Адам Робъртс
Сол (24)

Петжа

Онази нощ изминах по-голямата част от разстоянието до Алс, но умората ме връхлетя и спрях, сложих скобите на колата и легнах да спя. На сутринта продължих нататък и в ранния следобед стигнах до първите следи от разрушение.

Всъщност най-напред видях няколко отшелнически жилища, които бяха незасегнати, и се почудих дали предишната нощ не бях сънувал. Не спрях, нито пък притесних обитателите им (нямах желание да разговарям с отшелници, като предполагах, че и те нямаха желание да разговарят с мен). Но малките къщи, които представляваха постройки от полимерни материали или от солен камък или пък най-обикновени покрити ями, всичките защитени от изток с груби стени, край които се беше натрупала сол (никой от онези хора нямаше да си направи труда да я разчисти), тези немногобройни хижи край солната пустиня, от която ги делеше само един път, поне изглеждаха като нещо нормално. Сигурно щях да сметна, че нищо лошо не се е случило и че адските пламъци и огнената завеса от по-предната нощ са били някакъв сън, ако не беше стълбът тъмен пушек, рязко открояващ се на фона на бялото небе. Именно към него пътувах аз, вперил поглед през по-голямата част от времето — огромен димен стълб, който на две трети от височината си се пречупваше и свеждаше надолу като за молитва.

Продължих да бързам и в ранния следобед пристигнах до развалините на Алс.

Пътят, който водеше до морето, беше разрушен и осеян с кратери. Взривната вълна беше подмятала и разхвърляла големи парчета солен камък. Отбих колата от пътя и я подкарах покрай някакви парници, всичките спукани като балони. Успях да измина около петстотин метра, преди пътят да стане непроходим. Все още не бях видял никого.

Слязох от колата и първото нещо, което ми направи впечатление, беше миризмата, която проникна дори през маската ми и нямаше как да я избегна — воня на въглерод, миризмата на взрив. Крачех край разрушени парници, като от време на време спирах, за да погледна вътре, но картината винаги беше една и съща. Ако беше езеро, обгорели и натрошени камъни, ако беше разсадник — разбъркани сол и пръст и повехнали в хлора растения.

Хлорните пари бяха навсякъде, виеха се ниско в краката ми, лъкатушеха между разрушените сгради. След малко осъзнах, че в безцелно носещия се жълтеникав газ има нещо като течение, понеже той се движеше най-вече по посока на водата. Взривовете бяха освободили допълнителни количества от тази отрова. Те бяха разложили натрия и го бяха окислили, но ниско долу кислородният слой беше много тънък и макар да се образуваха хлорати, много от отровния газ продължаваше да се носи наоколо. Беше нещо отвратително.

Отправих се към открития участък край водата и видях, че едно точно попадение беше разрушило входа на женската спалня. Това ме шокира. Бързо отидох там и се опитах да отместя някои от блоковете, но (забелязах) преди мен бяха идвали други и по-малките камъни бяха преместени на няколко метра встрани. Но защо не бяха докарали кранове или по-големи машини, за да отместят големите блокове? Започнах да крещя през пукнатините, но гласът ми звучеше глухо поради маската, а пукнатините бяха черни като безнадеждност.

Тогава отстъпих от развалините и се обърнах да огледам наоколо. Един цял град (мислех аз и това го помня съвсем точно) унищожен, както и хората в него. Това трябваше да разпали в мен неугасима ярост, обаче усещах само някаква задушаваща тъга. Борех се със себе си, опитвах се да накарам гнева да излезе навън. Езерото, обвито цялото в мъртвешкожълтия хлорен газ, беше прекалено грозно, за да бъде символ на траурна скръб.

В този момент усетих ръгване отзад в ребрата. Реших, че е някой сенаарски войник, дошъл да довърши унищожаването на алсианите (беше глупаво да не предположа, че из развалините ще тършуват вражески патрули). Вцепених се. Мисълта ми зацикли на място и в ума ми запрехвърчаха искри като от късо съединение в свръхпроводник. Без съмнение трябваше да се престоря, че се предавам, в противен случай щеше да ме застреля на мига. Обаче първо щях да се предам — да кажем, щях да вдигна ръцете, — след което щях да се обърна и тогава, с лице към него, можех да го нападна. За мен пленяването беше равностойно на смърт, така че предпочитах да избера смъртта. Но за йерархията е типично да смята, че затворът е за предпочитане пред смъртта (и защо не, след като животът сам по себе си е затвор?) и този факт ми беше достатъчен, за да ме подтикне към действие. Ръцете ми бяха отпред и аз издърпах единственото нещо, което можех да докопам — бутилката с воджаа, пъхната в колана ми, — и я нагласих възможно най-добре зад ръката си. Вдигнах ръце наполовина и се обърнах. Зад мен нямаше никакъв сенаарец, а един мъж на име Босжин. Познах го въпреки маската, понеже имаше малко коса и виненочервен белег на челото във формата на кутре. Беше насочил иглена пушка към корема ми. Изпитах внезапно облекчение, но понеже той не свали оръжието, също толкова внезапна паника. След това той отклони пушката, кимна и паниката ми се стопи.

— Да се махнем от откритото — каза той. — Тук не е безопасно.

— Сенаарски патрули? — попитах аз.

— Да.

Започнахме да се катерим нагоре по руините, в каквито се беше превърнал входът на женската спалня (приличаше на прерязано гърло), и продължихме по дължината на хребета. Скоро се озовахме зад едно възвишение, далеч от всякакви погледи. Тук спряхме.

— Ти си Босжин — казах аз.

Той изгрухтя и зурлестата му физиономия се раздвижи нагоре-надолу в знак на потвърждение.

— А ти си Петжа — каза той.

— Да.

— Видях те, като идваше. За малко да те гръмна оттук.

Той посочи с пушката към един малък процеп.

— Само маската ти ме спря. И враговете са с маски, но техните са военен модел и покриват цялото лице.

— Защо не донесе нещо за разчистване? — попитах аз. — Да разчистим входа на женската спалня?

Босжин ме погледна изумено.

— Снощи бях навътре в пустинята — обясних аз. — Чух гърмежите и току-що пристигам. Но ако сенаарците са заклещили жените вътре, те може да са живи. Трябва да се опитаме да ги измъкнем.

Той поклати глава.

— Значи не си бил тук. Изненадах се, като те видях да се мотаеш из района. На юг има вражески лагер и понякога идват, за да погледат водата или каквото там правят. Значи не знаеш за спалнята на жените. Ела.

Той ми направи знак да го последвам, сочейки наляво с дългото дуло на пушката, и ние се заизкачвахме по голата скала. От един хребет видях, че втори взрив беше разрушил скалния покрив над женската спалня. Изтеглихме се ниско по скалата до самия ръб на дупката.

— Като видяха, че входът на пещерата се е срутил — каза Босжин, — някои хукнаха да местят камъните. Обаче ние също ги видяхме, макар че беше нощ, понеже огънят зад тях ги осветяваше.

Той спря и поклати глава.

— Видяхме ги и им извикахме да спрат и да дойдат тук горе.

Надникнах в мрака долу. Вътре беше бушувал силен пожар, всичко беше почерняло, черните петна бяха изпъстрени с жълто-кафяви ивици обгоряла сол.

— Колко души загинаха? — попитах аз.

— Много — отвърна той. — Беше трудно да се угаси огъня. Много малко можехме да направим. Беше… ужасно — (той помисли доста, преди да избере думата: проджежен), — че бяхме толкова близо до морето, а не можехме да потушим огъня. Някои донесоха помпи, но водната струя не можа да стигне дотук.

Той спря за малко.

— Аз бях във водата. След това ни атакуваха още веднъж отгоре и взривът удари същото място и угаси огъня. Чиста случайност, за нас късмет, за тях — не.

Босжин изведнъж се огледа, сякаш се страхуваше от вражески патрули. Но той говореше много тихо и със сигурност не можеха да ни чуят.

— След това се изкатерихме обратно дотук, онези, които бяхме наблизо. Спуснахме долу стълба, която Личновски беше уредил да донесат много бързо от север. Познаваш ли Личновски?

— Да.

— Спуснахме се долу. Имаше много малко въздух и беше ужасно горещо, като в ада. Бяха останали малки огнища, които продължаваха да поглъщат пода, леглата, телата. Но удивителното беше, че най-навътре имаше оцелели. Някои хора бяха изтичали до душовете или бяха в килерите, или някъде другаде. Изведохме ги бързо навън. А трясъците не преставаха. През цялото време взривовете продължаваха, но сега сенаарците местеха целите постепенно на юг и на изток. Както и да е, изведохме ги, онези, които бяха останали живи. После бързо се придвижихме на север, понеже вятърът разнасяше пожарите на юг.

Отново надзърнах в дупката.

— Познаваш ли Туржа — попитах аз.

— Ъхъ — каза той.

— Жива ли е?

— Мъртва. Така мисля. Мъртва е.

Поклатих глава.

— Тя имаше бебе — каза Босжин. — Знаеше ли? Съвсем скоро родено. Била вътре в спалнята. Знам го от Етенжа, нейна съседка по легло, и тя каза, че Туржа била вътре и го хранела точно когато Етенжа отишла до душовете.

Аз отново кимнах.

— Жертвите бяха много — каза Босжин. — Изтеглихме се до един склад за машини навътре в Себесчън, северно от Истенем. На седем-осем минути оттук.

Поседяхме малко. Чуваше се някакво много далечно жужене, което постепенно изпълни тишината. Босжин извърна глава нагоре и се взря в две от по-близките ивици дим, които се издигаха в небето. Проследих погледа му. Корпусът на стария „Алс“, който ни беше пренесъл през космоса в утробата си, също като майка, беше разцепен и разкривен. Най-дебелият стълб пушек се издигаше от него. Други две по-малки димни колони се издигаха близо до нас. Между тях забелязах тъмно петно, което в далечината приличаше на птица.

— Пак идват — каза Босжин. — Димът пречи на сателитите им да дават точна информация за детайлите, така че трябва да долетят със самолети. Но дори и от самолет се вижда трудно. Инфрачервеното проследяване не им върши работа близо до пожара, обаче тук на скалите ще ни открият. Най-добре е да влезем в пещерата.

Той незабавно се прехвърли през ръба на дупката и изчезна. Трябваше ми един миг, за да се сетя, че вътре има стълба, закрепена под широкия около метър каменен ръб. Аз също пропълзях нататък, наведох се напред с протегната ръка и почти се прекатурих в тъмнината със свит на топка стомах. В същия момент обаче хванах стълбата, извъртях тялото си и успях да закрепя крака си на най-горното стъпало. След това започнах да се спускам.

Пет метра по-надолу ударих Босжин с крак.

— Внимавай, кретен — изръмжа той. — Ще ме събориш от стълбата.

— Няма ли да слезеш долу? — попитах аз.

— Няма нужда. Сенаарците няма да ни видят, а пък оттук ще чуем дали самолетът е отминал, или стои във въздуха над нас. Освен това — допълни той след дълга пауза, — няма да ти се иска да слезеш по-надолу. Огънят не е погълнал всичко. Това, което е останало… не е за гледане.

Така че аз увиснах под каменния покрив, а слънцето хвърляше ярко бяло петно точно зад мен. То пречеше на очите ми да се адаптират към тъмнината и имах чувството, че вися над някаква бездна. Притаих дъх и успях да чуя слабия като жужене на комар звук от крилете на самолета някъде над нас. Той долетя, покръжи и отлетя. След дълга тишина Босжин рече:

— Можеш да ме пуснеш да се кача горе.

Аз протегнах ръце нагоре и за миг се олюлях на върха на стълбата. Успях да се закрепя, като се вкопчих с пръсти в голата скала и се набрах нагоре.

— Свърших, каквото имах да върша тук — каза Босжин, след като се изтегли навън по-чевръсто от мен. — Хайде да вървим при другите.

Закрачихме по скалата, която опасваше една голяма пропаст в тази по-ниска част на Себесчън, като се изкачвахме безспир надолу и нагоре по къдравия скален хребет. Не след дълго стигнахме до солната ивица край Арадис и за кратко повървяхме на север. След това тръгнахме на изток и скоро се спуснахме в една клисура с компактно солно дъно. Това, както разбрах по-късно, беше тясна пещера с множество солни сталактити, някои от които бяха разчистени, за да се освободи място за промишлени фабрикатори и за част от продукцията им — коли, самолети и други такива. Охрана нямаше.

Вътре беше пълно с хора, с изгаряния или с други наранявания, които се бяха разположили кой както свари по пода. Най-тежките случаи (както установих) се намираха в малкото на брой коли и самолети. Всички останали се бяха скупчили около един от двата обикновени фабрикатори, спасени от развалините.

Някой зареждаше сурова каша откъм гърба на фабрикатора, докато група хора нетърпеливо се тълпяха пред него в очакване на закуската. Другият фабрикатор стоеше самотен. Аз посочих към него.

— Какво му е на другия фабрикатор? — попитах аз.

Босжин сви рамене.

— Счупен е. Може би някой ще го поправи, но в момента хората са прекалено изтощени и гладни.

— Едва ли ще можем да изхраним всички в Алс с един фабрикатор — казах аз.

Босжин отново сви рамене.

— Сега в Алс има много по-малко хора от преди. Освен това — добави той, — в четирите коли и двата самолета също има фабрикатори. Но те се ползват за най-болните. Понякога медсестрите идват тук и раздават онова, което е останало.

— Това — отбелязах аз — е хаотично.

Босжин се вторачи в мен.

— Трябва да ударим Сенаар веднага — казах аз. — Това е единственият начин.

Изглежда Босжин си глътна езика за известно време, след което каза:

— Да ударим?

Оставих го, понеже интонацията му не ми хареса, и в продължение на час се занимавах с хардуера на пещерата. Бяхме произвели седем самолета от материали, донесени с нас или приспособени от части на „Алс“. От тях четири бяха разрушени при сенаарското нападение, а един се намираше далеч на северния бряг на Арадис (не можехме да осъществим връзка с мините високо на север, понеже съоръженията, както и двата сателита, бяха разрушени и нямаше как да изпратим съобщение, което да проникне през планинските чукари). Но в крайна сметка разполагахме с три самолета. Самолетите притежават неоспорима важност в една война, макар че флот от три самолета едва ли щеше да е равностоен противник на Сенаарските военновъздушни сили. Ако ги изпратехме заедно във въздуха, трите алсистки самолети щяха да бъдат унищожени наведнъж.

Това ме изпълни с мрачни мисли. Сенаарската армия се състоеше от почти две хиляди войници, незначителна цифра във военноисторическите летописи на Земята, но в контекста на Сол тя представляваше повече от обединените усилия на много други нации. Тези мъже (в армията им нямаше жени, една от странностите на йерархията) бяха войници по двадесет и четири часа в денонощието, обучени професионалисти с добра екипировка и снаряжение. Не ми беше лесно да приема перспективата, че трябваше да воюваме срещу тях, но в същото време бях обзет от изключително нетърпение и не можех да спра да мисля за това. Помня вкуса на тази нетърпеливост, парлива като сол върху езика, и знам, че това не беше нещо, с което да се гордея. Обаче бях изпълнен с желание да започна да превръщам Сенаар в място, пълно с трупове.

Сетих се за колата, изоставена някъде далеч в разрушения Алс. Коли имаше достатъчно, тъй като бяхме произвели голям брой, за да вършат работа при изграждането на града и да пренасят материали от и до северните планини. Но за война колите са неподходяща техника, понеже са лесни мишени от въздуха, лесно се проследяват и елиминират. Умът ми заработи активно върху това как можехме да ги променим. Можехме да ги бронираме, обаче не беше практично. Разполагахме с метали в Себесчън, в частност сребро, но бронирането щеше да ги направи твърде тромави и нямаше да е от полза срещу високоударните оръжия от въздуха. По-добре беше, според мен, да ги снабдим с антитоплинен щит, за да притъпим инфрачервеното им излъчване, след което можехме да ги заровим наполовина в солта. По този начин щяхме да имаме бази за малобройни групи в пустинята, малки пещери под солта с фабрикатори за храна, както и място за укриване и лечение на ранените. Започнах да обмислям колко е възможният минимум за групи от хора, които да се сражават срещу Сенаар, и по какъв начин групи от няколко човека могат да причинят най-големи щети.

По-късно срещнах Ксурис сред множеството и седнахме да поговорим. Беше изгубила доста от косата си в пожара, а част от лицето й беше в превръзки.

— Можех да възстановя кожата или поне да започна да я възстановявам — каза тя, — но сенаарците разрушиха болницата.

Предложих й воджаа и тя отпи малко.

— Бях в женската спалня — каза ми тя. — Вземах си душ след работа, със солена вода. Още имам малко сол по тялото си — каза, като се засмя интимно, — понеже ни нападнаха, преди да се полея с чиста вода. Мисля, че ме спаси това, че бях мокра, понеже, щом водата от маркучите спря, аз отидох до изхода на къпалнята и там вече всичко беше в пламъци. Ако си бях измила и косата, може би нямаше да изгори. Толкова е странно това усещане — каза тя, — да се движиш сред огъня като някакъв медиум. Опитвах се да не дишам, за да не си изгоря дробовете. Не останах много там, понеже пожарът щеше да ме погълне, въпреки че кожата ми бе мокра. Върнах се инстинктивно назад, косата ми гореше като суха трева, паднах по гръб и като по Божие чудо се озовах под огъня. Беше се образувало нещо като покрив от пламъци. Паникьосах се и започнах да се мятам насам-натам и тогава локвата, която се беше събрала на пода под душовете, ми угаси косата.

Наведох се и я целунах там, където кожата й беше незасегната. Тя се изкиска:

— Ще правиш ли секс с мен?

— Прекалено си обгоряла — отвърнах аз.

Тя кимна.

— Прекалено обгоряла и прекалено грозна.

— Е — казах аз, — скоро ще се оправиш.

После се разходих из по-многолюдните места, като поздравявах онези, които познавах добре, и спирах да поговоря с онези, които познавах по-малко добре. Взех си една иглена пушка и отново излязох навън. Беше се стъмнило. Вечерният шепот беше утихнал и под светлината на звездите и все още димящите пожари на Алс аз се запътих към колата. Сенаарските патрули не я бяха прибрали, което си беше чист късмет. Подкарах я обратно, като заобиколих града, за да стигна до морския бряг, и оттам поех на север, докато накрая паркирах в пещерата с оцелелите.