наполовина ефективни в сравнение с естествените.

При тези думи Личновски почервеня и се задъха, а от устата му пръснаха капчици слюнка.

— Мръсен ригидист! — изшептя той. — Ще те убия, само да стана оттук! Със собствените си ръце ще те убия!

— Или аз теб — отговорих аз. — Все пак имам по-силни дробове.

— Ти ми причини това!

— Пак ще го направя.

— Мръсен ригидист! Да не мислиш, че не те познавам? Че не разбирам какво правиш?

Той се разкрещя с пресипнал глас към другите хора в отделението:

— Дипломат, значи? Тоя иска да направи тук йерархия, да ни превърне в сенаарци, в мрежа от роби! Не разбирате ли какво иска да направи?

Това беше прекалено обидно и аз отидох до леглото и му затиснах лицето с една възглавница. Ръцете му подскочиха нагоре и ме уловиха за китките, но аз бях по-силен. Държах го в това положение може би двадесет секунди, дълго време за човек с половин дроб, и тогава го пуснах да си поеме дъх. Лицето му беше мораво и той нямаше сили дори да ме напсува. Облещи се в мен с опулени, кървясали очи и омраза в погледа.

Но аз забравих бързо случката. След смяната отидох при Туржа и я заварих за пръв път от доста време насам в добро настроение, очите й блестяха. Излязохме заедно навън в ярката слънчева светлина и режещия солен въздух и решихме да повървим пеша от купола до Истенем. Докато вървяхме, аз я хванах под ръка, също като някоя старомодна двойка. Нищо не беше в състояние да намали красотата й в моите очи, нито маската, която приличаше на зурла, нито контактните лещи, които всички носехме, за да не щипе хлорът очите ни. Разговаряхме за Лукреций. Бях й разказал онова, което ни бе казала Ксурис за този автор от древността, сега невъобразимо отдалечена от нас. Туржа се заинтригува и уреди един фабрикатор да й разпечата копие на произведението, за да може да го прочете. Но тъй като тя не знаеше старолатински, някой трябваше да й го преведе, така че аз прочетох произведението, или всъщност го препрочетох, и двамата го обсъдихме. Според мен това съвсем не беше религиозно съчинение, но тя настояваше, че когато Лукреций говорел за силата на човешкия дух да побеждава нещастията, да преминава през пламтящите стени на света и да се слива с неизмеримото цяло, всъщност той говорел за Бог.

— Бог, както го разбираш ти — казах аз.

— Естествено — отвърна тя.

После Туржа зашумоля с тънките листи от разпечатката, докато ги вадеше от раницата си, и ми прочете един цитат. От маската гласът й звучеше глухо и с чужд тенекиен тембър. Тя прочете с тромаво усърдие:

— Medio de forte leporum surgit amari aliquid quod in ipsis floribus angat.^[1]

Аз попитах:

— Какво означава това?

Тя се засмя и гласът й се чу приглушен през маската:

— Като научиш старолатински, ще разбереш.

Смеейки се, аз посегнах към нея, за да й измъкна листите, но тя се разсмя и ми се изплъзна. Настигнах я и ние притиснахме челата си едно в друго, това беше условен знак за целувка, който използвахме, докато бяхме навън и маските пречеха на устните ни. Продължавахме да се смеем. Гаснещата светлина на деня, на която хлорните облаци над водата придаваха синьо-зелен оттенък, осветяваше лицето й и правеше очите й да изглеждат още по-дълбоки, а косата й по-тъмна. Звукът на вечерния Дяволски шепот започваше да се надига на изток, сякаш някаква жена-гигант, чийто силует се извисяваше високо над звездите, повдигаше към коленете си гигантска шумоляща рокля. Плъзнах ръка под ризата и бельото на Туржа и прокарах нежно пръсти по гърдите й. Тя разкопча колана си и ние се любихме бързо и задъхано върху скалата в подножието на Истенем. Когато достигнах оргазъм, изпитах чувството, че падам рязко, това беше някакво вътрешно падане, почти прекатурване. След което тя каза:

— Sunt lacrimae rerum^[2].

Това бяха последните ни щастливи мигове заедно.

Отидохме в спалнята и поспахме около час. След това се присъединихме към една голяма компания и играхме на разни игри в коридора. После ядохме и пихме, разговаряхме, смяхме се. Стъмни се. Няколко души накладоха огън на открито и всички седнахме около него, като пак се забавлявахме, пихме и играхме една игра на названия, в която трябва да определиш на какво ти приличат сенките, хвърляни от огъня. Загубих Туржа от погледа си и по-късно я открих в една стая, далеч от компанията. Тя седеше тихо и на силната, почти жестока изкуствена светлина очите й изглеждаха червени.

Три дни по-късно тя ми съобщи, че се мести в спалнята на жените и че иска да приключи връзката си с мен. Както и че бременна.

— Което накрая ще доведе до същото — изрече бързо тя, сякаш ставаше дума за нещо съвсем обикновено. — Защото когато времето наближи, аз така или иначе ще се преместя в женската спалня и детето ще се роди там.

— Но дотогава има още много месеци — изтъкнах аз. Бременността едва се забелязваше в извивката на корема й.

— Но между нас е свършено — настоя тя. Лицето й беше спокойно, погледът — безизразен, стори ми се, че мога да видя през нея, без да я отмествам.

Отново настоях:

— Защо?

— Така.

— Но защо?

— Защото така искам.

На устата ми беше да попитам „ами това, което искам аз?“, но щеше да прозвучи твърде нелепо, разбира се, дори в моето емоционално състояние. Приседнах тежко, мисля, че бяхме в спалнята, но може да сме били и в купола. Не помня точно.

— Трябва да признаеш — каза тя, като сега гласът й прозвуча по-меко, — че се държиш по начина, по който би се държал един ригидист.

Бях чувал това достатъчно често от други хора и винаги имах чувството, че хвърлят по мен някаква стрела или жило, за да убодат онова, което според тях беше горделивост или его (още един архаичен термин, но прекалено сложен, за да го разисквам тук). Това ставаше по времето, когато бях приел дипломатическото назначение и в очите на останалите нации се бях превърнал в „йерархът“ на Алс. Пред другите хора, като Личновски например, можех да отхвърля обвинението, но изречено от Туржа, то ме удари надълбоко. Заболя ме.

— Бях прекалено обсебващ — признах едва чуто. — Имаш право да прекратиш връзката ни. Но не е нужно да се местиш в женската спалня, ако предпочиташ да останеш тук.

— Сега предпочитам да бъда с жени. Започнах връзка с Ксурис.

Срамувам се да призная, но усетих разяждащо чувство в душата си, едно негодувание от това, че се беше влюбила в друг човек, но го „потиснах“, тромаво вътрешно усилие, също като да потиснеш напън за повръщане.

— Това обяснява интереса ти към Лукреций — казах аз, като в гласа ми се усещаше напрежение.

Тя отговори само „да“, след което извади листите от чантата си, същите онези листи, и ми ги подаде. Страницата, която се случи най-отгоре, съдържаше следното:

„Приятно е, когато вятърът е развълнувал необятното море, от брега да наблюдаваш страшните усилия на други; не защото чуждите страдания ни доставят голямо удоволствие, но е приятно да видиш ти сам от какви злини си пощаден. Приятно е да наблюдаваш големите сражения, които се водят в равнината, без да си изложен на опасност.“^[3]

Запазил съм тази страница в бележника си.

В продължение на три или повече дни бях като луд от мъка. Нарочно търсех да се сбия с някого и когато минувачите или други хора забелязваха несправедливия ми гняв, те вземаха страната на другия човек и ме напердашваха. Но сега, като си припомням събитията, разбирам, че всъщност нарочно съм си търсел белята. След едно падане счупих ключицата си и постъпих в отделението, за да ми я наместят. За късмет, Личновски беше заспал, иначе нямаше да ме остави на мира и накрая можех да си го изкарам на него и да го убия.

Но не за това искам да ти разкажа. Точно по същото време, към края на връзката ми с Туржа, аз посрещнах делегацията на Рода Титус и нейната охрана от шестима мъже. Именно тогава Сенаар беше направил официални постъпки пред Алс за установяване на контакт. В самото начало на въпросната дипломатическа мисия аз живеех щастливо с Туржа, а към нейния край бях бесен от мъка, понеже я бях загубил. Историята е записала истината за сенаарските планове, а именно че това посещение изигра всъщност ролята на прикритие за Нападението.