Лорънс Блок
Убийства по списък (25)

25

— Старецът — каза той.

— Понякога се изумявам колко бързо схващаш.

— Но тогава го направи ти, Дот. Той беше изперкал, говореше, че ще наеме някой хлапак да му помогне да си напише мемоарите. Ти ме изпрати някъде и го оправи сама.

— Изпратих те в Канзас Сити. Първият ти аукцион на марки, ако правилно си спомням.

— И си оправила и Луис? Защо, за бога?

— Бях притисната от времето — отвърна тя. — Отвори се възможност, а кой знае колко дълго щеше да стои отворена? А и не ставаше въпрос само да бъде очистена. Не трябваше да се вдига шум, за да не научиш от вестниците. И някой трябваше да прерови папките й, някой, който знае какво да търси. Затова й се обадих и си уговорих друга среща.

— При него беше приспивателно в какаото и задушаване с възглавница.

— Не смятах, че това ще свърши работа при нея. Мислех да я ударя по главата, да го направя да изглежда като обир с кофти обрат.

— Звучи разумно.

— Така няма как да се избегнат ченгетата, но те ще търсят крадци, а ако надушат нещо гнило, ще разровят личния й живот. А на кого му трябва да ровят?

— Човек никога не знае какво ще намерят.

— Затова си седях и се преструвах на запленена от астрологичните дрънканици, изречени с такова сладко и нежно гласче, че чак да ти се доспи. От време на време правеше паузи, за да лапне от шоколадовите бонбони. „Изглеждат добре“, казах аз, и тя ми подаде чинията да си взема.

— О.

— Взех си два и изядох единия. Трябва да призная, че не беше лош, но за нищо на света не бих се тъпкала с подобни боклуци по цял ден. Успях да пусна другия в дамската си чанта. В края на сеанса си уговорих следваща среща и когато отидох на нея, бях подготвена. Погледнах бонбоните и отново казах: „Изглеждат добре“, и когато тя ми поднесе чинията, направих като Великия Спалдини, майстора на жонгльорството.

— Върнала си бонбона, който си взела предишния път.

— И си взех нов, с едно-единствено светкавично движение. Упражнявах се пред огледалото, Келър. Ако искаш да се почувстваш като глупак, това е един от най-сигурните начини.

— Трябва да внимаваш да не вземеш този, който си оставила.

— Именно.

— Можеш да направиш жестока грешка — каза той. — Вземаш си нов в момента, в който скришом оставяш този, който си донесла. Но преди да го изядеш, започваш да се чудиш.

— Съзнанието е ужасно нещо. Знаех, че не съм объркала нещата, но въпреки това добре огледах този, който взех, търсейки издайническата дупчица.

— Използвала си спринцовка.

Тя кимна.

— Не знам защо просто не скрих бонбона и не се отървах от него. Почувствах неудържимо желание да го изям. Не видях дупчица и естествено реших, че се е запечатала, докато съм го държала. Затова си казах: „По дяволите, или е писано, или не е“, и изядох бонбона.

— С мисълта, че може да е отровен.

— Знаех, че не е, но да, мислех, че може да е. И както можеш да се сетиш, вътре имаше ядка. Бях сигурна, че е с вкус на горчиви бадеми.

— Използвала си цианид.

— Там е работата, че не — каза тя. — Използвах нещо друго. Химическото му наименование е дълго цял километър и кой изобщо знае какъв му е вкусът? Обзалагам се, че не е на горчиви бадеми, но аз реших, че усещам точно това, и можеш да си представиш какво ми мина през главата.

— И през цялото време си се преструвала, че се наслаждаваш на бонбона.

— Да, премлясвах доволно. „О, Луис, толкова са хубави.“ Гениално, защото тя, разбира се, ми предложи да си взема още. Отговорих й: „Не, не смея“. Никога в живота си не съм изричала по-голяма истина. Оставаше ми само да седя и да я чакам да вземе бонбона с късметчето.

— Не можеше ли просто да си тръгнеш?

— И да чакам природата да си свърши работата? Не, защото трябваше да претърся апартамента, забрави ли?

— О, добре.

— И бях принудена да изслушам всичко за приятеля ми и как Юпитер бил в тригон с Плутон в двайсет и втория му дом.

— Мисля, че има само дванайсет дома.

— Едно време са били толкова, но после са се намесили предприемачите.

— Никога не съм разбирал тази част, имам предвид домовете. Както и да е. Какъв приятел?

— Този, който си измислих. Красив вдовец, който се интересува от мен. Келър, трябваше да имам причина да я посетя отново. Измислих си приятел и рождената му дата, тя му направи хороскоп и провери дали е съвместим с моя.

— И беше ли?

— Щяхме да имаме проблеми и връзката ни нямаше да продължи много, но тя смяташе, че за момента си струва да я поддържам. Разбира се, той не съществува и тя не разполагаше с истинската ми рождена дата, но като изключим това, прогнозата беше право в десетката. — Тя завъртя очи. — Преструвах се, че слушам всички тези глупости, а всъщност я чаках да си хапне бонбон. Но тя беше твърде погълната от това, което ми обясняваше, и когато най-сетне спря да си поеме дъх и си взе бонбон, не уцели правилния. Което, естествено, не разбрах, докато тя не го погълна и не последва нищо.

— Боже.

— Интересното в случая е как работи съзнанието. В един момент започнах да се чувствам виновна. Тя беше мила жена и се опитваше да ми помогне. Беше жалко, че трябваше да го направя. Но когато продължи да не посяга към правилния бонбон…

— Ти й се ядоса.

— Точно така! Тя ми усложняваше живота, отказваше да сътрудничи, не правеше това, което трябва. На тебе случвало ли ти се е подобно нещо?

— Непрекъснато. Все едно те са виновни, че ти е трудно да ги убиеш.

— Идеше ми да й се разкрещя. „Изяж бонбона, дебела повлекано!“ Но просто си седях и почти забравих за какво съм там. Тогава тя си взе един бонбон, отхапа и бинго.

— И?

— Беше по-зле от предишния път. Тя издаваше някакви звуци, на лицето й се появи странно изражение. Размаха ръце и се замята из цялата стая. В един момент бях готова да спра всичко, ако можех. Но, естествено, не можех.

— Не можеш.

— И тогава тя престана да се мята като риба на сухо, изпусна дълга въздишка и всичко приключи. Аз не почувствах нищо, защото какъв е смисълът? Тя беше мъртва. Не чувстваше нищо, нито пък аз.

— Сигурно си искала да изчезнеш оттам на мига.

— Разбира се, но имах работа за вършене. Първо изчаках да се уверя, че е мъртва, и после тръгнах на експедиция. Намерих папка с твоето име. Вътре имаше хороскоп и бележки, от които нищо не схванах. Намерих и моята папка с името, което й бях дала. Взех и двете и се отървах от тях.

— Добре.

— Прегледах и бележника й с часовете. Това беше третото ми посещение, така че фигурирах три пъти. Само име, Хелън Браун, без адрес и телефонен номер, затова го оставих. Нямаше да доведе доникъде. И теб те имаше, но преди толкова много месеци, че не ми се вярваше някой да провери толкова назад. И все пак заличих името ти с маркер. Но после реших, че могат да видят какво пише отдолу, затова откъснах листа.

— Няма да навреди.

— Прегледах вещите й. Усещането беше доста зловещо, затова се постарах да приключа възможно най-бързо. Намерих пари в брой в чекмеджето с бельото й. Няколко хиляди долара.

— Взе ли ги?

— Мина ми през ума да го направя. Искам да кажа, че на парите не им пука откъде идват, нали така? Но в крайна сметка ги оставих където си бяха, с изключение на петстотин долара, които преместих в дамската й чанта.

— Така няма да изглежда като обир.

— Именно. Но това няма никакъв смисъл, защото кой крадец пробутва на жертвата си отровен шоколадов бонбон? Струва ми се, че не разсъждавах много ясно.

— Щом ти се е разминало, значи си разсъждавала достатъчно ясно.

— Сигурно. Оставих я там и се прибрах. Чудех се дали трябва да подам сигнал. Но операторите на 911 имат идентификатор на повикванията и знаят откъде идва всяко обаждане.

— Освен това защо да бързаш?

— Така реших и аз. Колкото по-късно открият тялото, толкова по-малка е вероятността да надушат нещо гнило.

— Лош избор на думи.

— Лош избор на… О, добре. Както и да е. Отравянето с веществото, което й дадох, прилича на сърдечен удар. Всъщност причинява инфаркт, така действа. Разбира се, ако го потърсят, ще го открият, но защо да търсят? Тя имаше над двайсет килограма наднормено тегло, водеше заседнал живот, беше достатъчно стара, за да получи инфаркт…

— Колко стар трябва да си? Няма значение, разбирам какво искаше да кажеш.

— През цялото време бях с ръкавици като изискана малка дама от предградията, така че не се налагаше да се притеснявам за отпечатъци. Затръшнах вратата след себе си и се прибрах.

— Доволна от добре свършената работа.

— Е, не знам дали беше така. Прибрах се, сипах си едно силно питие и после го излях в мивката, защото за какво ми е притрябвало пиене?

— Ти никога не си била пияч.

— Така е, но този път нещо отвътре ме накара да си налея. Това показва как съм се чувствала. Келър, седях и я гледах как умира. Никога преди не съм правила подобно нещо.

— Със стареца е било различно.

— Разликата беше от земята до небето. Той не риташе, не ръкомахаше, не издаваше звуци. Беше заспал и аз просто се погрижих да не се събуди. А и знаеш какъв беше станал. Това беше акт на милосърдие. — Тя направи физиономия. — Със звездната госпожа не беше акт на милосърдие. Милосърдието няма нищо общо с картината, която се е запечатала в главата ми — изражението на лицето й.

— Ще избледнее, Дот.

— Ъ?

— Картината в главата ти. Няма да изчезне, но ще избледнее. И това е достатъчно.

— Келър, аз съм голямо момиче. Мога да живея с това.

— Знам, но можеш да живееш и без него. Повярвай ми, ще избледнее, а ти можеш да ускориш процеса. Има едно упражнение, което можеш да правиш.

— Надявам се да не е клякане.

— Не, това е мисловно упражнение. Затвори очи. Говоря сериозно, Дот. Затвори очи.

— И?

— Извикай картината в главата ти. Луис в мекия й стол…

— Тя самата изглежда мека.

— Не, не си прави шеги. Просто си представи сцената.

— Добре.

— Гледаш я отблизо и цветно.

— Нямах голям избор, Келър. Бях там, не я гледах на черно-бял телевизор.

— Остави цветовете да избледнеят.

— Ъ?

— Остави цветовете да изчезнат от картината в главата ти. Все едно настройваш цветовете на телевизора.

— Как да…

— Просто го направи.

— Като в рекламите за обувки.

— Изчезнаха ли цветовете?

— Не напълно. Но са приглушени. Опа, върнаха се.

— Накарай ги да избледнеят пак.

— Добре.

— Този път по-близо до сивото. Получава ли се?

— Горе-долу.

— Добре — каза той. — Сега се отдръпни.

— Ъ?

— Все едно гледаш през обектив и намаляваш изображението. Отдръпни се на около двайсетина метра.

— Зад мен има стена.

— Не, няма. Разполагаш с цялото пространство на света, а картината става все по-малка и все по-безцветна.

И двамата замълчаха за момент, след което тя отвори очи.

— Беше странно — каза тя.

— Всеки път, когато картината се връща в главата ти, отделяй по една-две минути и прави това, което направи току-що. Ще стигнеш до момент, в който, щом се опиташ да си представиш сцената, тя ще е в черно и бяло. Няма да можеш да я видиш цветна или пък отблизо.

— И това облекчава положението, а?

— До голяма степен.

— Ти това ли правиш, Келър?

— Правех го преди.

— Какво стана? Спря да действа?

Той поклати глава.

— В един момент вече нямах нужда да го правя.

— Закоравял си?

— Нямам представа. Мисля, че е по-скоро въпрос на навик или може би упражнението имаше дълготраен ефект. Каквото и да е било, картините вече не ме тормозят. И избледняват от само себе си. Цветовете изчезват и образите се смаляват, докато накрая не различаваш детайлите.

 

 

Другият нерешен проблем се оказа Маги.

Той сам се беше досетил за това. Докато Дот разказваше за посещението си в апартамента на Луис, Келър внезапно осъзна, че той самият е нерешен проблем, нишката, която би отвела до голямата къща в Уайт Плейнс. В този момент тъкмо посягаше към чашата си със студен чай, но я остави, все едно в нея имаше същото вещество като в последния шоколадов бонбон на Луис.

Що за нелепа реакция? Той вече беше изпил половината чай в чашата, а освен това двамата пиеха от една и съща кана. И самата идея беше безумна. Ако Дот искаше да се отърве от него, нямаше да го направи в собствената си къща и нямаше да води такъв разговор преди това.

Не, Келър знаеше кой е другият нерешен проблем.

— Но тя не знае нищо — каза той на Дот. — Смята, че съм пенсиониран консултант и от време на време работя на свободна практика. Чат-пат отскачам до Силиконовата долина и им помагам да се справят с някои изчисления.

— Тя те прати при звездната госпожа.

— Да, но…

— И тя ти каза за убийствения ти пръст.

— Но спряхме да се виждаме. Вече не присъства в живота ми.

— Кога говори с нея за последен път?

— Предпоследният път беше преди месеци и…

— Не те попитах това, Келър.

— Вчера — отговори той, — но й се обадих, защото се опитвах да открия Луис, и реших, че Маги може да знае дали се е преместила.

— Но не е знаела.

— Каза ми, че нямам нужда от астролог, за да разбера откъде падат звездите.

— Какво означава това?

— Мисля, че ми беше ядосана. Тя скъса с мен и беше бясна, че не съм й се обадил.

— Звучи логично.

— Преди два месеца телефонът звънна — спомни си той. — Вдигнах слушалката и няколко пъти повторих „ало“, но човекът отсреща затвори.

— Най-вероятно е сбъркал номера.

— Имах чувството, че случаят не е такъв, затова набрах звезда-шест-девет. Тя вдигна и каза „ало“ няколко пъти, но този път аз не отговорих.

— С нейните камъни по нейната глава.

— Не се сещах какво да кажа. Просто затворих и после телефонът пак звънна…

— Било е неин ред.

— … и го оставих да звъни. И това беше краят. Но едва ли е имала това предвид. Беше нещо по-скорошно — говореше за някакви съобщения, които ми била оставила, само дето не го е направила.

— Но го е направила, Келър.

— Ъ?

— Ами, да си призная, малко ми е неудобно. Когато си извън града, понякога ти проверявам съобщенията.

— Какво?

— Но само откакто Роджър се появи в живота ни. Притеснявах се за теб. Имам инстинктите на майка квачка. Една вечер, когато нямаше нищо свястно по телевизията, набрах номера ти.

— И аз не си бях вкъщи.

— Естествено, че не, беше в Албакърки или нещо такова. Секретарят се включи и чух гласа ти на запис.

— И си се просълзила.

— Да. Оставих съобщение, нещо от рода, че се надявам да си прекарваш добре. После реших, че е глупаво да ти оставям съобщения. Затова се обадих пак и го изтрих.

— Как?

— Как? Обадих се, секретарят се включи, набрах кода, и щом чух съобщението си, натиснах три и го изтрих.

— Откъде знаеш кода?

— Когато си купиш телефонен секретар, кодът е пет-пет-пет и в инструкциите ти обясняват как да го смениш.

— И аз го направих.

— С четири-четири-четири, Келър.

— Така е — съгласи се той.

— Не го налучках от първия опит, но не ми отне много време да го уцеля. Изтрих съобщението, което оставих, както и съобщение от някакъв идиот, който се опитваше да ти продаде апартамент на Бахамите. — Тя сви рамене. — Какво да ти кажа? Постепенно свикнах да навлизам в личното ти пространство. Когато беше извън града, проверявах съобщенията ти.

— Веднъж аз проверих — припомни си той — и имаше някаква глупост. Не за апартамент на Бахамите, но пак нещо също толкова примамливо. Не си направих труда да го изтрия и когато се прибрах, вече го нямаше.

— Сигурно е било някое от тези, които изтрих аз. Реших да ти спестя хабенето на нерви.

— И е имало съобщения от Маги?

— „Здрасти, аз съм. Просто си мислех за теб. Не си прави труда да се обаждаш.“ Щом не е нужно да се обаждаш, защо трябва да го чуваш? — Тя взе чашата си с чай. — Това беше първото. През следващите месеци имаше едно-две в същия дух. После, докато ти беше в Балтимор, тя остави три или четири съобщения, включително едно от рода на: „Знам, че си там и не вдигаш телефона. Моля те, не го вдигай сега, защото това само ще покаже какъв невротичен негодник си.“ Последва дълга пауза, през която сигурно чакаше да вдигнеш. Накрая те обиди и затвори.

— Как ме обиди?

— Спомням си само, че не беше комплимент. След това имаше извинение и молба да се обадиш. После друго съобщение, в което казваше да пренебрегнеш предишното. Реших, че е най-добре да пренебрегнеш всичките, и ги разкарах.

— И това е станало, докато съм бил в Балтимор.

— И в съда.

— Обаждала си се през деня, докато съм бил в съда.

— Два-три пъти.

— Само толкова?

— Всъщност всеки ден. Тогава вече само проверявах за съобщения от нея. През по-голяма част от времето нямаше такива, но не исках да говориш с нея.

— Ти вече си била решила, че тя е проблем.

— Е, беше очевидно, Келър.

— Подходяща примамка — каза той.

— Знаеш, че така или иначе трябва да я очистим. Струва ми се, че не би искал да го направиш лично, или греша?

— Аз спях с тази жена.

— И й изпрати цветя, доколкото си спомням.

— Харесвах я, Дот. Имаше интересен начин на мислене.

— Тези, които избираш, винаги имат интересен начин на мислене.

— Тези, които избирам?

— Тази, както и онази с обиците, която разхождаше кучето. Можеш да ме сметнеш за мнителна, но мисля, че няма да сгреша, ако нарека и двете особнячки.

— Сигурно.

— „Искам връзката ни да е повърхностна, затова не ми изпращай повече цветя. Ще се срещаме само два пъти в месеца и ще отиваме право в леглото.“

— „И между другото имаш палец на убиец.“

— Още малко по-повърхностно, Келър, и щеше да те кара да си стоиш вкъщи и веднъж в месеца да й пращаш чашка със сперма. Трябва да кажа, че тя ти направи услуга, като те държеше на разстояние. Иначе сигурно щеше да ти е по-трудно да закриеш сметката.

— Примамка — каза той.

— Явно думата те притеснява. Ако ти харесва повече, казвай „суши“. Означава същото.

— Мисля, че ще свикна с мисълта.

— Или можеш да гледаш на нещата по този начин — тя е лимонът, който съдбата ти поднесе, и ти правиш лимонада.

 

 

Като се прибра в апартамента си, Келър първо провери телефонния секретар. Натисна бутона и роботизираният глас го уведоми: „Няма нови съобщения“.

Какво означаваше това? Че никой не е оставил съобщение? Или пък че докато е пътувал, Дот се е обадила и е изтрила всички съобщения?

Реши, че първо трябва да смени кода с някой не толкова лесен като четири-четири-четири. Какъв например? Премисли няколко трицифрени комбинации, опитвайки се да намери някоя по-сложна и трудна за запомняне. Три-осем-едно? Две-девет-четири? Прецени, че ако човек се замисли, всеки код има някаква логика. И ако успееше да измисли някой наистина труден за запомняне, такъв, който никой не може да запамети, тогава как самият той щеше да го запомни?

Освен това Дот можеше да го налучка, пробвайки произволни цифри. Колко бяха възможните комбинации? Май си спомняше от часовете по математика в гимназията, че съществува формула за изчисление, но тя, както огромна част от математическите му познания, отдавна се бе изпарила от паметта му.

Седна зад бюрото, взе молив и осъзна, че не му е нужна формула. Числата започваха от нула-нула-нула и завършваха с девет-девет-девет. Хиляда комбинации, ето колко бяха. Десет по десет по десет — това беше формулата, ако изобщо формулите са от значение. Хиляда звучи много, но като се замислиш, в крайна сметка не е толкова много.

Преди години Келър бе изпълнил една поръчка за стареца, която включваше куфарче за документи. От години не се беше сещал за това, но сега си спомни, че куфарчето беше заключено не с ключ, а с трицифрен код, от онези тройни циферблати, които трябва да завъртиш в правилната последователност, за да отвориш куфарчето. Той обаче преряза кожения капак с градинарска ножица, но сега му хрумна, че е можел да отвори куфарчето, без да го съсипва. Щеше да му отнеме повече време, но не и цяла вечност.

Да речем два часа. Сигурно и по-малко. Ако действаш методично, лесно можеш да изпробваш десет-петнайсет комбинации в минута. Десет в минута означаваше сто минути, а това правеше колко? Час и четирийсет минути?

С градинарската ножица стана за секунди. Разбира се, отне му малко време да я намери, а преди това безуспешно се опита да среже капака с кухненски нож. Но не това беше важното. Хиляда комбинации нямаше да костват много време, поне не с ключалка на куфарче или с телефонен секретар. Набираш номера и оставяш секретарят да се включи, след което за трийсет секунди, докато тече съобщението, пробваш колкото можеш трицифрени кода. После се обаждаш пак и повтаряш същото. Може да се наложи да се обадиш много пъти, но какво от това? Няма да оставяш съобщения. А дори и да го направиш, рано или късно ще улучиш правилната комбинация и ще ги изтриеш.

Така че смяната на комбинацията нямаше да помогне. А и как щеше да се почувства Дот, ако се обади и набере четири-четири-четири и нищо не се случи? Щеше да е като шамар в лицето, при това без особена полза, защото Дот можеше да пробва различни комбинации, докато разбие кода.

Разбира се, той можеше да я уведоми предварително. „Осъзнах, че всеки може да направи това, което ти си направила, затова промених кода.“ Тя щеше да отговори, че идеята е добра. И ако попиташе какъв е новият код, той щеше да каже, че е толкова незапомнящ се, че той самият не го помни. „Но го имам записан“, и така щеше да приключи въпроса.

И ако тя искаше, щеше да се сдобие с новия код. Както и да го погледнеше, той не можеше да й попречи да преслушва телефонния му секретар. Освен ако…

Е, можеше да смени номера на телефона си. Да вземе нов, някой, който не е включен в указателя. Със седем цифри, което прави десет милиона комбинации. Това ще отнеме цяла вечност и ще струва цяло състояние, защото междувременно ще се натъкнеш на девет милиона погрешни номера.

Но ако вземеше нов номер, нямаше да има съобщения, които да пази. Защото никой нямаше да може да му се обади. Включително Дот, която най-често го търсеше по телефона.

Може би трябваше да остави нещата така. Вероятно Дот е била права да провери телефонния му секретар, точно както е била права да провери астроложката. Той харесваше Луис, тя беше мила жена, но щом е била готова да се раздрънка, веднага щом някой спомене палец на убиец, това определено я правеше нерешен проблем.

И Дот го беше решила.

Само като си представи. Дот слиза от влака с ръкавици и шапчица, украсена с цветя. Тя не спомена за шапка и беше трудно да си я представи, но някак си двата аксесоара си отиваха. Ръкавици и шапка. И отровен шоколадов бонбон в дамската й чанта. Свършва работата и се прибира у дома.

Боже.

Но ако не го беше направила? Ако му беше казала и го беше оставила сам да се оправя с бъркотията, която е забъркал? Можеше ли той да се погрижи за Луис?

Вероятно. Човек прави това, което трябва да направи. През годините веднъж-два пъти бе допускал грешката да опознае човека, когото трябва да ликвидира. Например онзи тип в Роузбърг, Орегон, който беше включен в програмата за защита на свидетелите и работеше като печатар. Келър го хареса. Допадна му и градът, даже си мислеше да се премести там. Но накрая човек прави каквото трябва. Взимаш се в ръце и свършваш работата.

Вече беше забравил името на мъжа. И двете имена — истинското и новото, което му бяха дали федералните. Беше забравил и как изглежда. Не можеше да си го представи.

Което беше чудесно. Така трябваше да бъде.

Той си представи Луис — седнала в креслото си с купичка шоколадови бонбони до нея. Но чертите вече се размиваха в главата му, цветовете избледняваха и клоняха към сиво.

Добре.