Метаданни
Данни
- Серия
- Келър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hit List, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илиана Петрова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Лорънс Блок
Заглавие: Убийства по списък
Преводач: Илиана Петрова
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Печатница: Инвестпрес АД
Редактор: Петя Петрова
Художник: Буян Филчев
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 978-954-733-670-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13002
История
- — Добавяне
11
— Не знам — каза той на Дот.
— Не знаеш? Келър, какво има да знаеш? Какво по-просто от това? В Бостън е, за бога, не от обратната страна на Луната. Хващаш такси до „Ла Гуардия“, мяташ се на самолет на „Делта“, даже няма нужда от резервация, и след половин час вече си кацнал на „Лоуган“. Взимаш такси до града, свършваш каквото правиш най-добре и пак си на самолета, още преди денят да е приключил. Ще си вкъщи много преди началото на шоуто на Джей Лено. Парите са добри, клиентът е благонадежден, а работата — фасулска.
— Разбирам, Дот.
— Но?
— Не знам.
— Келър, явно пропускам нещо. Помогни ми. Коя част от „не знам“ не разбирам?
Той за малко не отвърна „не знам“, но се възпря навреме. В гимназията една учителка здравата беше нахокала класа им заради тези думи. „Начинът, по който използвате думите «не знам», е лъжа. Изобщо нямате предвид това. Зад тях се крие: «Не искам да кажа» или «Страхувам се да кажа».“
— Хей, Келър — извика едно от момчетата. — Коя е столицата на Южна Дакота?
— Страх ме е да ти кажа — отговори той.
Какво се страхуваше да каже на Дот? Че звездите не показват работата в Бостън? Че денят, който клиентът смята за подходящ, а именно идната сряда, според неговата астроложка — неговата астроложка! — е ден, пълен с опасности, и Келър ще е изложен на изключително голям риск.
(„И какво да правя в тези дни?, попита я той. Да си остана в леглото при заключена врата? Да си поръчам храна по телефона?“ „Първото не е лоша идея, посъветва го тя, но на твое място бих проверила кой стои от другата страна на вратата, преди да я отворя. И бих внимавала какво ям.“ Хлапето от китайския ресторант може да е нинджа убиец, помисли си той. Говеждото със сос от стриди може да е посипано с цианид.)
— Келър?
— Работата е там, че сряда не е най-удобният ден за мен. Имах други планове.
— Какво, да не би да имаш билети за матине?
— Не.
— Не, разбира се, че не. Аукцион на марки, нали? Работата е там, че сряда е денят, в който обектът посещава апартамента на приятелката си в Бек Бей, и понеже се промъква там тайно, оставя охраната си. А това доста улеснява достъпа до него.
— И тя ли е включена в сделката? Приятелката?
— Ти решаваш. Може да е включена, а може и да не е, както дойде.
— И няма значение как? Не трябва ли да е инцидент, не трябва ли да изглежда като екзекуция?
— Както искаш. Можеш да потопиш кучия син в казан с ланолин и да го размекнеш до смърт. Абсолютно всичко е допустимо, стига да няма пулс, когато приключиш с него.
Трудно е да кажеш „не“ на такава работа, мина му през ума. Трудно е да кажеш „не знам“ на подобна поръчка.
— Сигурно може да стане и следващата сряда — каза Дот. — Клиентът би предпочел да не чака, но според мен ще се съгласи, щом се налага. Той каза, че съм първият човек, на когото се обажда, но не ми се вярва. Защото е от онзи тип мъже, които не обичат да работят с жени. Поне не в нашия бранш. Затова си мисля, че съм по-скоро третият или четвъртият човек, на когото се е обадил, и ми се струва, че ще изчака седмица, ако му кажа, че се налага. Искаш ли да проверя?
Наистина ли щеше да лежи в леглото и да чака да го хване Торбалан?
— Не, недей. Става за тази сряда.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
Не беше сигурен, намираше се на стотици километри от сигурността, но отговорът звучеше по-приятно от „не знам“.
Във вторник, деня преди планираното пътуване до Бостън, Келър усети силен порив да се обади на Луис Карпентър. Бяха изминали две седмици, откакто бяха обсъдили хороскопа му, и по принцип се предполагаше, че ще я види отново чак след година. Помисли си, че срещите им могат да се окажат нещо като психотерапия с ежеседмични посещения, и знаеше, че някои от клиентите й се отбиват често за астрологична настройка и смяна на маслото, но накрая стигна до извода, че за тях астрологията е хоби. Той вече си имаше хоби, освен това Луис явно смяташе, че едно посещение на година е достатъчно, и това го устройваше.
Така че щеше да я види след година. Ако все още е жив.
Прогнозата за сряда предвиждаше проливни дъждове и когато се събуди, видя, че синоптиците не са се шегували. Денят беше мрачен и сив и дъждът се сипеше като из ведро. Един говорител по „Ню Йорк Уан“, който непрекъснато се извиняваше, съобщи, че дъждът ще продължи през целия ден и вечерта, и ще бъде придружен от силни ветрове и ниски температури. От начина, по който го каза, човек би си помислил, че вината е негова.
Келър си сложи костюм и вратовръзка — добра защитна маскировка в град като Бостън, където официалното облекло е на почит, както и стандартна униформа за самолета. Извади шлифера си от гардероба, облече го и далеч не се възхити, като се видя в огледалото. Продавачът каза, че е маслиненозелен, и вероятно беше, поне на флуоресцентните лампи в магазина. Но на студената влажна светлина на дъждовната утрин проклетото нещо изглеждаше зелено.
Не ирландско зелено, не светлозелено, не дори тревистозелено. Но си беше зелено. Човек можеше да го надене в деня на Свети Патрик и да дефилира по Пето авеню и никой нямаше да го сбърка с член на Оранжевия орден. Без съмнение дрехата беше зелена.
По принцип цветът на шлифера не би го смутил. Не беше толкова зелен, че да предизвика любопитни погледи и подсвирквания, а просто достатъчно зелен, за да привлече случайни оценяващи погледи. А и имаше известно удобство в това да притежаваш шлифер, който се различава от всички останали връхни дрехи на закачалката. Забелязваш го от пръв поглед и веднага го посочваш на гардеробиера, когато не можеш да си намериш номерчето. „Ето там, малко вляво. Зеленият шлифер.“
Но когато летиш до Бостън, за да убиеш човек, не искаш да изпъкваш в тълпата. Искаш да се смесиш, да изглеждаш като всички останали. Облечен в незабележителния си костюм с вратовръзка, Келър изглеждаше като всички останали.
Но с шлифера несъмнено се набиваше на очи.
Можеше ли да мине без него? Не, навън беше студено, а в Бостън щеше да е още по-студено. Да си облече другия шлифер в ненатрапчиво бежово? Не, той не беше непромокаем, щеше да подгизне. Щеше да си вземе чадър, но това нямаше да помогне кой знае колко, особено при такъв силен вятър.
Ами ако си купеше друг шлифер?
Идеята беше абсурдна. Трябваше да изчака магазините да отворят и да прекара един час в избиране на нов, след което да върне стария в апартамента си. И за какво? В Бостън нямаше да има никакви очевидци, а всеки, който го видеше да влиза в сградата, щеше да запомни само шлифера.
А това може би беше предимство. Като да си облечеш униформа на пощальон или да си сложиш якичка на свещеник, или да се дегизираш като Дядо Коледа. Хората запомнят дрехите ти, само и единствено това. Никой не забелязва нещо друго отличително в теб. Например палеца ти. А след като свалиш униформата или яката, или червения костюм и брадата, ставаш невидим.
При нормални обстоятелства не би му мислил толкова много. Но денят криеше заплаха, беше от онези дни, за които грижовната му астроложка го предупреди, и този факт превръщаше всеки детайл в повод за тревоги.
Не беше ли глупаво? Той имаше враг и този враг се опитваше да го убие. Точно в този ден беше изложен на особено голям риск. Нещо повече, беше му възложено да убие човек и това неизбежно криеше други рискове.
И на фона на всичко това той се притесняваше за шлифера си? Че е твърде зелен, за бога?
Зарежи го, каза си той наум.
Отиде с такси до „Ла Гуардия“, качи се на самолета до летище „Лоуган“ и оттам взе такси до хотел „Риц Карлтън“. Той прекоси фоайето, излезе на „Нюбъри стрийт“ и тръгна по нея в търсене на спортен магазин. Повървя малко, без да види нито един, и се усъмни дали това е най-подходящата за целта улица. Антики, кожени изделия, маркови дрехи, кутии за бижута от лиможки порцелан — това се купуваше тук, а не поларени горнища и екипировка за катерене.
Или ловджийски ножове. Ако изобщо се натъкнеш на нещо такова тук, в Бек Бей, вероятно ще е с дръжка от слонова кост и острие от истинско сребро, както и с етикет с трицифрена цена. Със сигурност щеше да е красива вещ и да си струва всеки цент, но как щеше да се почувства Келър, като го захвърли в някой канал, щом приключи с него?
И дали изобщо идеята да купи ловджийски нож насред голям град в дъждовен пролетен ден по средата на седмицата беше добра? Ловният сезон беше свършил преди колко — седем или осем месеца? Колко ли ловджийски ножове щяха да се продадат в Бостън този ден? И колко от тях щяха да бъдат купени от мъже в зелен шлифер?
Отби се в една книжарница, порови из канцеларските принадлежности и намери нож за писма със здраво хромирано острие и инкрустирана дръжка от оникс. Продавачката го сложи в кутия за подарък, без даже да попита. Очевидно и през ум не й минаваше, че някой може да купи такъв предмет за себе си.
И в известен смисъл Келър не го купуваше за себе си. Купи го за Алвин Търноуър и сега беше време да го достави.
Така се казваше обектът, Алвин Търноуър. Келър беше видял снимка на едър мъж със светлокестенява коса, който очевидно прекарва доста време на открито. Освен снимката клиентът беше предоставил адрес на „Екситър стрийт“ и комплект ключове — един за входната врата и един за апартамента на втория етаж, където Търноуър и приятелката му щяха да си играят на „слава богу, че е сряда“.
Търноуър обикновено пристигал към два часа, така му каза Дот, и в един и половина Келър вече беше заел позиция във вход от отсрещната страна на улицата. В Бостън беше малко по-студено, а вятърът — малко по-силен, но дъждът не се различаваше особено от нюйоркския. Шлиферът на Келър беше непромокаем и чадърът му още не се беше обърнал наопаки, но въпреки всичко той не успя да остане сто процента сух. Нямаше и шанс да успее при дъжд, който валеше в стил „бог хвърля странично“.
Може би това беше опасността. Във фатален ден стоиш под дъжда в Бостън и измръзваш до смърт.
Той стоически издържа и малко преди два наблизо спря такси, от което слезе мъж, облечен достатъчно анонимно — с палто и шапка, които не бяха зелени. Пулсът на Келър се ускори. Можеше да е Търноуър, а можеше и да е всеки. Мъжът изгледа продължително сградата, която Келър наблюдаваше, но после се обърна и тръгна надолу по улицата. Когато мина две къщи по-нататък, Келър спря да го следи, оттегли се в сенките и зачака Търноуър.
Който се появи навреме. Точно в два според часовника на Келър. Лесно го позна, когато слезе от таксито, защото не носеше шапка. Гъстата кестенява коса беше идеален отличителен белег, който се разпознаваше от пръв поглед.
Да го направи ли сега?
Имаше възможност. Само защото разполагаше с ключове, не означаваше, че трябва да ги използва. Можеше да се спусне през улицата и да настигне Търноуър, преди той да отвори входната врата. Да го оправи на място, да го избута в коридора на входа, където никой нямаше да го види, а самият той да изчезне за секунди.
Така нямаше да му се наложи да се притеснява за любовницата. Но можеше да има очевидци — случайни минувачи по улицата или някой потиснат гражданин, който зяпа дъжда през прозореца. А и щеше да се набие на очи, докато тича през улицата в зелен шлифер. Да не говорим, че ножът за писма още си беше в кутията и следователно трябваше да си служи с голи ръце.
Докато Келър претегляше всички тези съображения, моментът отмина и Търноуър влезе в блока.
Още по-добре. Ако едно чукане щеше да коства на Търноуър живота, нека поне да има шанс да му се наслади. Така беше за предпочитане, отколкото да бърза и да претупа работата. Търноуър можеше да се порадва на още трийсет-четирийсет минути живот, а Келър — да се махне от проклетия дъжд и да изпие едно кафе.
В кафенето Келър се почувства като един от самотниците от плаката на Едуард Хопър. Сети се, че цял ден не е слагал нищо в устата си. Някак си пропусна закуската, което бе необичайно за него.
Е, денят криеше висок риск, нали така? Пневмония, глад — много опасности го грозяха.
Яденето трябваше да почака. Сега нямаше време, а и не обичаше да работи с пълен стомах. Това те прави муден, забавя реакциите ти, замъглява преценката ти. По-добре да изчака и да хапне както трябва, след като приключи.
Докато кафето му изстиваше, отиде в тоалетната и извади ножа за писма от кутията. Изхвърли опаковката, а самия нож пъхна в джоба на сакото си, където можеше да бръкне бързо. Острието беше заоблено и не ставаше за рязане, но пък имаше хубав остър връх. Дали обаче беше достатъчно остър да проникне през няколко ката дрехи? Добре че не беше действал импулсивно. По-добре да изчака Търноуър да се освободи от палтото, сакото и ризата си и тогава ножът за писма щеше да се справи без проблем.
Келър си допи кафето, облече зеления шлифер, взе си чадъра и се върна да си свърши работата.