Адам Робъртс
Сол (35)

Рода Титус

Всъщност за удавеното момче ми каза Руби. То и приятелите му си играели (каза тя) на един от старите изоставени кораби, изкатервали се по корпуса и се гмуркали във водата. Децата харесваха стария кораб, понеже се намираше на достатъчно разстояние от брега и от твърдите солни люспи, които се образуват край него. Но дълбочината се оказала фатална за момчето. То се гмурнало, маската се хлъзнала от лицето му и тъй като на повърхността на водата има много хлор, се задушило и потънало.

Когато чух историята, изпитах страх по някакъв ужасен, физически начин, като че ли някаква ръка бе стиснала сърцето ми и бе забила нокти в него. Това отчасти се дължеше на начина, по който Руби я разказа. Широкото й лице беше почервеняло от усилието да прекоси бързо главния площад и да дойде в офиса, тя изглеждаше възбудена и развълнувана. Естествено беше и ужасена, но човек оставаше с впечатлението, че изпитва огромно удоволствие, докато съобщава новината. Помня, че си помислих, че не е редно смъртта на едно малко момче да бъде предмет на следобедно клюкарстване в офиса. В същото време се почувствах зле, понеже въпреки нежеланието ми новината се всмука в мен и накара сърцето ми да се разтупа. Вероятно това се дължеше на самата случка, а също и на суматохата и оживлението на другите жени. Всичко това завладя и мен и заедно с останалите аз се втурнах навън от офиса и надолу по главния път към брега, за да видя как военният водолаз ще извади тялото.

Държах една конопена носна кърпичка, с която непрекъснато попивах очите си, лекото парене на хлора само засилваше усещането, че сълзите са съвсем на място и че всички плачат. Не искам да кажа, че плачех, понеже всички плачеха, или поне не точно това. По-скоро това ми предостави някакво смътно разрешение и едно кранче в мен се завъртя, за да ме освободи от натиска на голямо количество солена вода. Веднъж на Земята (колко хубаво звучат тези думи и как очароват младите хора, когато им говоря)… та веднъж на Земята, във фермата на моя баща, наблюдавах как един ветеринарен лекар лекуваше овцете. Те имаха някакви стомашни оплаквания. Оплаквания е точната дума, понеже овцете правеха тъкмо това, врещяха сърдито поради неприятното усещане и поради това, че то не отминава. Всичките бяха полегнали настрани и коремите им бяха ужасно подути, като от огромна, чудовищна бременност. Когато ги пипнах обаче (бях на девет или десет години), те нямаха приятната мекота на коремчето на мама, в което се криеше братчето ми. Овчите кореми бяха горещи и твърди, въобще не поддаваха и създаваха болезненото усещане за абсолютно издуване. Помня, че се уплаших, че овцете ще се пръснат, което изобщо не било преувеличение, потвърди ветеринарят. Когато слезе от самолета, той веднага каза, че няма време за губене. Със смесица от открито възхищение и непонятния ужас на деветгодишно дете, аз прегърнах здраво коленете на баща си и гледах как ветеринарят върши работата си. Той направи следното: извади от чантата си голяма спринцовка и като издърпа буталото, го остави настрана, вземайки само иглата и незапушената стъклена тръба. После тръгна от овца на овца и като разтриваше на някое място широкия издут корем, вкарваше бързо иглата в него. Чуваше се един звук фшшшт и въздухът отвътре започваше да излиза, коремът хлътваше и постепенно спадаше, докато накрая се превръщаше в увиснала торба от кожа под вълната. Ветеринарят вървеше от овца на овца, правеше това и чудото ставаше веднага, щом коремът се освободеше от въздуха. Овцата скачаше на крака и подхващаше отново безкрайното си занимание — да дъвче трева по склона на хълма. В очите на едно дете това изглеждаше същинско чудо. След това ветеринарят ме поведе от овца на овца, даваше на всяка хапче, което щеше да подпомогне премахването на причината за проблема и ми говореше любезно. Сега ми се струва, че той малко се страхуваше от баща ми и бъбренето с малкото момиченце беше начин да се доближи до великия мъж, без на практика да се обръща към него. Той вдъхваше страх, моят баща, поне такъв беше по отношение на останалите мъже.

Споменът за овцете ме споходи онзи ден на морския бряг, понеже в известен смисъл сълзите ме накараха да се чувствам по аналогичен начин. Изпитвах същото смесено усещане на силна физическа нужда, последвана от малко неприличното, дори абсурдно и вулгарно изпразване. Сълзите ми освобождаваха едно непоносимо вътрешно напрежение и аз едновременно ги мразех, заради уронването на достойнството, заради излагането, като че ли бяха някакво ужасно изпускане на въздух, и в същото време изпитвах такава благодарност заради тях, че отправих мълчалива молитва. Денят гаснеше и слънцето започваше леко да червенее с приближаването към хоризонта. Долу край морския бряг се беше събрала доста голяма тълпа и ние бяхме най-отпред.

— Трябва да потопят тези стари кораби — каза Руби.

Клеър, която стоеше до мен, изхъмка в знак на съгласие.

— Опасни са. Децата винаги ходят там, понеже на плиткото има солна кора.

— И понеже са деца — добави Руби, — ходят там сами.

— Не могат да ги потопят — обади се някой. Беше една жена, която не работеше в нашия офис и която поради тази причина (може би) не беше усвоила тона на обществен скептицизъм, който беше обичаен за разговорите ни. — Сигурно скоро ще ги обновят. Това ще са първите кораби в сенаарския флот.

Първоначално старите товарни кораби бяха създадени като елементи на големите галилейски шлепове, които превозваха търговски стоки от Сенаар до другите нации от Юга по времето, когато пътищата не бяха безопасни заради терористите. Но те не бяха построени както трябва и освен това се бяха оказали много скъпи. След решаването на проблема с терористите необходимостта от продължаване на проекта постепенно отпадна. Официалната политика беше да се гледа на старите кораби като на една инвестиция, която някога ще бъде завършена, но всъщност твърде малко хора вярваха в това. Достатъчно беше човек да ги погледне и да види щетите, които им бяха нанесли многократните атаки на Шепота и корозията, причинена от хлора и солта, за да разбере, че те не можеха да бъдат друго освен плаващи платформи на разрухата.

Но споменаването на официалната линия за Великия сенаарски флот се оказа само по себе си напълно достатъчно и настроението ни да се заяждаме с чиновниците се изпари. Обзе ни известна нервност, понеже се бяхме държали като деца, които оспорват правилата, налагани им от родителите.

— И все пак — каза Руби, изричайки на глас един от малкото коментари, които никой не можеше да оспори, — все пак е ужасен срам това момче да се удави там.

— О, да, така е — потвърди Клеър.

Тя отново започна да плаче, а Руби я последва. Аз също го направих, с предишното полузасрамено, полублагодарно чувство на облекчаване на обществено място.

Имах едно особено видение с удавеното момче. То ме беше споходило неочаквано, веднага щом Руби пристигна задъхана в офиса с новината. Момчето от видението изглеждаше също като брат ми Зед, когато беше на шест или може би седем години, същество с кожа като бледо уиски на слънчева светлина и крайници, тънки като въжета. То танцуваше в жълтата светлина на Земята, смееше се и не спираше да тича. Зед никога не го свърташе на едно място и понеже беше момче, татко беше суров с него точно толкова, колкото беше отстъпчив с мен, понеже бях момиче. Понякога той се криеше зад мен, като че ли крехката ми женственост можеше да го защити. Беше много живо дете, винаги засмяно, подвижно и пъргаво, докато моят баща бе твърд като скала, силен като хълма, който безмълвно търпеше фермата ни край себе си, и висок като градската ни къща, където прекарвахме зимата и чиито шест етажа се извисяваха над цялата улица. Вероятно затова се бях сетила за Зед, понеже съчетанието от момче и удавено събуди спомена за малкия ми брат, чиято подвижност винаги ми е напомняла развълнувани води.

Но в този миг тълпата се умълча, тъй като лодката се отправи към брега, носейки единствено празно разочарование. Водолазът, когото теглеха на буксир, стъпи на дъното и тръгна през водата към брега с тялото в ръце, а солта се трошеше подобно на лед под стъпките му. На мен обаче удавеният ми се стори повече мъж, отколкото момче. По-късно узнах, че бил на четиринадесет години, точно една седмица преди да отпразнува петнадесетия си рожден ден. Сълзите ми пресъхнаха. Не беше момче, а мъж. Спасителите изнесоха на брега безсилно отпуснатото тяло, от увисналите ръце и глава струеше вода. Видът му изведнъж ме отблъсна и трябваше да извърна глава.

Странно е, че мисълта за мъж, при това мъртъв, породи в мен такава реакция. Винаги съм ценила мъжете и съм се чувствала най-комфортно с тях. Обичах компанията им и разговорите и същевременно презирах баналността на женското общуване. Но днес се чувствам изпъдена от техния свят и сега моят свят е офисът и жените, с които работя. Така или иначе около нас има малко мъже, понеже войната ни отне най-добрите. Но след онова, което се случи с мен, отношението ми към мъжете се пречупи, също като някаква дълга кост, а болката продължава да ме изгаря и до днес. Понякога мога да се любувам с възхищение на чистата красота на отряд мъже, маршируващи по улицата, които местят крака в съвършен ритъм. Но друг път, както в случая с мъртвото момче, самият факт, че мога да се смутя дотолкова, че да преместя едно човешко същество от картотеката „момче“ в картотеката „мъж“, можеше дълбоко да ме разстрои. Руби не забеляза, че се извръщам или ако забеляза, вероятно предположи, че съм твърде разстроена от мисълта за смъртта на толкова млад човек. Руби никога не разбра, че аз бях прекалено ранима, нито пък че нечия индивидуалност можеше да бъде отнета по такъв начин поради някакви лични мои противоречиви настроения. Руби вижда света като нещо еднозначно.

По-късно в офиса тя каза:

— Говорих с един човек в тълпата. Каза, че му оставали само няколко седмици, преди да го вземат във войската.

— И аз чух същото — потвърди Клеър. — Оставали му няколко дни, докато навърши петнадесет.

— Какъв ужас — казах аз, въпреки че не чувствах точно това. Но Руби и Клеър си размениха многозначителни погледи. Винаги когато коментирам някой мъж, те търсят в думите ми скрит подтекст, дори и коментарът ми да е съвсем банален. Имам чувството, че всеки път очакват да им съобщя за ненадейна женитба и смятат за странно, че бях проточила нещата толкова дълго. От хибернацията изминаха години, казват те, а една добре изглеждаща жена като теб не бива да чака цял живот. Знам, естествено без да има нужда да го казват на глас, че като казват добре изглеждаща, всъщност имат предвид не толкова добре изглеждаща, колкото преди. Сега съм по-широка и коремът ми е увиснал. Понякога под душа подръпвам разсеяно кожата на ръцете и врата си, след което я пускам и тя се връща на мястото си, само че бавно. Просто от възрастта, предполагам, нищо по-различно от Стария Адам, както обича да се изразява Руби (но само когато говори за себе си, тя никога не би се изразила за мен по този начин). Биологическата й възраст е някъде около шейсет и няколко години, докато аз скоро навърших четиридесет, така че в нея има повече от Стария Адам. Но тя си има съпруг, по-млад от нея мъж, за когото понякога се говорят недоброжелателни неща. Той е офицер по снабдяването, което го държи далеч от фронтовата линия.

— Което е добре — казва Руби и се изчервява, понеже си е помислила нещо толкова непатриотично. Чудя се как ли щеше да постъпи Андер, ако беше жив. Дали щеше да настоява да замине за фронта? Мисля, че да, понеже ако не го направеше, щеше да се страхува от позора. Но всъщност мисля, че той щеше да е добър войник на фронтовата линия.

Когато татко ме представи на Андер, аз предположих, че е един от неговите „хора“. Тази безлична тълпа никога не успя да надрасне в моето въображение неясното видение от взаимозаменяеми мъже в униформи или костюми, които понякога идваха в градската ни къща. Онова, което те вършеха, или конкретния начин, по който бяха свързани с моя баща, не беше нещо, което мога лесно да формулирам. Независимо от това на мен ми се струваше напълно в реда на нещата баща ми да си има „свои хора“, така както ми изглеждаше естествено всички тези хора да са по-дребни от него. Баща ми беше висок мъж, не особено едър в тяло, но с толкова стегната фигура, че създаваше впечатлението, че мускулите му са по-големи, отколкото всъщност бяха. Повечето от хората, с които го виждах заедно, бяха наистина по-ниски от него. Андер пък беше набит малък мъж, с малко засукано перчемче на плешивата си глава, което дори аз можех да гледам отгоре и което ми напомняше очертанията на утайката в мивката, след като водата изтече надолу в сифона. Онзи ден ми се стори странно, че татко се отклони от пътя си, за да ме представи на Андер, тъй като той никога не си правеше труда да представя някого от своите хора. Мина цял един ден, докато изобщо започна да размишлявам върху случилото се, и тогава осъзнах (разбира се, татко никога не би съобщил нещо с толкова много думи), че Андер всъщност беше определен за мой съпруг.

Бях на двадесет и пет години. Никога не бях мислила за женитба или за да бъда по-точна, бях мислила за женитба, всъщност винаги съм смятала, че един ден ще се омъжа, както смятат повечето жени, но никога не бях пожелавала да се омъжа. Никога не бях усещала трепване под лъжичката, ето защо представите ми в тази връзка бяха също твърде отвлечени. Мечтаех си за голяма сватба, за собствена къща, всички онези момичешки неща, но в тези фантазии ролята на младоженеца беше заета от някаква въображаема и неопределена мъжка фигура. Той беше от обичайния тип, слаб, висок, брюнет, в синя униформа, не знам точно (трудно е да си спомня за отпреди Андер), но именно поради тази причина беше абсолютно нереален. Никога, например, не съм си мислила да се омъжа за някого, когото познавах. И когато Андер изпелтечи неуверено първия си поздрав, аз бях толкова невежа и безгрижна, че отвърнах така, сякаш ме беше заприказвала някоя възрастна жена. Отговорих на поздрава му и ние се разходихме за малко в една градина. Мислех, че водя любезен разговор, и в действителност аз водех любезен разговор, само дето Андер беше чул нещо повече от любезности.

Когато с известно закъснение на следващия ден, след редица внимателно подбрани неконкретни намеци от страна на татко, ми стана ясно, че Андер щял да се върне и да поиска ръката ми, аз наистина се паникьосах. Изпитах желание да се разбунтувам срещу такова бъдеще, но това означаваше да се разбунтувам срещу татко, нещо, за което не си бях помисляла от много малко момиче, когато причините за бунт бяха съответно маловажни. Но да откажа на моя баща? Възможността това да се случи беше толкова малка, че дори и във въображението ми подобен бунт можеше да се осъществи единствено по някакви косвени, символични начини. Представих си всички неща, които Андер можеше да направи, за да обиди татко, след което татко щеше да излее страховитата си ярост върху него. Но това не ме водеше доникъде.

Отидох в стаята си на най-горния етаж на къщата, легнах на леглото и се опитах отново да си представя Андер в детайли. Той беше толкова безличен, че аз едва го бях забелязала, и се затруднявах да възпроизведа точните му черти във въображението си. Беше нисък, а плътта му образуваше бразди, но не отпуснатите меки паласки на дебелите хора, а по-скоро поредица от твърди плътни рула по челото, брадичката и врата. Беше почти плешив, главата му беше покрита с петна и приличаше на някакво розово-червено яйце. Устните му бяха издути. Никога преди не си бях представяла как целувам някой мъж, но когато се опитах да си представя как целувам него, ми се стори отблъскващо да поставя собствените си тънки устни върху две толкова дебели устни. Мъж по-нисък от мен самата! Всичките нелепи мечти, които повечето момичета имат в ранна възраст, напираха в съзнанието ми. Нима не заслужавах съпруг като от сапунен сериал, по-висок от мен и млад колкото мен? Някой привлекателен мъж? Бях благодарна, че Зед беше на поредния тренировъчен лагер, понеже той без съмнение щеше да ми се подиграе, щеше да прави театрални и комични физиономии на отвращение от външния вид на Андер и съм сигурна, че щеше да ме разплаче.

Но самата мисъл за това ми донесе известно успокоение и вече бях в състояние да се овладея. Когато два дни по-късно Андер се върна, той беше още по-изнервен. Отново отидохме в градината и той започна да хъмка и да кашля, докато най-после стигна до въпроса. Докато седях там, нещо в него ме порази. Той беше, както щеше да изтъкне подигравателно Зед, твърде грозен и даже грозотата му беше безлична, понеже в града имаше много мъже, чиито лица и фигури бяха също толкова тантурести и недодялани. Но въпреки това той беше мъж, беше личност. Вгледах се в очите му (спомням си, че това го изнерви) и ми хрумна, че може би някога е бил симпатичен. Когато ме помоли да се омъжа за него, той беше на четиридесет и четири, но аз се опитах да си го представя на седемнадесет или осемнадесет години. Очите му бяха искрящо сини. Всъщност смущението, което се изписваше на лицето му и го караше да се изчервява, само караше сините му очи да се открояват още повече. Представих си го като млад, слаб (може би), с гъста коса, след което си представих същите тези очи да блестят на лицето му. Защо ли очите никога не остаряват? Защо не може хората да са направени от някакво очно вещество, за да запазват блясъка си, дори когато остареят? Помислих си, че чертите на Андер издават не „приятност“, а „мъжественост“ и като такива всъщност са абсолютно красиви.

След сватбата заминахме на меден месец с една тридесетметрова яхта, която един приятел на моя баща ни беше заел. Бяхме аз, Андер, двама души екипаж и готвачът. Но докато пътувахме насам-натам, преминавайки през Херкулесовите стълбове и надолу покрай африканския бряг, открих една друга страна на новия си съпруг. Пред мен той винаги се беше държал физически тромаво, непохватно и стегнато, препъваше се от стеснителност, заплиташе крака в градинските плевели или събаряше приборите от масата. Обаче в яркото слънце на медения месец той се катереше из яхтата с пъргавината на маймуна, събличаше се до кръста, разкривайки снопчета къдрави косми по тялото си, същите като перчема на главата му и спринтираше нагоре-надолу по въжетата. Това ме разстрои много поради причини, които не бях напълно в състояние да формулирам пред себе си. Струваше ми се някак неподобаващо, освен това имах чувството, че съпругът ми нарочно се беше представил в невярна светлина, че неговата недодяланост не беше нищо друго освен театър и сега той ми се надсмиваше, демонстрирайки пъргавината си. Може да съм била ядосана, понеже част от мен смяташе, че се омъжвам за човек, който винаги ще бъде нещо по-малко от мен, и изведнъж проявите му се оказваха в разрез с очакванията ми. Без съмнение бях доста ядосана и давах израз на яда си посредством пронизителни загрижени писъци, когато го виждах качен на въжетата: „Внимавай, скъпи! По-добре да слезеш долу!“ или „Не, недей, ще паднеш във водата. Знаеш, че има акули.“

След медения месец аз наистина получих собствена къща, на двеста метра по-надолу от градската къща на татко. Нямах кой знае какви задължения, понеже домакинската работа се вършеше от слуги, затова често ходех до бащината къща и прекарвах доста време в моя стар и по-познат дом. Понякога татко идваше при мен и се шегуваше, че съм бягала от новия си дом. Тази идея наистина ме спохождаше понякога. Не че съпругът ми беше лош, в никакъв случай, за мен той беше добър съпруг. Но имаше известна неловкост, която никога не изчезна помежду ни, някаква обвивка, която той никога не успя да свали напълно от мен.

Несъмнено това отчасти се дължеше на неподходящия момент. Първите три години от брака ни съвпаднаха с реализацията на плановете за Пътуването дотук, до Сол. Грижите на Андер около заминаването, ликвидацията на достатъчно капитали, които да ни осигурят в новия свят, уреждането на всичките му дела на Земята, всичко това остана някак на заден план за мен заради скандалите в семейството, което не беше вече в пълния смисъл на думата мое. Зед отказа да замине за новия свят, отказа категорично. Татко пък настояваше, че всички трябвало да заминем. Имаше ужасни кавги, в които татко крещеше, че армията не била научила Зед на дисциплина, а Зед виеше, направо виеше разни несвързани неща. При това, това бяха битките, които ставаха пред очите ми. Сигурно е имало много други, когато си тръгвах надолу по улицата към дома си. По време на всичките караници единствената нишка, която продължаваше да ни свързва в едно семейство, беше, че Зед никога, нито веднъж дори не помисли да напусне татковия дом и да си създаде собствен живот. Приемахме съвместния живот с татко като нещо дадено по природа и следователно, да измислим алтернатива на неговата воля, за нас беше същото като да измислим алтернатива на биенето на сърцето си.

Накрая Зед се съгласи, отстъпи пред волята на татко. Всичките му препирни с баща ни, който беше за нас като недосегаем идол, изглежда го изцедиха и го направиха безразличен. Цялото ни семейство беше готово за заминаване. Това беше великият проект на татко, кулминацията на неговите връзки с най-високопоставените военни мъже. След смъртта му за кратко време Зед беше сълзливо обсебен от заминаването за новата планета. Тръгвал, твърдеше той, за да посвети живота си на изграждането на един нов свят, един паметник в таткова чест. „Той ни показа пътя“, спомням си, че повтаряше това, „Татко ни показа Обетованата земя, но той беше Мойсей и Господ си го прибра“. Собственият ми начин на скърбене беше толкова различен от този на Зед, че цялата тази показност направо ме отблъсна. След две седмици мелодрами, невъздържан рев и плачове, Зед се успокои, утихна и даже някак се втвърди. Нямало да замине, заяви той, не можел да замине. Защо трябвало да захвърли един толкова чудесен живот в онзи далечен и чужд свят? Защо трябвало да се посвещава на трудностите по покоряването на някаква пустош? Естествено Зед никога не ми предложи да не замина, понеже знаеше, че съпругът ми заминава и очевидно аз щях да направя онова, което направеше той.

Напоследък се чудя дали постъпих правилно, като дойдох на Сол. Поставянето на въпроса по този начин по-скоро предразполага към отрицателен отговор, но аз наистина се питам съвсем искрено. Когато си мисля за Зед, все още жив (предполагам) на Земята, и си представям как разговаряме, усещам истинска носталгия. В цялата вселена Зед е най-близкият ми човек след татко. Но тогава се сещам, че онзи свят всъщност е стар и че можем да мислим за него единствено в контекста на неговия свършек.

Андер умря по време на хибернацията. За него скърбих по-неприкрито, отколкото за татко, но тази неприкритост също беше частична, защото по време на хибернацията умряха много хора и всички плачехме. Заразителността на всеобщата скръб е същата като на смеха. Ако обаче сложа ръка на сърцето си, трябва да кажа, че не плачех точно за Андер. Всъщност плачех за татко, за силата, която той излъчваше с всеки свой дъх и движение и която беше негова същност. За онова сърце, което не можа да се приспособи и затова се пръсна във фатален сърдечен пристъп, който направо го хвърли от стола върху библиотеката и го остави да лежи на пода на кабинета му с разпилени върху него книги.

По времето, когато умря Андер, аз едва бях превъзмогнала загубата на баща си, макар да не дадох открито израз на тази своя скръб. Един от начините, по който тя се прояви беше, че основах Женската лига на Сенаар, което ме спаси от изкушенията на Дявола по време на пътуването. На нашия Водач му харесваше да има в мое лице нещо като изразител на мнението на жените, като че ли това можеше да се формира лесно. Работех много в тази организация, пазейки заключен дълбоко в гърдите си факта, че аз всъщност не харесвам жените и със сигурност не ги уважавам. Припомняйки си времето, когато бях заета активно с Лигата (с нея беше повече или по-малко приключено с установяването на Сенаар на Сол), ми се струва, че тя беше едно сложно измислено средство, с което да се поставя в обкръжението на мъже, както и да спечеля одобрението на властимащи мъже. Денят, в който срещнах Водача за първи път, беше най-изключителният ден в живота ми. Но аз си давах сметка, че ако Женската лига на Сенаар наистина олицетворява за мен единствено това стремление, тогава в известен смисъл аз лъжех всички. Молех Господ за напътствие и може би Той иззе проблема от ръцете ми посредством настъпилия обрат в събитията, защото след започването на войната повече нямаше нужда от Женска лига. Всъщност това е доста парадоксално. Ако днес се разходиш по Барлей Парад, ще останеш с впечатлението, че в Сенаар има единствено жени. Дори малкото мъже, които се мотаят из града, изглеждат някак женствени. Повечето са стари и обременени от суетността на възрастните, с всички онези скъпи платове и крещящи вратовръзки вместо простия син цвят на униформите. Има и някои по-млади, но те са ранени или инвалиди от войната, които са придобили навика да се гласят като жени, никога не пропускат да се погледнат във витрините и да проверят дали празният им ръкав е пъхнат спретнато в джоба на якето. Наистина не е редно да мисля по този начин за героите на Сенаар, но нещо все по-силно ме тласка да го правя. Жените също имат своите рани, които обаче остават незабелязани и пренебрегвани, понеже не са толкова явни.

Миналата седмица Руби пристигна в офиса, преливаща от радост.

— Съобщават го по всички улични екрани — каза тя. — Войната свърши.

Почти ми дойде на езика, като неволно оригване, да попитам подигравателно: „Пак ли?“. Но ако бях проявила сарказъм, Руби щеше или да ме разбере погрешно и да помисли, че говоря искрено, или ако схванеше смисъла на казаното, щеше дълбоко да се засегне. Тъй като вярваше на Водача, тя не виждаше противоречие в това войната да бъде обявена за приключена и спечелена и в същото време да продължава. Съобщенията за всяка победа я изпълваха с истинска радост.

Ясно ми е, че обрисувам Руби като някаква глупачка или идиотка, но всъщност тя не е такава. Предполагам, че вярва толкова лесно на официалната версия за войната, понеже мислите й са далеч от тези неща. Вероятно повечето хора са такива. Тя мисли за работата си, какво да сготви на мъжа си, когато се прибере у дома, какви програми да гледа през уикенда. Чувства се най-добре, когато клюкарства за хората (за жените всъщност, но това е неизбежно, понеже наоколо има само жени), което няма никакви допирни точки с политическия живот в Сенаар. Може би това я кара да се чувства комфортно и обградена с щит срещу жестокостите на голямата картина.

Например след инцидента с удавеното момче ние се върнахме в офиса и разговаряхме за случилото се.

— Такова трагично събитие — каза Клеър. — Щял е да получи синус-маска, когато навърши петнадесет, нали?

— Да — отговори Руби — и това е щяло да го спаси.

— Четиринадесет! — продължи Клеър. — Каква трагична възраст да се умре, с целия живот пред него.

Искаше ми се да кажа, с армията пред него и тялото му, набучено с вражески игли като таралеж, докато кръвта му изтича в солта. Но разбира се, не го направих. Във всеки случай това не беше посоката, която следваха мислите на Руби и Клеър.

— Има толкова малко подходящи млади мъже — каза Руби.

— А сега са с един по-малко.

— Младите мъже в техните униформи… — каза Руби и гласът й леко затрепери. Това не беше изречение, а по-скоро някаква реплика, която обаче за Клеър имаше смисъл, понеже тя кимна и каза:

— Аха.

След което и двете ме погледнаха.

Сигурна съм, че ме намират странна. Освен това ги притеснява фактът, че понякога изглеждам като откъсната от живота в Сенаар, от войната. Може и да не ми повярвате за това, което ще ви кажа за Руби, но ако някой път бях провокирала нейната баналност, тя щеше да се изчерви от добре контролиран гняв и да ми каже (както го беше казвала няколко пъти по индиректен начин), че не съм била в града онази нощ, когато враговете взривиха първите бомби в Сенаар, че не съм изпитала целия онзи ужас и следователно нямам право да говоря. Може би е права. По-късно имаше и други бомби, една от тях счупи всичките прозорци в офиса ни и ни накара да залегнем на пода с ръка върху устата. Но аз продължавам да имам чувството, че войната беше нещо, което се е случило в мое отсъствие.

След смъртта на Андер установих, че имам много пари, за да водя охолен живот. Известно време правех именно това. Посветих много време на църквата, като най-напред подпомогнах финансово изграждането на един храм с голям прозорец от подсилено стъкло, гледащ към Галилея. Имах и други задължения, свързани с църквата, освен това прекарвах много време в молитви. Но след завръщането си от онази злополучна експедиция до нашите врагове, аз не правех абсолютно нищо. Седях у дома и буквално се взирах в стената или пък стоях навън, без да ме е грижа за радиацията, и наблюдавах как хората минават забързани покрай мен. Парите могат да купят подобна депресия, както и подобно бездействие.

Но с разгара на войната наследството ми намаля. В рамките на няколко седмици станаха три обезценявания на паричните спестявания, последвани от обезценяване на спестяванията от вотове (с които беше свързана част от моето състояние). В същото време цените на храните се покачваха с такава изумителна бързина, че хората бяха принудени да ядат закуската като главно ядене за деня. Картината на улицата беше съвсем различна, недохранени и парцаливи хора, най-вече елеуполисийски работници, мъже и жени, чиито фиксирани заплати след облагането с данъци означаваха, че не могат да си купят храна. Някои се опитаха да просят, но това беше престъпление, което се наказваше с изгонване. Повечето от тях просто стояха на открито, сякаш предизвикваха слънцето да им причини рак и да сложи край на нещастията им.

Не мога да кажа, че мизерствах поради инфлацията и увеличението на цените, макар че положението наистина се беше затегнало. По-скоро това ми приличаше на знак от Съдбата, даден ми свише, и аз го възприех като такъв. Намерих си работа в администрацията на Съкровищницата за гласоподавателни бонове. Но не в някоя от онези брокерски къщи, където цялото време минава в пазарлъци и надвикване по телефона и където работата е твърде тежка. Не, аз работех в Държавната съкровищница за гласоподавателни бонове, там работата е достатъчно лека, а аз имах достатъчно висока квалификация, за да мога да кандидатствам за поста на главен секретар. Обикновено имаме да вършим малко неща, като се изключат някои редки заседания на Сената или Парламента, когато има спешна необходимост от вотовете в държавната съкровищница. Заплащането също е малко. Руби и Клеър имат съпрузи, които им осигуряват по-голямата част от нужните им пари, а пък аз имам своите спестявания, наследството си. Със сигурност нямаше да мога да преживявам само с основната чиновническа заплата.

Но всъщност това, което искам да ви кажа, е по-скоро следното. Аз работя в сърцето на една от най-важните институции на нашата демокрация, свързана със самия процес, чрез който се осъществява гласуването. Но виждам ли се като участник в политическия живот? Не. Виждам се да седя по цял ден в един офис с Руби и Клеър и да ги слушам, докато клюкарстват. Виждам се да преглъщам неуместните си коментари, които биха им причинили болка. Виждам се как след работа се прибирам у дома в един празен апартамент, освен ако не е вечер за църковна служба. Понякога идвам на работа много рано, понеже няма какво да правя вкъщи. Тогава разговарям с чистача, възпитан млад елеуполисиец, който говори международния език много слабо. Той идва на работа преди съмване и търка и мие целия офис с препарати, които трябва да купува със свои средства. Всеки път като ме види, той свежда поглед и очите му са пълни със страх, че мога да го депортирам. Не вярвам да печели достатъчно, че да си позволи и най-оскъдната храна, и въпреки това за него сигурно е по-добре в Сенаар, отколкото в хаоса на Елеуполис. Мисля, че е на около двадесет и пет, слаб мъж с брада. Но макар да е мъж, на мен ми изглежда повече като момче. Това ужасно преплитане на понятията, момче, мъж, мъж-момче, момче-мъж наистина е важно за мен. Понякога, докато разговарям с това младо момче, чието име дори не знам, го виждам как полека излиза от черупката си, усмивката му става по-широка и открива зъбите му, докато обърканата му реч сглобява някоя и друга комична забележка. Но тогава чувам вратата долу да се отваря и гласът на Руби да изгуква здравей и веднага се намръщвам и давам знак на момчето да си върви. Нямаше да бъде добре да ме заварят да разговарям с елеуполисиец, Руби щеше да бъде шокирана. Точно преди той да се обърне и да понесе кофата надолу по стълбите, аз виждам как лицето му придобива обичайното нещастно изражение. В момента, докато пиша тези редове, в мен се надига някаква блудкава тъга. Но по онова време, ако трябва да бъда честна, дълбоко в себе си изпитвах единствено тайната наслада, че можех да го въздигна само за да го смачкам отново.

Оня ден съпругата на един от висшите офицери се отби в Съкровищницата. Предполагам, че имаше някакъв повод да ни посети, като например да подготви почвата за някоя официална заявка за вотове от страна на военните. Но всъщност тя дойде, за да ни се изфука. Познаваше Руби от клуба на офицерските съпруги и била (каза тя) наблизо, понеже си купувала кожена яка.

Казваше се Пел. Беше едра жена, чийто скелет се огъваше под тежестта на плътта й. Кожата й имаше странен вид, приличаше на дървесна кора, не точно грапава, но с някакви червеникавооранжеви петна, които всъщност май бяха грим. Беше облечена в широка тъмнокафява роба, която шумолеше като сухи листа, докато тя жестикулираше с ръце или когато седна и кръстоса крак връз крак. Яката беше много изискана — прецизна имитация на норка.

— Хайде — подкани ни тя с беззвучния си глас. — Само пипнете какви косми.

Всички пипнахме космите.

Тя се изправи пред нас и разпери двете си ръце като разпятие, а яката беше преметната от лявата й ръка към дясната и около врата й.

— Не е ли прекрасна — възкликна тя.

Всички зацъкахме одобрително.

После тя седна. Преди войната сигурно щяхме да й предложим чай, но сега чай нямаше повече от година.

— Каква красота, каква красота — възхити се Руби. — Но защо си я купила, скъпа Пел? С конкретна цел или просто искаш да впечатлиш прекрасния си съпруг?

— Е — отвърна Пел с поверителен тон, — още не е потвърдено, но, според съпруга ми, може да има едно много специално събиране следващата седмица. И е възможно ние двете да застанем в една стая — не го казвай на никого — с Водача!

Тя се облегна назад с многозначително изражение.

Наблюдавах Руби. Видях я как за миг просия, след което сивото й вещество заработи усилено. Съобщението за обществена сбирка, на която щеше да присъства и Водача, беше изключително ценно, според клюкарския икономически стандарт. Руби търсеше някакъв начин да омаловажи ценността на казаното от гостенката или поне да отнеме част от славата на нейното посещение.

Но Клеър заговори първа.

— Ах, толкова ви завиждам! — каза тя чистосърдечно. — Би било прекрасно да мога да се срещна с нашия Водач.

— Рода се е срещала с него — каза Руби малко прекалено прибързано. — Нали, скъпа? Даже повече от един път.

Пел направи пауза, дълга точно колкото трябваше, преди да се обърне към мен.

— Така ли? — ахна тя. — Наистина ли?

Почти щях да изтърва една въздишка, но успях да се сдържа. Прииска ми се да въздъхна, понеже всеки път, когато разказвах тази история на поредната група жени, разказът неизбежно отвеждаше от славата на разговора с Водача до праха и пепелта на последвалите събития. Това се случваше толкова неотменно, че малкото ми приятели от църквата се бяха погрижили тези подробности от биографията ми да не стават публично достояние. Но Руби беше твърде късогледа. В момента единственото нещо, което я вълнуваше, беше да впечатли елегантно облечената жена. По-късно, когато разговорът неизбежно станеше болезнен, тя щеше да преглътне, да се изчерви и да се почувства глупаво. Заради това свое късогледство тя никога не се научи да проявява благоразумие.

— Да — отговорих аз, — срещала съм го.

— И как изглежда? — попита Пел. — Видях го веднъж, когато произнасяше слово пред много хора. Помислих си, че той има истинско присъствие.

За миг се обнадеждих, че спомените на Пел ще направят моята история излишна, но тя приключи с личните си впечатления, като специално наблегна на последната дума.

— Но как се срещна с него? Защо? Във връзка със Съкровищницата ли?

— Не. Преди да почна работа в Съкровищницата.

— Тя е имала лични аудиенции с него — обясни Руби.

— Наистина ли?

Замълчах, но след това реших да приключа възможно най-бързо.

— Беше преди войната — обясних аз. — Трябваше да се установят контакти с нашите врагове, с Алс, и Водачът ме помоли да представлявам народа ни като дипломатическо лице.

При тези думи настъпи тишина. Виждах как Пел събира две и две.

— Значи ти си била? — каза тя и очите й се разшириха от изумление. — Ти си била жената, която е отишла в Алс? Нямах никаква представа.

Беше тъпо от нейна страна да казва това, след като се беше запознала с мен преди няколко минути. Но си замълчах, понеже винаги реагирам прекалено остро, това е едно от нещата, които хората казват за мен. Може би цялата история щеше да се размие в разговора или може би щях да успея да отклоня вниманието на гостенката с някой въпрос за новата й покупка, обаче тя добави:

— Но ти не беше ли пленена? Чух, че са те измъчвали.

Последната дума измъчвали беше произнесена с полусподавен глас, сякаш най-после се беше сетила за правилата за възпитано държание. В стаята се въдвори внезапен хлад. Изпитах ужасното желание да нагрубя тази жена, всички тези жени. Исках самодоволния й израз на съмнително съжаление да се превърне в болезнено смущение или, казано иначе, щеше ми се да можех да взема тази непозната и да я потопя в цялата болка, която таях, за да не се отнася към нея толкова лековато. Това не можеше да бъде (искаше ми се да кажа това) предмет на разговор с почти непознат човек! Но тогава една преграда веднага се спусна вътре в мен и цялата чернота и разруха, цялото набъбващо зло остана блокирано вътре. То нямаше име, беше просто „то“.

След „онова“ нещо и след като се бях върнала от Алс, бях повикана за разбор на ситуацията. Няколко военни бяха обещали да ми уредят това, когато ми донесоха кафе. Те бяха отворили широко очите си и по-малко устите си при вида на синините и на разкъсаната риза, която продължавах да увивам около тялото си. Донесоха ми кафе, а после и една долна войнишка риза, която беше прекалено голяма и груба, за да е удобна, но все пак я облякох. Естествено, че знаех какво значи „разбор“^[1], не съм толкова глупава. Но в моето състояние, което беше много странно съчетание от твърдост и изключителна нестабилност, аз не можах да чуя добре думата, която те употребиха. Стори ми се, че чух друга дума, която означаваше „гащички“^[2], от онези деликатни думи, които ти напомнят, че ако такива неща трябва изобщо да се споменават, е по-добре да бъдат забравени още с казването. Докато седях в малката стая и държах с две ръце огромна халба с кафе, съзнанието ми обрисува една ярка картина как щяха брутално да ме разсъблекат и аз започнах да треперя от ужас. Една друга част от съзнанието ми се опитваше да бъде твърда, като ми казваше това е нелепо, Рода, държиш се нелепо, казваше ми тя, това са твоите хора, те ще ти помогнат. Но през цялото време, което прекарах в онази сграда, онези три дни, преди да ме пуснат да се прибера в града, у дома, аз можех да контролирам треперенето и желанието да пищя единствено като се вкаменявах отвътре. Убедена съм, и това не е преувеличение, че никога друг път в живота си не съм проявявала такава сила.

По време на разпита ме питаха много неща. Най-вече искаха да знаят за възможностите на алсианите да водят война (те непрекъснато ги наричаха „анархистите“; едва по-късно започнаха да ги наричат „враговете“). Но имаше едни много мъчителни пет минути, когато ме помолиха да опиша какво се беше случило по време на пътуването на юг. Бяха внесли старата ми разкъсана риза, поставиха я на масата отпред, като че ли тя щеше да свидетелства срещу мен и аз се втренчих в нея, за да не гледам към мъжките лица. Изпълних ушите си с моя вътрешен глас, те се опитват да ти помогнат, те са от твоя народ и се опитах да разкажа случилото се. Най-важното беше, че не плачех, това ми се струваше от най-съдбоносна важност. Когато стигнах до най-трудния момент обаче, езикът ми се заплете, думите не идваха. Един от мъжете ме попита с нисък глас, изпълнен според него с уважение, но това в моите уши приличаше прекалено много на ужас: „Навредиха ли ви?“. Това беше най-точната формулировка на онова, което се беше случило, достатъчно неопределена като израз и затова някак много подходяща за случая. Винаги когато после ме питаха за това, аз отговарях с нея: навредиха ми. Но това беше просто дума, една преграда, състояща се от срички, която блокираше вътрешното безпокойство още по-пълно. Усещах как зад преградата нещо набъбва и расте.

Онзи ден в офиса изпитвах демонично желание да изкрещя на онази жена, да изрека думите, които прекалено дълго съм потискала в себе си (дори и сега, когато ти разказвам историята). Но после желанието отмина. Сигурно разбираш, че една част от мен знаеше, че моментното освобождение щеше само да отвори място за нова буря от вина и угризения. Затова не казах нищо, само притворих леко клепачи.

Пел каза:

— Колко ужасно!

И пак:

— Колко страшно!

Руби се намръщи. Тогава проумях, че тя се чувства излъгана, понеже несъмнената слава, която би спечелила иначе, с приятелка и колежка, срещала се лично с Водача, сега беше направо отровена. Нямаше никакво значение, че за това всъщност беше виновен един алсианец, защото по някакъв начин, в този контекст, вината беше моя. Сигурна съм, че Руби би предпочела да може да се похвали с приятелка, която само се беше срещала с Водача, без онези допълнителни и неприятни неща. Но заради това коя бях аз и какво ми се беше случило, Руби се беше озовала в ситуация, в която неочаквано споходилата я известност беше омърсена и то от нещо, което дори ние, чисто женска компания, не можехме да назовем с истинското му име.

За да се опитам да спася нещо от доверието на Руби (със сигурност не защото ми се говореше още, тъй като щеше да е много по-добре, ако въобще не бях казала нищо), аз се опитах да повдигна настроението.

— Срещала съм се с него само два пъти — казах. — И още веднъж в присъствието на други хора, но в лични срещи само два пъти. Беше винаги изключително любезен.

Още с произнасянето на тази дума осъзнах, че тя бе твърде безцветна. Не че не описваше точно Водача, напротив той се държеше именно така, благовъзпитано, с всичките допълнителни прояви на външна любезност и кавалерство, както и с една по-дълбока вътрешна дистанция на мъж, който няма връзки с жени и не се интересува от тях. Но думата беше безнадеждна и несъответстваща на очакванията на Руби и Пел. Те искаха повече.

— Как изглеждаше? — настоя Пел.

Почти се бях отказала, понеже нямах сили да продължавам по-нататък, но последствията можеха да бъдат по-неприятни, така че добавих:

— Той е велик мъж. Можеш да го усетиш само когато си близо до него. Изведнъж осъзнаваш, че съдбата на един народ лежи в неговите ръце. Но той притежава такава енергия, същинско чудо.

Казах това или нещо подобно, каквото бях казвала винаги на женски събирания, партита или където и да е.

Пел се задъха, нейната загриженост за моите неописуеми страдания, която заплашваше да нахлуе грозно в разговора, най-после получи отдушник.

— Винаги съм казвала — заяви тя, — винаги съм казвала, че той притежава истинско присъствие.

Вече няколко пъти сънувам удавеното момче. В някои от сънищата аз съм тази, която го дави, натъпквам една риза в устата му и то се задушава. В такива случаи се будя ужасена, обляна в пот, докато самата аз се задушавам и не мога да си поема дъх. През главата ми преминава порой от панически мисли (дали не се е счупил прозорецът, да не би да съм вдишала хлор, къщата ли гори?), преди да мога да се успокоя. Но сънищата продължават да се връщат. Единственото ми лекарство е молитвата. Само когато вляза в църква, мога истински да избягам от света на мъжете, от света на войната и да създам в молитвите си едно въздушно балонче, пълно с мир, което да ме обгърне. Войната е задушаващо нещо, тя дави обществото.

Но може би най-голямата ирония е, че дори моята представа за Бог се промени. Да се почита някой друг освен Него днес ми се струва нелогично и погрешно. Все по-често ходя на църква, когато съм свободна през деня, като гледам да се измъкна незабелязано от офиса, за да избегна натрапници.

Ако кажа, че стигнах до прозрение, това би прозвучало прекалено силно, но ако използвам пасивен залог, бих могла да кажа, че неотдавна бях споходена от прозрение, то ме осени в нощта. Бях свикнала да мисля, че представата ми за Бог не се отличава по нищо от тази, която имат моят народ и моят Водач, обаче войната ми предостави възможност да преосмисля собственото си религиозно разбиране. Разбирам, че за враговете ни Бог не е нищо друго освен версия на собственото им его, чудовищна сянка на техните желания и апетити, възкачена на трон. Естествено, на фона на такова богохулство нашето разбиране за Бог е съвсем правилно. Но онова прозрение, което ме споходи, ме накара да осъзная, че в действителност за хората на Сенаар Бог е нещо събирателно, подобно на волята, която свързва в едно действията на хиляди хора, като светлината, която образува различни шарки върху стената, или като движението на сребристи риби в огряна от слънце вода, които плуват напред-назад като единен организъм. Нашият Водач вижда себе си като въплъщение на тази движеща сила, а пък Господ е наш Водач на едно друго място. Господ е онова, в което всички ние се съдържаме. Но колкото по-дълго продължава войната и колкото повече неща ми се случват, толкова по-малко мисля за Господ по този събирателен начин. Божията цел, ако мога да се изразя така, без да имам предвид нещо повече, не е да се разтворим в Него. Именно Бог е онзи, който държи другите вън от мен, той е мембраната, която ме определя като мен самата, а не като безпомощно и безсъдържателно нищо. Грижливото опазване на онова нещо вътре в мен, постоянното бдение над него ще намери своята цел в Бог. Това нещо, което с неспирно усилие на волята успявам да задържа в себе си, то представлява голяма скъпоценност, макар понякога острите му ръбове да ми причиняват болка. Но то е изключителна скъпоценност. Виждам се как притискам до себе си Моята душа, сякаш е кутия с безценно съкровище, което другите искат да откраднат. Именно в опазването на това безценно нещо се състои целта — да успея да стигна и да даря с този дар своя Баща.