Адам Робъртс
Сол (23)

Барлей

Тайната на успешната война (позволете ми да ви разкрия тази тънкост на военното изкуство) се крие във височината, което ни връща към самите корени на това изкуство. Първоначално воините се стараели да се извисят над своя враг, като се качвали на кон [интертекстът няма индекс-връзка за a%x‘48000’ кон виж алтернативна база данни, напр произх. историограф]. Странните митове за това животно в моята предишна родина бяха, сигурен съм в това, свързани с допълнителната височина, която то е предоставяло. Оттогава насам воините винаги са се стремели да заемат по-висока позиция от своя враг посредством замъци и следователно обсадни машини, по-високи от замъците, чрез летателни уреди и следователно чрез реактивни самолети, космически кораби и така чак до модерното военно дело, при което ако командваш пространството над своя враг, значи командваш и него самия.

В тази логическа връзка аз не хранех никакво съмнение относно начина, по който трябваше да се действа в предстоящата война с Алс. При първото нападение над Алс ние успяхме да нанесем разрушителен удар, понеже владеехме въздуха. Ето защо по време на Шепота, който заглушава всички наземни комуникации, един от нашите сателити — той беше оборудван тайно с лъчево оръжие, като при транспортирането бойните му възможности бяха успешно укрити от другите кораби (някои неща трябва да се крият дори от приятели) — зае позиция и унищожи двата алсистки сателита. Секунди след утихването на вятъра нашите самолети излетяха и смелите ни пилоти се понесоха със свръхзвукова скорост над атмосферата към потъващия в мрак север. Само минути след напускането на атмосферата те прихванаха целите, след което се гмурнаха обратно във въздуха подобно на плувци в езеро с чиста тъмна вода. Бяха бомбардирани само точно определените места. Едно от най-трудните неща, пред които се изправих тогава (сега мога да го призная) беше кои именно места в Алс да бъдат определени за цели. Това беше още по-трудно поради факта, че алсианите нямаха обществени сгради в истинския смисъл на думата, което ще рече, че всяка сграда беше еднакво обществена или частна. Освен това те не осъществяваха планирано обществено строителство, а използваха по-големите естествени природни образувания (планини и други), като впоследствие започваха да трупат безразборно около тях малки постройки, малки парници, малки съоръжения за обезсоляване на вода и така нататък. Това прави етичния избор на места за бомбардиране по-труден, но водачеството е свързано с трудни решения и водачът няма да постигне нищо, ако в такива ситуации се държи като жена. Обозначих с кръстчета на екрана местата, които избрах. Тогава ми хрумна (може би реториката на собствените ми речи ми беше повлияла да мисля по един по-приповдигнат начин), че всъщност кръстчетата бяха съвсем подходящи за това, което предстоеше да се случи. Някои алсиани щяха да умрат, но смъртта им щеше да бъде жертва за по-великото добро, животите им щяха да бъдат пожертвани, за да се положи пътят към Мира. Не мислех — и все още не мисля, — че и самият Цар на мира би сметнал моята аналогия за неуместна. Освен това, нима ние не бяхме пострадали в тази война? Не бяхме ли изгубили хора, които обичахме повече от всеки друг, дори повече от себе си. Не бях ли пострадал и аз самият?

Обстрелването отне малко по-малко от двадесет минути. При едно ниско профучаване самолетите бомбардираха целите и отлетяха с отклоняващи маневри, макар да не очаквахме контраатака. Алсианите нямаха самолети на разположение, а пък самото нападение беше толкова унищожително, че те не бяха в състояние да организират никаква контраофанзива. Все пак за нашите пилоти беше добре да направят тези движения за избягване на въображаеми противникови самолети. Те се спускаха ниско, след което се изкачваха нагоре и се прегрупираха. После всяка група самолети изпразни товара си над града и отлетя, оставяйки го в пламъци. Не загубихме нито един самолет и нито един човек. Нито една операция във военната история не е била толкова бърза, съкрушителна и без каквато и да е загуба за атакуващата страна.

Наблюдавах цялата операция, която се предаваше чрез сателит, от новопостроения капитански бункер (боята върху камъка беше още прясна, с онзи етилов мирис, който не е неприятен). Изпитвах огромно удовлетворение, силна гордост изпълваше гърдите ми! Помня, че тогава си помислих, че в нашия език би трябвало да има дума, която да значи „гордост-да-бъдеш-сенаарец“.