Адам Робъртс
Сол (22)

Петжа

Намирах се в пустинята вече няколко дни, като се придвижвах в североизточна посока. В продължение на около триста километра сушата се издига постепенно над нивото на южното море, като върхът на всяка дюна е със сантиметри по-висок от върха на предходната. Не спирах да карам, като че ли бягах от нещо и на третия ден започнах да усещам ехото вътре в собствената си душа, което беше предвестник на някакво състояние на празнота. Събуждах се, ядях, спях и шофирах и всяка дейност беше толкова изпълнена с нищо, колкото и всички останали. Постигнах една истинска дълбина. В нея наистина има нещо парадоксално. От една страна тя представлява твърде крехко състояние, понеже всяко отразяване на аз-а замърсява вътрешната празнота, а същевременно е едно устойчиво душевно състояние, в което именно се осъществява най-дълбокото бягство. Това трудно може да се изкаже с думи и два пъти по-трудно — на чужд език, но може би аз достигнах състоянието, в което на душата й се струва, че се отделя от тялото с един шумолящ звук, какъвто издават мъртвите листа или пръските на малкия водопад; когато тя сякаш изоставя глъчката на сетивните шумове и се отправя към спокойната неподвижност на духовния свят. Думите напускат своя пост. Това беше нещо мистично.

Едно безкрайно пътуване в едемската празнота. Караш бавно, гумите леко поднасят нагоре по дюната и на сянка фаровете на колата (винаги включени) приличат на светлинни лъчове, дълбаещи дупки в сенчесто-сивия солен нанос пред мен. А после, в мига, в който стигаш върха, те изпълва страхотно чувство, като разцъфтяване, когато целият пейзаж се плъзва в полезрението ти, осветен в златно-бяло от ниско полегналото слънце.

Понякога в далечината се виждат солни вихри или оттеглящият се Шепот увисва като парче полупрозрачна лента по дължината на хоризонта. Беше красиво, много красиво и все още е красиво в спомените ми. Един спомен не може да се преработи, не може да се извади от някой фабрикатор.

Следващото нещо, за което се сещам, когато се опитвам да опиша нещата в тяхната последователност, е подготовката за Вечерния шепот. Не бих могъл да кажа колко време от пътуването ми всъщност е отишло за това занимание, понеже солната пустиня в своята дълбока същност беше обсебила по-голямата част от възприятията ми. Една пустиня вътре, която съответстваше на пустинята отвън. Сигурно този баланс, тази духовна неутралност, която се просмукваше в мен, ме караше да се чувствам вътрешно свободен като вятър. Представях си, че мозъкът ми е бял като сол, а всяка издутина по повърхността му е като солна дюна, с обвеяна от ветровете съвършена извивка. Един бял свят, сух и безплоден, свободен от мисли, от паразитите на съмнението, от нараняването и омразата, които заразяват и най-здравия ум.

Обезопасявах колата, но без обичайното усещане за приближаваща опасност. Не знаех къде се намирам, макар че би било по-точно да кажа, че не съзнавах къде се намирам, понеже фугоподобното състояние ме беше върнало назад към несъзнаването, и днес не бих могъл да твърдя, че това се случи без причина. Покатервах се обратно в колата и се приготвях да вечерям. Не мога да кажа каква храна ядях или пък как я бях взел, дали ми беше вкусна и дали изобщо забелязвах, че се храня. Сигурно съм пил воджаа. Данните от фабрикатора ми показват, че бях изпил доста воджаа по време на пътуването. Може просто да съм седял, без да мисля за абсолютно нищо, или пък съм преглеждал бележника си или съм вършел някаква работа. Не мога да кажа.

Но помня първите звуци на бомбардировката, онези взривни залпове в далечината, които се отронваха един подир друг. Първият гръм бе последван от втори, после от трети, четвърти и още, и още. Отначало помислих, че това е някакъв откачен внезапен пулс в собствените ми гърди. След това се концентрирах и пак се вслушах. Звукът от тежката артилерия не може да се сбърка, онзи неспирен подземен тътен, накъсван от приглушени залпове. Седях хипнотизиран от този звук, наистина бях хипнотизиран. Все едно че някаква огромна врата многократно се затръшваше далече, някъде много далече, в ада.

Тогава една позорна част от мен се устреми нагоре и прониза с адреналина си обвивката, която ме отделяше от света. Да, нямаше съмнение, че онова зловещо думкане ме развълнува. Някаква част от мен се възпламени и запламтя с възбудата на войната, сигурно това беше еросът на войната. Измъкнах се през задната част на колата и изтичах до върха на дюната, където се бях прислонил.

Хоризонтът на запад беше червен, но не от лъчите на залязващото слънце. Това беше една обособена цветна елипса с повече оранж и едва загатнато зелено поради хлора — един огнен кръг на хоризонта. Вън от колата усещах студения въздух по кожата си, а звукът от канонадния обстрел беше толкова силен, че го чувствах чак във вътрешностите си. Стоях и наблюдавах гледката в продължение на около половин час, докато мощните разтърсващи взривове престанаха и остана само яркият огнен цвят, който обагряше малкото парче небе.

Влязох обратно в колата и се втурнах към шофьорската кабина. За пръв път от доста дни насам потърсих на контролното табло сателитните данни за местоположение, понеже исках да разбера къде се намира бомбардираният участък. Имах подозрения, че това може да е Алс, но не знаех със сигурност. Но сатпозицията беше празна. Проверих останалите програми в контролното табло на колата и всичките бяха в изправност, но когато поисках диагностика на сатпозицията, ми беше отговорено, че няма връзка със сателита. В това имаше нещо нередно. Съобразих, че ако някой решеше да нападне Алс, първо щеше да извади от строя двата ни сателита. Но в такъв случай това беше нещо повече от обикновено нападение, това беше война.

Но дори и без сатпозиция, не можех да имам съмнения относно собственото си местоположение. Бях пътувал на североизток и север в продължение на дни. Слънцето беше изгрявало от дясната ми страна и откъм гърба ми. Не можеше да бъде друго селище освен Алс. Освен ако някой неизвестен враг не беше решил да бомбардира празната пустиня в продължение на един час без причина. Това можеше да бъде атака само на източния бряг на Арадис.

Подкарах колата и се отправих към все още пламтящия участък от небосклона. Всъщност най-лошото в този спомен, ако настояваш да ти кажа, е усещането, че моментите на духовна чистота, които бях преживял в пустинята, не са били нищо друго освен едно очакване и че всъщност аз просто бях отбелязвал несъзнателно времето преди войната да ме призове. Това е най-лошото, понеже споменът поражда в мен неприятното усещане, че животът ми, преди да започна да убивам, не е бил живот, а само негово преддверие. А това би означавало, че убиването е било целият ми живот.