Адам Робъртс
Сол (34)

Петжа

Аз умирам. Болката е изгаряща и воджаата почти не ми помага. Но не спрях да се сражавам. Превърнах се в онова, което някога презирах и мисля, че постъпих правилно, понеже това донесе смърт на много врагове. Сега навикът да командвам е моя втора природа и аз мисля в рамките на имам и притежавам. В този смисъл войната наистина продължава. Последната птица умря миналата седмица. След нападението бяха оцелели само няколко, живееха в малки клетки и не се чувстваха добре там. На последната, едно конопарче, му окапаха перата и накрая то отказа да се храни.

Много хора успяха да стигнат по северния бряг до Смит и се установиха там в някаква степен. Това не ме интересува. Други останаха с нас в планините. Но хората са различни от онова, което бяха преди. Сега те са заразени от порядките на йерархията или поне така ми се струва на мен. Двойките съжителстват и остават заедно, когато раждат децата си. Това ми изглежда някак нередно.

Продължавах да участвам в битки. Наскоро краката отказаха да ми служат. Ракът отрови лимфните ми съдове и лечението не беше много успешно. Ръцете ми все още функционират, но краката ми изсъхнаха и почерняха, колкото от лечението, толкова и от болестта. Но това не е кой знае каква загуба, понеже в продължение на месеци преди операцията беше същинска агония да стъпвам на тях, имах чувството, че ставите ми са пълни с киселина, подути и грозни. След операцията привързвам краката си към гърдите и по този начин се превръщам в нещо като малък пакет. Придвижвам се на гърба на Хамар, мой стар приятел. Хамар е едър мъж, макар че от радиацията загуби много коса. Но все още притежава доста от силата си и ме носи като раница. Магията на войната направи така, че сега съм смятан за някакъв вълшебник и хората са щастливи да мислят за себе си като за моя народ, моите хора.

Хамар е мъртъв, разбира се, но ти го знаеш. Пренасяше ме през една престрелка, докато водех хората си към един от нисколетящите самолети на Сенаар. Те ги охраняват зле. Придвижват се с тях по въздуха, след което кацат и оставят машината да стои някъде, така че ние се възползваме от възможността, промъкваме се и я унищожаваме. Това се случи веднъж и после още веднъж, преди няколко дни. Отклонихме вниманието на врага и един отряд ловко заобиколи отзад. Разрушихме нисколета, това е лесна работа, понеже бронираната престилка е слабото му място. Но Хамар падна, с мен на гърба си. Една игла прониза белия му дроб, което само по себе си не е фатална рана, но той получи кръвоизлив в дробовете, кръвта шурна през устата му, маската се напълни и той се задуши. При нормални условия, понеже се намирахме високо в планините, щях да му сваля маската, за да може да изплюе кръвта и да диша, тъй като обикновено в планините хлорът е в сравнително малки количества. Но войната освободи нови количества хлор, а враговете ни носят контейнери, от които разпръскват допълнително от него на полесражението. Маските им са по-добри от нашите, но дори да ги изгубят, те имат синус-филтри, затова използват този газ като бойно оръжие. Ние наистина губим хора заради хлора, ако маските паднат от лицата им или както в случая с Хамар, могат да получат кръвоизливи през устата и да повръщат в тях. Глупав начин да се умре.

Все пак ние унищожихме машината и убихме войниците, така че това беше един добър ден. Хамар е мъртъв, но аз скоро ще ида при него. Всеки ден, в който убивам няколко сенаарци, благодаря на моя Бог, че съм още жив, че въобще живях достатъчно дълго, за да мога да ги убивам. Знам, че когато удари часът на моята смърт, ще изпитам гняв в сърцето си, понеже няма да имам на разположение още един ден, за да убия още няколко от тях.

Успяхме да отмъкнем още три иглени пушки и някои по-тежки огнестрелни оръжия от сражението, в което загинаха Хамар, Капал и трима други.

Записването на тези спомени даде един любопитен резултат. Припомних си времето отпреди да започнем да воюваме и това ме накара да осъзная, че войната всъщност се превръща в начин на живот, че тя, както изглежда, предоставя всичко, от което се нуждае човек като материална и духовна мембрана и като такава, го обгръща здраво. Тя е причината да продължаваме да живеем, тя показва какво да се прави, как да се направи, как да се подредят приоритетите, тя е краят на деня и началото на мъдростта, тя е лявата и дясната ръка. Бих могъл да кажа, че съм почти щастлив, че ще умра, преди да дойде краят на войната, защото какво бих правил след това?

Най-силна е болката в костите. Наистина ръцете ми също подпухват малко и зъбите ми се клатят, а няколко от тях направо паднаха. Но сега се храня предимно с добре сготвени змиорки, чието месо може да се отхапе само с венците, ям също мека паста и супи. Още имам коса, за разлика от много от нас. Установих също, че през повечето време, откакто имам рак, болката ми е помагала в правенето на война. Само едно стъпало, един праг дели чувството, че си злочест и немотивиран поради болестта, от внезапния скок към енергично действие и бяс за убиване, където болката се превръща в остен. Да се прекрачи това стъпало става все по-трудно с всяка битка, но се справям.

Трябва да заспивам, сега това е много важно. Сънят.

Сънувам много повече отпреди. Бих казал, че това е моят начин да подреждам събитията в някаква последователност, нещо като да се почисти, преди да се затвори. Кой знае? Понякога сякаш спя единствено, за да се стресна и да се събудя. Тогава изпитвам чувството, че светът се накланя, застава под ъгъл и аз изведнъж политам и се събуждам. Сънувам игли, хора, които умират край мен, цялата смрад и болка на войната. Но докато болката е пуснала корени в съня ми, красотата се намира на по-чисто място, в моето въображение, когато се будя.

Тогава пък откривам, че си мисля: всъщност това война ли е? Спомените започват да се подреждат сами, странни и комични, един цирк-война, с балони и странни цветове, война на фона на бял пейзаж с остри сметанови върхове. Аз започвам да се смалявам и свивам в себе си толкова бързо, че прилича на падане, превръщам се в точица, човек, голям колкото поленова прашинка. Сега се намирам сред зрънцата сол, с техните прецизни геометрични форми. Цялата вселена е изпълнена с тях, наблъскана безредно с кубове, сфери, ромбоиди и пирамиди, всичките в булчинско или погребално бяло. Продължавам да се свивам, докато остане единствено светът между тези форми. Тичам по ръба на някое зрънце сол и от него скачам върху голяма солна топка. Бели форми, които се възправят насреща ми огромни и застрашителни, а всичко останало е черно.