Лорънс Блок
Убийства по списък (8)

8

Келър слезе от таксито на кръстовището на „Блийкър“ и „Бродуей“, защото така беше по-лесно, отколкото да се опитва да обясни на шофьора хаитянин как да стигне до „Кросби стрийт“. Измина пеша разстоянието до блока на Маги — бивш склад с отблъскваща фасада — и се качи до апартамента й на петия етаж. Тя го чакаше облечена в черно ленено палто като тези от уестърните. Маги беше дребна жена — той реши, че миньонче е подходяща дума за нея — и палтото й стигаше до земята.

— Изненада — каза тя и го разтвори. Отдолу беше чисто гола.

 

 

Откакто се беше запознал с Маги Грискоум в галерията, Келър от време на време се виждаше с нея. Едва онзи ден една случайна негова забележка бе накарала Дот да го попита дали се среща с някоя жена. И той не знаеше как да отговори. Срещаше ли се? Беше трудно да се каже.

— Повърхностна връзка — обясни той.

— Келър, какъв друг вид има?

— Там е работата, че тя иска да е такава. Виждаме се веднъж седмично, понякога и по-рядко. И отиваме право в леглото.

— Поне не излизате ли на вечеря преди това?

— Отказах се да го предлагам. Тя е дребничка, вероятно не яде много. Сигурно храненето е дейност, която може да върши само насаме.

— Ще се изненадаш при колко много хора същото важи за секса — отбеляза Дот. — Но трябва да призная, че по описанието ти тя прилича на прословутата мечта на моряка. Има ли магазин за алкохол?

Той обясни, че е неуспяла художничка, преоткрила себе си като бижутер.

— На последното си гадже купуваше обици — припомни му Дот. — А тази си ги прави сама. Какво ще й купуваш?

— Нищо.

— Доста икономично. След като не й правиш подаръци и не я извеждаш на вечеря, не бих казала, че тази връзка ти се отразява зле на бюджета. Можеш ли поне да й пратиш цветя?

— Вече й изпратих.

— Можеш да го направиш и повече от веднъж, Келър. Това е едно от хубавите неща на цветята. Малките гадинки умират, затова трябва да ги изхвърлиш и да освободиш място за свежи.

— Тя хареса цветята, но ми заяви, че веднъж стига. Каза ми: „Не го прави отново“.

— Защото иска да запази отношенията ви повърхностни.

— Това е идеята.

— Келър, длъжна съм да ти го кажа. Нямаш много жени, но със сигурност избираш най-странните.

 

 

— Върховно — каза Маги. — Дали беше само плод на въображението ми, или невероятно разтрисащо преживяване?

— Силно по скалата на Рихтер — отвърна той.

— Мислех си, че тази вечер ще е специална. Утре е пълнолуние.

— Това означава ли, че трябваше да изчакаме?

— Най-силно я усещам в деня преди пълнолуние.

— Какво усещаш?

— Луната.

— Но какво усещаш? Какво влияние има върху теб?

— Прави ме лунна.

— Лунна?

— Не ме свърта на едно място. Повдига ми настроението. Някак си усилва усещанията. Като при всеки, предполагам. А при теб, Келър? Какво прави луната за теб?

Според Келър единственото, което луната правеше за него, бе само да осветява малко небето. Той живееше в града, където множеството улични лампи решаваха проблема с тъмнината, затова почти не обръщаше внимание на луната и можеше и да не забележи, ако някой я махне. Новолуние, първа четвърт, пълнолуние — само когато случайно я зърнеше между сградите, знаеше в каква фаза се намира тя.

Очевидно Маги обръщаше повече внимание на луната и й придаваше по-голямо значение. Е, ако луната имаше нещо общо с удоволствието, което току-що изживяха, той й беше благодарен и се радваше, че я има.

— Освен това според хороскопа ми се намирам в много сексуален период.

— Твоят хороскоп.

— Аха.

— Какво правиш, четеш го всяка сутрин?

— Имаш предвид във вестника? Е, не казвам, че никога не го поглеждам, но не бих разчитала на вестникарски хороскоп за съвет и не бих се допитала до Ан Ландърс дали трябва да съм гальовна, за да бъда харесвана.

— Бих казал, че не е абсолютно задължително, но какво ще навреди?

— Кой знае — тя се протегна към него, — даже може да ми хареса.

Малко по-късно тя каза:

— Астрологичните рубрики във вестниците са забавни като „Пийнътс“ и „Дунсбъри“, но не са много точни. Затова съм си направила индивидуален хороскоп и веднъж годишно ми го актуализират. Така имам представа какво да очаквам през идните дванайсет месеца.

— Вярваш ли в тези работи?

— В астрологията? Ами, тя е като гравитацията, нали?

— Придържа нещата да не полетят в космоса?

— Действа, независимо дали й вярвам — отговори тя. — Така че предпочитам да й вярвам. Освен това вярвам във всичко.

— Например в Дядо Коледа?

— И във Феята на зъбчетата. Не, вярвам във всички окултни неща като карти таро, нумерология, хиромантия, френология и…

— Какво е това?

— Издатините на главата — отвърна тя и сложи ръка върху черепа си. — И ти имаш.

— Имам издатини на главата?

— Аха, но не ме питай какво означават. Никога не съм ходила на френолог.

— Ще отидеш ли?

— Да отида? Сигурно, ако някой ми препоръча добър. Във всички тези области някои практикуващи са по-добри от други. Има циганки гледачки, които наистина само мамят, но като оставим това настрана, пак има различни нива на уменията. Някои хора имат способности, а някои само се плъзгат по повърхността. Но това важи за всички професии, нали?

Със сигурност беше вярно за неговата.

— Не мога да разбера как действат тези работи. Какво значение има къде са звездите при раждането ти? Какво общо има това с каквото и да било?

— Не знам как действат, нито защо. Защо лампата светва, когато натисна копчето? Защо се овлажнявам, когато ме докоснеш? Всичко е загадка.

— Но за бога! Издатини по главата. Карти таро.

— Понякога това е само начин да стигнеш до интуицията си. Познавах жена, която можеше да чете обувки.

— Етикетите? Не те разбирам.

— Поглеждаше чифт обувки, които си носил известно време, и можеше да каже разни неща за теб.

— „Трябват ти нови подметки.“

— Не. Например ядеш твърде много въглехидратни храни или трябва да изявиш женствеността си, или сегашната ти връзка задушава творческите ти способности. Такива неща.

— Само с гледане на обувките. И това ти се струва логично?

— Нима чувствата имат логика? Знаеш ли какво е холизъм?

— Да ядеш кафяв ориз?

— Не, това е диета с пълнозърнести храни. Холизмът е като при холограмите. Принципът е, че всяка клетка от тялото възпроизвежда целия живот в микрокосмос. Затова мога да ти масажирам стъпалата и главоболието ти да изчезне.

— Можеш ли?

— Е, не лично аз, но един рефлексолог може. Затова хиромантът може да погледне ръката ти и да види информация за физическото ти състояние и това няма нищо общо с ръцете. Тя се проявява там, както и в ирисите на очите и в издатините на главата.

— И в токовете на обувките — добави Келър. — Веднъж ми гледаха на ръка.

— О?

— Преди една-две години. Бях на купон, на който бяха поканили хиромантка за забавление.

— Вероятно не много добра, щом е предлагала услугите си на купон. Добре ли ти разчете ръката?

— Не го направи.

— Стори ми се, че каза, че са ти гледали на ръка.

— Аз исках. Но тя не пожела. Седнах при нея и й подадох ръката си. Тя я огледа и ми я върна.

— Ужасно. Сигурно си бил адски уплашен.

— От какво?

— От това, че е видяла смъртна заплаха на ръката ти.

— Мина ми през ума — призна той. — Но реших, че е просто актриса и това е част от представлението. Следващия път, когато се качих на самолет, бях малко нервен…

— Обзалагам се.

— … но полетът беше напълно нормален, после мина време и нищо не се случи и аз забравих за случая. Даже не мога да ти кажа кога за последно се сетих за него.

Тя протегна ръка.

— Дай!

— Ъ?

— Дай ми ръката си. Да видим какво е стегнало кучката под лъжичката.

— Можеш да гледаш на ръка?

— Не съвсем, но поназнайвам това-онова. Да видим. Не искам да знам твърде много, защото това може да застраши повърхностността на връзката ни. Ето я линията на главата ти, тази е на сърцето, а тази на живота. Липсват линии на брака. Е, ти каза, че никога не си се женил, и ръката ти го потвърждава. Не виждам нещо, което би ме накарало да те посъветвам да не подписваш дългосрочни договори.

— Олекна ми.

— Бас държа какво я е уплашило. Имаш палец на убиец.

 

 

Докато се занимаваше с марките си, Келър от време на време спираше да погледне палеца си. Срещаше се с показалеца, за да хване пинсетата, да вдигне пергаментово пликче, да задържи лупата. Ето го, неговият личен белег на Каин. Неговият палец на убиец.

— Палецът ти има особена форма — беше казала Маги. — Виждаш ли какъв е тук? Погледни моя или пък палеца на лявата ти ръка. Виждаш ли разликата?

Той научи, че Маги разпознава палеца на убиец, защото някаква приятелка от детството й, много мил и кротък човек, имала такъв. Един хиромант й казал, че има палец на убиец, и двете с Маги проверили какво пише по въпроса в някаква книга. И го видели — цветен и сниман в реален размер, палец на убиец. Бил досущ като палеца на приятелката й Джаки, а сега и като този на Келър.

— Но не е трябвало да ти връща ръката по този начин — увери го Маги. — Нямам представа дали някой води статистика, но съм сигурна, че повечето убийци се размотават с напълно нормални палци, а повечето хора, които имат палец на убиец, през живота си не са убивали човек и никога няма да го направят.

— Какво успокоение.

— Колко души си убил, Келър?

— Що за въпрос ми задаваш?

— Имаш ли пристъпи на убийствен гняв?

— Всъщност не.

— В такъв случай се успокой. Може да имаш палец на убиец, но не мисля, че трябва да се тревожиш за това.

Той не се тревожеше. Но трябваше да си признае, че беше озадачен. Как е възможно човек цял живот да има палец на убиец и да не го знае? И какво в крайна сметка означава това?

Никога не беше обръщал внимание на палеца си. Съзнаваше, че двата му палеца не са еднакви, че в десния има нещо различно, но то не се набиваше на очи. Другите деца не биха го забелязали, още по-малко биха го тормозили заради това. През годините той не мислеше за него повече отколкото за нокътя на палеца на левия си крак, който беше набразден.

Пръст на крак на убиец, помисли си той.

 

 

Келър преглеждаше ценоразпис на марки от Франция и колониите и се мъчеше с малките решения, които трябва да взима колекционерът, когато телефонът звънна. Вдигна слушалката и чу гласа на Дот.

После предприе обичайното си пътуване с влак от „Гранд Сентрал“ до Уайт Плейнс и обратно. Вечерта приготви багажа си и на сутринта хвана такси до летище „Джон Кенеди“, а после самолет до Тампа. Нае форд ескорт и отиде до Индиан Рокс Бийч, което звучеше по-скоро като заглавие от „Варайъти“ отколкото като място за живеене. Но си беше точно такова и макар че Келър не видя нито индианци, нито скали, нямаше как да пропусне плажа. Мястото беше красиво и той разбра защо хората си купуват ваканционни жилища там.

Човекът, когото търсеше, мъж от Охайо на име Стилман, току-що се беше настанил в апартамент с изглед към плажа на четвъртия етаж в „Гълф Уотър Тауърс“. Келър забеляза, че във фоайето има дежурен служител, но сметна, че препятствието не е чак толкова трудно за преодоляване, колкото линията „Мажино“.

Но дали изобщо щеше да му се наложи да проверява дали е така? Стилман току-що беше пристигнал от мрачния Синсинати и колко време щеше да прекара вътре? Вероятно колкото се може по-малко. Човекът щеше да иска да излезе, да събере слънчеви лъчи, може би да се поплацика в залива и после да постои още малко на слънце.

Келър носеше бански в багажа си и намери мъжка тоалетна да си го обуе. Нямаше хавлия за постилане, тъй като още не беше наел стая, но винаги можеше да се излегне направо на пясъка.

Оказа се, че не е нужно. Докато се разхождаше по обществения плаж, видя една жена да се приближава със събрани шепи към някакъв мъж. Тя го заля с водата, която носеше, и той скочи и я подгони към морските вълни. Двамата се разсмяха щастливо и се разщуряха — идеален пример за младежка енергичност под влияние на хормоните. Според Келър щяха да си играят още известно време. На пясъка останаха двете им хавлиени кърпи — анонимни, стандартни бели плажни кърпи — и Келър реши, че една им е предостатъчна. Тя щеше да побере и двамата, след като се изморят да се пръскат и да се потапят един друг във водата.

Взе едната хавлия и се отдалечи. Постла я на пясъка на частния плаж за почиващите в „Гълф Уотър Тауърс“. Огледа се, но не видя мъж, който да прилича на Джордж Стилман, затова се изтегна по гръб и затвори очи. Слънцето, неприсъщо за Ню Йорк напоследък, очевидно беше у дома си във Флорида и усещането по кожата беше прекрасно. Дори и да му отнемеше известно време да открие Стилман, това напълно го устройваше.

 

 

Но не стана така.

След около половин час Келър отвори очи. Седна и се огледа, чувстваше се малко като Пънксутоуни Фил в Деня на мармота. След като не видя нито Стилман, нито собствената си сянка, легна и отново затвори очи.

Отвори ги, когато чу някакъв мъж да псува. Седна и на не повече от двайсетина метра видя оплешивяващ здравеняк с двойна гуша, който обсипваше дясната си ръка с цветисти ругатни.

Как е възможно човек да е толкова ядосан на собствената си ръка? Разбира се, можеше да има палец на убиец, но какво от това? И Келър имаше, но никога не беше изпитвал нужда да му държи такъв език.

По дяволите! Естествено. Мъжът говореше по мобилния си телефон. И, о, боже, беше Стилман. В началото Келър почти не обърна внимание на лицето, защото беше погълнат от разгневения глас и плътно покритото с черна козина туловище с форма на буре. На портретната снимка, която му даде Дот, нищо от това не се виждаше, а всъщност именно то се набиваше на очи. Но лицето беше същото и ето, мъжът седеше съвсем наблизо. И това ако не беше удобна възможност…

Докато Стилман събираше слънчеви лъчи, Келър направи същото. Когато Стилман стана и отиде до водата, Келър го последва. Когато Стилман нагази, за да провери издръжливостта си в морето, Келър също влезе във водата.

Когато Келър излезе на брега, Стилман остана вътре. И докато Келър напускаше плажа с две хавлиени кърпи и мобилен телефон, Стилман още не беше излязъл от водата.