Лорънс Блок
Убийства по списък (9)

9

Защо палец?

Вече обратно в Ню Йорк, Келър се замисли над въпроса. Не можеше да разбере какво общо има палецът с убийствата. Когато човек използва пистолет, натиска спусъка с показалец. Когато си служи с нож, обвива пръсти около дръжката. Палецът може да я натисне, за да насочи острието, но човек може да няма палци и пак да вкара ножа където пожелае.

Дали влизаха в действие, когато душиш някого с въже или колан? Келър имитира действието, но не забеляза да играят особено важна роля. Виж, душенето с ръце е друга работа и човек наистина използва палците и на двете си ръце, защото иначе доста ще се затрудни.

Тогава защо палец на убиец?

 

 

— Ето какво не проумявам — каза Дот. — Замъкваш се в някакво си градче на гъза на географията и се мотаеш там една-две седмици. После отиваш във ваканционен рай, докато тук зимата е във вихъра си, и се връщаш още същия ден. Същия ден!

— Отвори ми се подходящ случай и се възползвах — отговори той. — Ако бях чакал, може би никога нямаше да ми се удаде такава хубава възможност.

— Това го разбирам, Келър, и бог ми е свидетел, че не се оплаквам. Просто изглежда жалко, това е всичко. Замисли се — ето ви двамата, току-що слезли от самолетите, долетели от скования от лед север, и преди да сте се отърсили от студа в кокалите си, ти вече си хванал полет за Ню Йорк, а той бързо изстива до стайна температура.

— Температурата на водата.

— Поправям се.

— И беше топла като във вана.

— Това е хубаво. Можел е да си среже вените вътре, но след като си му държал главата под водата няколко минути, вече не е било необходимо. Но не можеше ли да изчакаш няколко дена? Щеше да се прибереш у дома с тен, а и той щеше да влезе в земята със загар. Когато човек се среща със Създателя си, иска да изглежда колкото се може по-добре.

Той хвърли поглед към телевизора, където слаб младок и дебела жена се замеряха с храна. От време на време двама яки мъже в гащеризони възпираха единия или и двамата, но после ги оставяха да продължат да се обстрелват с купи салата.

— Шоуто на Джери Спрингър — осведоми го Дот. — Нещо като комбинация между „Семеен съд“ и борба свободен стил.

— Защо си изключила звука?

— Повярвай ми, по-лошо е, ако ги чуваш.

— Представям си. Но напоследък непрекъснато държиш звука изключен. Само картина без звук.

— Знам.

— Ако беше обратното, бих казал, че си изобретила радио. А така какво е? Ням филм?

— Почти не го поглеждам, Келър. Ще попиташ: „Тогава защо стои включен?“.

— Може би.

— Години наред пусках телевизора само за да изгледам нещо. Следях няколко следобедни сериала и после се захласвах по каналите за телепазар.

— Спомням си.

— Не си купувах нищо, но зяпах екрана часове наред. Отчасти защото нямаше реклами, които да ме разсейват.

— Ами то е непрекъсната реклама.

— Не думай. Не се заблуждавах, че гледам Пи Би Ес. Във всеки случай известно време редовно зяпах Кю Ви Си, но престанах, преди да похарча всичките си спестявания за „Диамоник“.

— На косъм от опасността.

— И после той умря. — Тя вдигна поглед към тавана. — Докато беше жив, не ми правеше кой знае каква компания, особено към края, но след като си отиде, къщата изведнъж опустя. Не че се задушавах от мъка по него. Нито пък копнеех за разтухата от присъствието му. Защото кога изобщо е действал разтушаващо?

— Даже напротив.

— Даже напротив. Тогава започнах да държа радиото постоянно включено. Само за да чувам човешки глас. Странно ли ти се струва?

— Никак.

— Но ще ти кажа какво му е лошото на радиото. Не можеш да махнеш звука на рекламите.

— Неотдавна ми мина същата мисъл през главата. Можеш, ако го изключиш, но не знаеш кога да го включиш отново.

— Телевизията те разглезва. Някой започва да ти дрънка глупости, казва ти, че батериите на фенерчето му работят и работят, и работят…

— Макар че заекът ми е доста симпатичен.

— На мен също, но не искам да слушам за това. Гледането е друго. Пробвах Националното радио, но проблемът не са само рекламите, ами и останалите глупости, които не искаш да слушаш. Трафикът, времето и „моля, изпратете ни пари и няма да ви искаме повече“. Така започнах да държа телевизора включен през цялото време и щом започнеше да ми лази по нервите, спирах звука. Даже рекламите не са толкова лоши, ако не чуваш какво говорят. При изключен звук понякога дори не можеш да познаеш какво се рекламира.

— Но ти държиш звука изключен през цялото време, Дот.

— Установих, че почти всичко по телевизията е по-добро при изключен звук. А и така не пречи на останалия ти живот. Можеш да си четеш вестника или да говориш по телефона, и телевизорът не те разсейва. Ако не го гледаш, идва момент, в който забравяш, че е пуснат.

— Тогава защо не го спреш?

— Защото ми създава илюзията, че не съм сама в голяма, стара, мрачна къща, чакайки артериите ми да се втвърдят. Келър, може ли да сменим канала? Не по телевизията, а на разговора. Ще ми направиш ли огромната услуга да сменим темата?

— Естествено. Дот, забелязала ли си някога нещо странно в палеца ми?

— В палеца ти?

— Този. Изглежда ли ти по-особено?

— Ей, Келър, трябва да ти го призная. Това е най-рязката смяна на темата, случвала ми се някога. Ще ми е доста трудно да си спомня за какво сме си говорели, преди да започнем да обсъждаме палеца ти.

— Е?

— Само не ми казвай, че говориш сериозно. Дай да видя. Бих казала, че изглежда като обикновен палец, но знаеш какво казват хората. Виждал ли си палец…

— Погледни, Дот. Работата е там, че не са еднакви. Виждаш ли какъв е този?

— Е, добре. Има малък…

— Аха.

— Моите еднакви ли са? Като две бобени зърна в шушулка, доколкото виждам. Този има малък белег в основата, но не ме питай от какво е, защото не помня. Келър, прав си. Имаш необикновен палец.

— Вярваш ли в съдбата, Дот?

— Уха! Келър, ти току-що пак смени канала. Смятах, че обсъждаме палците.

— Мислех си за Луисвил.

— Ще ти взема дистанционното, Келър. Опасно е да е в твоите ръце. Луисвил?

— Помниш кога ходих там.

— Много ясно. Деца, играещи баскетбол, мъж в гараж и ако не ме лъже паметта, малкото вълшебство на въглеродния оксид.

— Точно така.

— Е, и?

— Спомни си, че имах лошо предчувствие и после една двойка беше убита в предишната ми стая, и…

— Помня всичко, Келър. И какво?

— Просто се чудя до каква степен животът ни е предопределен и предначертан. Какъв избор имат хората в действителност?

— Ако ние имахме избор, можехме да водим друг разговор.

— Никога не съм решавал да съм такъв, какъвто станах. В гимназията не съм полагал изпит, след който съветникът по професионално ориентиране да ме дръпне настрана и да ми препоръча кариера на наемен убиец.

— Бавно и постепенно си се насочил към нея.

— Винаги съм смятал, че е така. Със сигурност така изглеждаше. Но представи си, че само изпълнявам съдбата си.

— Не знам. — Тя наклони глава. — Не трябва ли да има музикален фон? В една от сапунените опери, които следя, винаги когато водят подобни разговори, звучи музика.

— Дот, имам палец на убиец.

— О, за бога, върнахме се на палеца ти. Как успя да го направиш и за какво, по дяволите, говориш?

— За хиромантия. В хиромантията палец като моя се нарича палец на убиец.

— В хиромантията.

— Точно така.

— Признавам, че изглежда необичайно, въпреки че никога не съм го забелязвала и нямаше да го забележа, ако не го беше размахал пред очите ми. Но къде се вписва частта с убиеца? Какво правиш? Убиваш хора, като прокарваш палец по линията на живота им?

— Не мисля, че човек действително прави нещо с палеца си.

— Не виждам какво би могъл да направиш, освен да спираш коли на автостоп. Или да направиш неприличен жест.

— Знам само, че имам палец на убиец и съм станал убиец.

— „Палецът му го е накарал да го направи.“

— Или обратното? Може палецът да е бил нормален при раждането ми и да се е променил успоредно с характера ми.

— Звучи налудничаво, но трябва да си го изясниш, защото цял живот носиш този палец. Винаги ли е бил такъв?

— Откъде да знам? Никога не съм му обръщал особено внимание.

— Келър, това си е твоят палец.

— Дали съм забелязал, че се различава от другите? Не знам, Дот. Може би трябва да се консултирам с някого.

— Идеята не е толкова лоша, но аз лично хубаво бих си помислила, преди да им позволя да ме подложат на лечение.

— Нямам предвид това.

 

 

Астроложката изобщо не отговаряше на очакванията му. Беше трудно да се каже какво точно очакваше. Да речем, някоя с тонове грим по очите, дълга коса, прибрана в шал, и големи обици халки — своеобразна кръстоска между циганка гледачка и хипарка. В лицето на Луис Карпентър той се натъкна на приятна, около четирийсетгодишна жена, която отдавна беше развяла бялото знаме в битката за слаба фигура. Имаше синьо-зелени очи и лесна за поддържане прическа, живееше в апартамент на „Уест Енд авеню“, обзаведен с удобни мебели, носеше широки дрехи, четеше любовни романи, ядеше шоколад и явно всичко това й понасяше добре.

— Ще е от полза да знам точния час на раждането ви — обърна се тя към Келър.

— Не мисля, че има начин да разберем.

— Майка ви е починала?

Починала. Може би щеше да е по-точно да каже, че се е провалила, помисли си Келър.

— Умря много отдавна.

— А баща ви…

— Умрял е преди да се родя — отговори Келър, макар че се зачуди дали е вярно. — По телефона ме попитахте дали има някой, който може да си спомни. Аз съм единственият останал жив и не си спомням нищо.

— Съществуват начини за възстановяване на много ранни спомени — каза тя и налапа шоколадов бонбон. — В някои случаи още от раждането. Познавам хора, които твърдят, че могат да си спомнят собственото си зачатие. Но нямам представа до колко може да им се вярва. А и по онова време едва ли сте носили часовник.

— Мислих по въпроса. Не знам името на лекаря, а и той също може да не е сред живите, но имам копие на акта ми за раждане. В него не пише часът на раждането, а само датата. Мислите ли, че в Бюрото по статистика пазят тази информация в някой архив?

— Възможно е, но не се притеснявайте. Аз мога да проверя.

— По интернет? Или нещо подобно?

Тя се разсмя.

— Не, не така. Казахте, че майка ви е споменала, че е станала рано сутринта да отиде в болницата.

— Така каза.

— И сте се родили доста лесно.

— Излязъл съм веднага щом е получила болки.

— Искали сте да сте тук. Вие сте зодия Близнаци, Джон, и… мога ли да ви наричам Джон?

— Щом искате.

— Как ви наричат обикновено?

— Келър.

— Много добре, господин Келър. Нямам нищо против да запазим официален тон, щом предпочитате, и…

— Не господин Келър. Просто Келър.

— О.

— Така ме наричат обикновено.

— Разбирам. Добре, Келър… не, няма да стане. Ще трябва да ви наричам Джон.

— Добре.

— В гимназията децата се обръщаха едно към друго по фамилия. Така се чувстваха пораснали. „Хей, Карпентър, написа ли домашното по алгебра?“ Не мога да ви казвам Келър.

— Не се притеснявайте.

— Съзнавам, че говоря като невротичка, но…

— Джон е чудесно.

— Добре тогава — съгласи се тя и се намести на стола. — Та, както сигурно знаете, Джон, вие сте зодия Близнаци. От последната декада, деветнайсети юни, което означава, че сте на прага на Рак.

— Това хубаво ли е?

— В астрологията, Джон, нищо не е хубаво или лошо. Но е хубаво от гледна точка на това, че обичам да работя с Близнаци. Намирам тази зодия за изключително интересна.

— Защо?

— Заради двойствеността. Това е знакът на раздвоението. — Тя се впусна в описание на характеристиките на знака и той кимаше в съгласие, без да разбира всичко. — Мисля, че най-интересното нещо при близнаците е отношението им към истината. Те по природа се двулични и все пак вътрешно благоговеят пред истината, което кореспондира на противоположния знак от зодиака. Който, разбира се, е Стрелец, а типичният стрелец не може да излъже дори за да се спаси. Близнаците ще излъжат, без да се замислят, но в същото време понякога са способни на изумителната откровеност на стрелеца.

— Разбирам.

После тя обясни, че освен това е и под влиянието на Рак, тъй като слънцето му се намира на границата, а има и още две планети в този знак. Луната му пък е в Телец, най-доброто възможно място според нея.

— Луната е издигната в Телец — каза тя. — Забелязали ли сте как нещата в живота ви обикновено се оказват благоприятни за вас дори когато изначално не са? И нямате ли силен вътрешен център, някаква здрава основа, благодарение на която винаги знаете кой сте?

— Нямам представа за последното. Тук съм, нали?

— Може би луната в Телец ви е довела тук. — Тя си взе още един бонбон. — Часът на раждането определя асцендента, който е важен в много отношения, но при липсата на информация бих искала да го позная интуитивно. Аз се занимавам с астрология, Джон, но съм и медиум, усещам нещата. Интуицията ми подсказва, че асцендентът ви е Рак.

— Щом казвате.

— На тази основа ви подготвих хороскоп. Мога да ви занимавам с технически подробности от него, но не вярвам, че се интересувате от тях. Нали?

— Вие сте медиум. Добре.

— Така че вместо да ви дърдоря за тригони, квадрати и опозиции, ще си позволя само да кажа, че хороскопът е интересен. Джон, вие сте извънредно нежен човек.

О?

— Но в живота ви има много насилие.

О.

— Това е всеизвестната двойственост на близнаците. От една страна, вие сте внимателен, чувствителен и спокоен. Изключително спокоен. Изобщо ядосвате ли се някога, Джон?

— Не много често.

— Не, но и не мисля, че потискате гнева си. Разбирам, че той просто ви е чужд. Но сте заобиколен от насилие, нали?

— Живеем в свят, изпълнен с насилие.

— Заобиколен сте от насилие през целия си живот. Вие сте част от него и все пак някак си оставате незасегнат. — Тя потупа листа хартия, върху който бяха отбелязани звездите и планетите му. — Хороскопът ви не е лесен за тълкуване — констатира тя.

— Така ли?

— Всъщност човек трябва да е благодарен за това. Виждала съм хороскопи на хора, които се появяват на този свят без сериозни опозиции и трудни аспекти. И в живота им не се случва кой знае какво. Никога не срещат предизвикателства, никога не им се налага да използват вътрешната си сила и в крайна сметка водят доста спокоен живот, имат сигурна работа и отглеждат децата си в хубаво, чисто, безопасно предградие. И никога не се изграждат като интересни личности.

— Аз не съм постигнал много. Не съм се женил и не съм създал деца. Не съм започнал някакъв бизнес, нито съм направил кариера, не съм засадил градина, не съм написал пиеса или… или…

— Да?

— Съжалявам. Не съм очаквал, че ще се…

— Разчувствате?

— Да.

— Постоянно се случва.

— Така ли?

— Онзи ден казах на една жена, че Юпитер е в квадрат със слънцето й, но Юпитер и Марс са в тригон, и тя избухна в сълзи.

— Даже не знам какво означава това.

— Нито пък тя.

— О.

— Виждам много неща в хороскопа ви, Джон. В момента изживявате труден период, нали?

— Така мисля.

— Не във финансово отношение. Вашият Юпитер… е, не сте богат и никога няма да бъдете, но, изглежда, парите винаги се появяват, когато имате нужда от тях, нали?

— Никога не са били проблем.

— Не са и няма и да бъдат. През последните няколко години сте намерили начин да ги харчите. — За марки, помисли си той. — И това е добре, защото извличате удоволствие от парите си. Но няма да се окажете на червено и винаги ще можете да спечелите още.

— Това е хубаво.

— Но не сте дошли тук от загриженост за парите си.

— Така е.

— Те не ви интересуват толкова много. Винаги сте обичали да ги получавате и сега обичате да ги харчите, но никога не сте се интересували силно от тях.

— Така е.

— Подготвила съм ви годишен хороскоп, за да добиете представа какво да очаквате през идните дванайсет месеца. Някои астролози са много конкретни: „Седемнайсети юли е отличен ден за започване на нов проект и изобщо не си помисляйте да плавате на пети септември“. Моят подход е по-общ и… Джон? Защо си държите дясната ръка така?

— Моля?

— С палец в юмрука. Притеснява ли ви нещо в палеца ви?

— Нищо.

— Вече видях палеца ви, Джон.

— О.

— Да не би някой да ви е казал нещо за него?

— Да.

— Че е палец на убиец? — Луис завъртя очи. — Хиромантия — тежко въздъхна тя.

— Не вярвате ли в нея?

— Разбира се, че вярвам, но тя прекалено опростява нещата.

Тя се протегна и взе ръката му в дланите си. Келър забеляза, че ръцете й са меки и дундести, но не неприятно. Прокара пръст по палеца му, този, който говореше за склонност да убива.

— Да вземеш една-единствена анатомична характеристика и да й лепнеш такова драматично име. Ничий палец не е накарал човек да убие друг човек.

— Тогава защо го наричат така?

— За съжаление не съм изучавала историята на хиромантията. Предполагам, че някой е забелязал тази особеност у няколко прочути убийци и е разпространил слуха. Даже не съм сигурна дали статистически се среща по-често сред убийците, отколкото сред обикновените хора. Съмнявам се, че някой знае. Джон, това е незначителна особеност и не си струва да бъде забелязвана.

— Но вие я забелязахте.

— Случайно.

— И я разпознахте. Не споменахте нищо, докато не ви направи впечатление, че го крия в юмрука си. Беше несъзнателно, даже не знаех, че го правя.

— Разбирам.

— Значи трябва да означава нещо, иначе защо бихте го запомнили?

Тя продължаваше да държи ръката му. Келър беше забелязал, че това е един от начините жените да покажат, че си събудил интереса им. Докосват те съвсем невинно по дланта, ръката или рамото или пък задържат ръката ти по-дълго от необходимото. Ако го направи мъж, ще бъде окачествено като сексуално насилие, но така жената ти дава да разбереш, че няма нищо против да бъде насилена.

Това обаче беше различно. С тази жена нямаше сексуален заряд. Ако беше направен от шоколад, можеше и да има за какво да се притеснява, но плътта беше в безопасност в нейно присъствие.

— Джон — нежно се обърна тя към него. — Аз го търсех.

— Търсили сте…

— Палеца. Или нещо друго, което да потвърди това, което вече знаех за вас.

Докато говореше, тя го гледаше право в очите и той се запита какъв ли шок се е изписал в погледа му. Опита се да не реагира, но как можеш да попречиш на чувствата си да не се отразят в очите?

— И какво е то, Луис?

— Това, което знам за вас?

Той кимна.

— Че животът ви е изпълнен с насилие, но мисля, че вече го споменах.

— Казахте, че съм нежен и не изпитвам никакъв гняв.

— Но е трябвало да убивате хора, Джон.

— Кой ви каза?

Тя вече не държеше ръката му. Дали я беше пуснала? Или пък той я беше издърпал?

— Кой ми каза?

Маги, помисли си той. Кой друг може да е? Маги беше единственият им общ познат. Но откъде е разбрала тя? В нейните очи той беше корпоративен служител от предградията, макар да живееше сам в центъра на града.

— Всъщност имах няколко информатори.

Сърцето му бумтеше. Какво говореше тя? Как може?

— Чакайте да видя. Имаме Сатурн и Марс, да не забравяме и Меркурий. — Тонът й беше мек, а погледът — ласкав. — Джон, има го в хороскопа ви.

— Моят хороскоп.

— Веднага го забелязах. Докато работех по него, имах силно усещане и в момента, в който позвънихте на вратата, знаех, че отварям на човек, извършил много убийства.

— Изненадан съм, че не отменихте срещата.

— Помислих си го. Но нещо ми подсказа да не го правя.

— Някое птиченце?

— Вътрешна подбуда. Или просто любопитство. Исках да видя как изглеждате.

— И?

— Веднага разбрах, че не съм сгрешила с хороскопа ви.

— Заради палеца?

— Не, макар да беше любопитно, че получих това допълнително потвърждение. Най-издайническото в палеца ви беше усилието да го скриете. Но вибрацията, която долових от вас, ми разкри много повече отколкото палецът ви.

— Вибрацията.

— Не знам по-добър начин да го кажа. Понякога интуитивната част на съзнанието долавя неща, за които петте сетива са слепи и глухи. Понякога човек просто знае нещо.

— Да.

— Знаех, че сте…

— Убиец — довърши той.

— Е, човек, който е убивал. И то по много хладнокръвен начин. За вас, Джон, това не е лично, нали?

— Понякога има личен елемент.

— Но не често.

— Така е.

— Това е просто работа.

— Да.

— Джон? Не се страхувайте от мен.

Дали четеше мислите му? Надяваше се, че не. Защото в този момент през главата му мина, че не се бои от нея, а от това, което може да му се наложи да й стори.

А той не искаше. Тя беше хубава жена и той усещаше, че може да му каже неща, които е добре да чуе.

— Не трябва да се страхувате, че ще ви направя нещо или ще кажа на някого. Даже не бива да се опасявате от неодобрението ми.

— О?

— Избягвам да съдя, Джон. Колкото повече виждам, толкова по-малко съм сигурна какво е правилно и какво — погрешно. След като приех себе си — тя се пресегна към бонбоните с усмивка, — установих, че е по-лесно да приема другите хора. Палците и всичко останало.

Той погледна палеца си и вдигна очи към нейните.

— Освен това — продължи тя много нежно, — мисля, че сте се справили прекрасно в живота, Джон. — Тя потупа хороскопа му. — Знам с какво сте разполагали в началото. Смятам, че сте се развили чудесно.

Той се опита да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му.

— Всичко е наред — каза тя. — Давайте, поплачете си. Никога не се срамувайте да плачете, Джон. Всичко е наред.

Тя притегли главата му към гърдите си и го държа, докато той, изумен от себе си, плака сърцераздирателно в обятията й.