Адам Робъртс
Сол (32)

Петжа

Враговете построиха няколко големи лагера, оградени отвсякъде с тел. Оградата от телена мрежа беше висока двадесет метра и металът изпускаше топлина, като при кратко докосване мрежата можеше само да опари плътта, докато при по-продължителен контакт топлината нарастваше и можеше направо да я изгори. На телените ограждения бяха поставени и телени тавани, сигурно защото на юг бяха видели бойните ни раници и мислеха, че алсианите са някакво племе от скакалци, което можеше, ако не му попречат, да избяга, скачайки (всъщност само моят отряд имаше раници с индивидуално оборудване). Вътре в лагерите бяха построени пародии на градове — жилища като казарми, складови участъци, където се работеше по осем часа на ден. Стотици алсиани живееха в тези места. Те представляваха просто един затвор, охраняван от достатъчно голям отряд войници-пазачи, като всеки лагер (когато аз се завърнах в Алс, имаше пет такива) беше огромен и заемаше много хектари. Усилията и трудът, положени за това начинание, бяха изумителни. Това, че Сенаар беше работил толкова много, за да постигне толкова малко (всъщност сенаарците бяха отмъкнали една реколта от соленоводни змиорки, за да нахранят все по-гладните си хора на юг, това бяха най-скъпите соленоводни змиорки в нашия свят), ме изуми. Естествено в това се криеше нещо повече, те желаеха да изолират и опитомят народа на Алс и по този начин да превърнат Алс в част от тялото на Сенаар край северното море. Вероятно се надяваха, че един ден ще превърнат целия свят в крайник или в някаква друга част от тялото на Сенаар.

Ередикс качи на самолета най-зле ранените и болните от нашия отряд и ги откара в планините на северозапад от Алс. Там оперираха моите очи с пердета и ми поставиха нови пластмасови лещи. Изрязаха също и от кожата ми, но по отношение на нея и на причинения ми от радиацията рак можеше да се направи много малко. Случи се, че Ксурис беше дежурна, когато трябваше да извършат тези манипулации с мен, и тя ми каза, че старият метод на работните графици бил променен. Войната била наложила това.

— Какъв срам — казах аз. — Графиците са един справедлив и свободен начин.

Намирахме се в дълбока планинска клисура, затворена отгоре с покрив от натрошени камъни, подредени плътно едни до други. Осветлението беше промишлено, с големи кабели опънати по пода, но медицинският район беше почистен и стерилен и в скалата бяха изсечени малки помещения.

Ксурис се занимаваше с оперираните ми очи, довършвайки някои следоперативни процедури. Тя стоеше толкова близо, че успях да разгледам раните й. Изгарянията бяха излекувани и някои от засегнатите лицеви участъци бяха покрити с нова кожа. Но разликата се забелязваше веднага, понеже засегнатите странични участъци — по дължината на врата, под ухото, върху бузата и нагоре до мястото, където започваше изкуствената й коса — продължаваха да са набръчкани и приличаха повече на кожа на анус, отколкото на кожа на лице. Въпреки това близостта й събуди в мен нещо от старата тръпка и аз усетих сексуално привличане. През месеците, прекарани в битки, бях правил секс предимно със Салжа, но напоследък се бях отегчил покрай проблемите с катарактите и умората от непрекъснатите сражения.

— Сега получаваш ли предложения за секс? — попитах аз.

Тя изсумтя.

— Съвсем малко.

— Бих ти предложил, когато ми заздравеят раните.

Тя миеше ръцете си със соден разтвор в ъгъла на малката стая.

— Някои от раните ти никога няма да заздравеят. Ракът вече не се разпространява по повърхността, а навлиза в тялото ти.

За момент замълчах, разсъждавайки върху чутото.

— Поне живях — казах аз.

Тя отново се приближи към мен, сякаш не беше чула думите ми.

— Твоят случай не е изолиран — продължи, — може би в това има някакво утешение. Много от нас ще умрат по този начин.

— Както и повечето сенаарци — допълних.

Тя кимна.

— Такъв е нашият свят. Но ще живеем още известно време. Имаме деца, може би в това е смисълът.

Мигнах бавно с очи, белезите от операцията вече заздравяваха. Усещах ги като леки ръбове по роговиците си.

— Добре, че поне някои от уврежданията от радиацията могат да се лекуват — казах аз, като мигнах отново. — Обаче разбрах, че противохлорните лещи няма да ме пазят от катаракти.

— Нито имат такова предназначение — обясни тя, — нито могат да го правят. Те само не позволяват на хлора да пари на очите ти.

— А трябва ли да нося лещи навън? — попитах аз.

— Да, разбира се. Окото ти е същото и хлорът пак ще го дразни.

Отново легнах, но тя ме шляпна.

— Не можеш да спиш тук, Петжа. Ако си уморен, иди да спиш отвън, на пода на пещерата. Мястото тук ми трябва за други пациенти.

Аз се ухилих, станах и се опитах да я целуна, но тя беше по-силна от мен, а пък аз се чувствах отпаднал след операцията.

— И въпреки това — казах, като си навличах дрехите, — хубаво е, че те виждам отново.

— Радвам се, че не си мъртъв — каза Ксурис. Но не се усмихна.

— Помниш ли какво казваше твоят Лукреций? — попитах. — Прах, който пада непрестанно. От време на време размишлявам за тези неща. Това е начин да се обясни вселената. Твоят Лукреций има ли какво да каже по въпроса за войната?

Но Ксурис не позволи да й отвличам вниманието.

— Нямам време за четене тия дни — отвърна рязко тя.

Докато се приготвях да тръгвам, тя каза с по-нисък глас:

— Носят се някои слухове за теб.

И като помълча малко, добави:

— Казват, че говориш за хората, с които се сражаваш, като за „твои“.

Не отвърнах нищо.

— Мнозина говорят, че винаги си бил йерарх и ригидист, че си бил такъв дори по време на пътуването и че сега мечтаеш да застанеш на върха на една йерархия. Че на хората, които са край теб в битките, заповядваш сякаш са ти роби или твои вещи.

Поех си бавно дъх.

— Според мен — казах аз, — войната е странна призма, през която всичко се вижда изкривено. Във войната казвам неща, които биха ме накарали да се отвратя от себе си в мирно време. Никога не съм бил ригидист, през цялото онова време преди войната.

— Е — рече Ксурис, като се извърна, — никой не се съмнява, че по време на войната хората ще те превъзнасят. Никой не се съмнява, че ти водиш войната по много ефективен начин.

— Но — казах аз — ти никога няма да правиш секс с мен?

— Не — отвърна простичко тя, като си намери някакво занимание извън полезрението ми.

Аз си тръгнах и поспах няколко часа. По-късно същия ден открих, че онова, което беше казала, е истина. Мнозина изразяваха презрението си, някои дори се изплюваха върху мен или ми налитаха. Но много други се скупчваха наоколо, предлагаха ми от дажбите си (това беше вид пари, понеже дажбите бяха изключително оскъдни; всъщност те си „купуваха“ правото да разговарят с мен, но аз бях толкова гладен, че дори не се ужасих от това извращение). Всички тези хора мислеха за мен като за човек, който притежаваше магическата способност да осъществи удар срещу сенаарците.

Бях нещо като Бог. Един военен идол.

Това ме накара да се чувствам смъртно уморен, да усещам депресия чак в костите си. Но е възможно тези усещания да бяха просто реакция след операцията или резултат от развиващата се отвътре болест. Помислих си, че щастието и чистотата на ума (верну), които бях изпитал на бойното поле, всъщност бяха произлезли от онази огромна готовност да умра, която ме изпълваше тогава. Сега обаче осъзнах — тази мисъл ме връхлетя с неприятния звук на изкълчена става — че отново бях сред хора и че чистотата беше замърсена. Прекарах вечерта в разговор с една група от около трийсетина души. Много от тях бяха мои приятели и на мен ми се искаше за в бъдеще да мога да очаквам повече от тях. Така моята готовност да умра намаля и чистотата на ума ми посивя. Онази нощ спах на склона на планината, в легло, застлано с мек чувал, и правих секс с една жена, малко по-голяма от дете. Но самият сексуален акт не беше вече акт на освобождение от тялото, на прелюдия към битката, сега това беше акт, който ме привързваше към определен начин на живеене. Три дни по-късно аз поведох моята (точно така, притежание) група партизани, за да убием сенаарците в предишния Алс. Но го направих с чувство на раздразнение, че трябваше да правя такова нещо. И все пак го направих.