Лорънс Блок
Убийства по списък (17)

17

— Доста време мина — отбеляза Маги Грискоум.

Намираха се в апартамента й на „Кросби стрийт“. Дрехите на Келър лежаха прилежно сгънати на дивана, а тези на Маги бяха струпани в купчинка на пода. От уредбата се носеше някаква странна електронна музика. Келър нямаше никаква представа какви са инструментите, камо ли защо звучат така.

— Мислех си, че повече няма да се обадиш — призна тя. — Но ето че се обади и сега си тук.

Тук, в леглото й. Потта му се изпаряваше под вентилатора над тях.

— Бях извън града — каза той.

— Знам.

— Откъде? — Той се извърна към нея, като се постара да прикрие тревогата в гласа си. — Откъде разбра, че съм бил извън града?

— Ти ми каза.

— Казал съм ти?

— Преди два часа. Когато ми се обади. „Здрасти, аз съм, бях извън града.“

— О.

— Или нещо подобно. Спомняш ли си?

— Разбира се. Просто за момент се обърках, това е всичко.

— Или умът ти се е размътил от секса.

— Сигурно.

Тя се извъртя и подпря острата си брадичка върху гърдите му.

— Реши, че те проверявам.

— Не.

— Напротив. Помисли си, че още преди да ми кажеш, съм знаела, че си бил извън града.

Да, това си беше помислил. И затова в главата му светна червена лампичка.

— Но аз не знаех. Иначе нямаше да реша, че повърхностната ни връзка отива към своя край. Щях да си кажа: „Ще се обади, като се върне“.

Сигурно е от музиката, помисли си той. Ако звучеше във филм, човек би очаквал всеки момент да се случи нещо. Нещо страшно, ако филмът е от страшните. Нещо неочаквано, какъвто и да е филмът.

— Или може би не — каза тя.

Очите й бяха толкова близо до неговите, че беше невъзможно да прочете какво се крие в тях, нито дори да се вгледа в тях, без да го заболи глава. Искаше му се да затвори очи, но можеше ли да го направи, докато някой се взира така в тях? Нямаше ли да е неучтиво?

— За малко да ти се обадя, Келър. Преди няколко дена. Ти така и не ми даде номера си.

— Не си ми го поискала.

— Не съм. Но моят телефон е с идентификатор на входящите обаждания, така че имам номера ти. Или по-точно го имах.

— Изгубила ли си го?

— Преписах си го от телефона, когато се канех да ти се обадя. Но в крайна сметка реших, че обаждането не е начин да поддържам повърхностна връзка. Затова го изгорих.

— Изгорила си го?

— Е, не. Накъсах го на съвсем малки парченца и ги изхвърлих през прозореца като конфети. Предполагам, че си бяха точно това, защото конфетите са просто малки късчета хартия, нали така?

Келър моментално си представи как екип следователи събират малки късчета хартия и ги сглобяват в пъзел, за да възстановят телефонния му номер.

— Ти губиш интерес — каза тя. — Признай си. Единствената причина да ми се обадиш тази вечер беше, че ти се правеше секс.

Той понечи да отрече обвинението, но спря и се намръщи.

— Ние правим само това — отвърна той.

— Печелиш точка.

— Тогава за какво друго да ти се обаждам?

— Правилно — каза тя и се отдръпна. — Трябва да призная, че този път печелиш. За какво друго да ми се обаждаш?

— Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш. Освен това аз определих правилата, нали така? Ще ти кажа нещо — да поддържаш повърхностна връзка е също толкова трудно колкото и нормална. Няма да те видя повече, нали?

— Е…

— Няма — решително каза тя, — и мисля, че така е по-добре. Ти с твоята бохемска любовница от центъра, която се облича в черно и слуша странна музика. Аз с моя консервативен корпоративен любовник, който живее някъде далеч от центъра. Дори не знам къде живееш.

Това е добре, помисли си Келър.

— Естествено, можех да разбера, ако не бях превърнала телефонния ти номер в конфети. Просто щях да проверя в указателя по номера. О, по дяволите!

— Какво има?

— Обади ми се преди два часа. Сигурно не си използвал уличен телефон, нали?

— Не.

— Обади ми се от къщи.

— Ами, да.

— Точно така. Знаех, че си ти още преди да вдигна. Помниш ли какви бяха първите ми думи? Казах: „Хей, здравей“, все едно знаех кой е. Или си решил, че винаги вдигам телефона с тези думи?

— Не съм мислил за това.

— Може би трябва да го правя. Това ще обърка типовете, които продават разни неща по телефона. Нали? Както и да е, въпросът е, че видях номера ти на дисплея и го познах. Не съм го запомнила наизуст, но го познах, като го видях.

— И?

— Оттогава не е звънял никой, така че твоят номер е последният записан. Вдигам слушалката и той се появява. Слушай, ще ми направиш ли една услуга? Обади ми се от първия уличен телефон, който видиш. После откъдето и да се обаждаш, в телефона ми ще е записан този номер. Така няма да разполагам с домашния ти телефон и да си усложнявам живота.

Келър реши, че музиката далеч не е най-странното нещо в тази ситуация. Неговият телефонен номер? Да й усложнява живота?

— Разбира се — отвърна той внимателно. — Мога да го направя.

— Всъщност най-добре да звъннеш от уличния телефон на ъгъла. Така няма да забравиш.

— Става.

— И най-добре да се облечеш веднага, да излезеш и да се обадиш.

— Щом казваш. Но не може ли да почака? Да го направя на път към къщи?

— Обади се сега на път към къщи.

— О.

— Или където искаш да отидеш. Защото, Келър, между нас всичко свърши. Затова си махни номера от телефона ми, изгуби моя и всеки ще продължи по пътя си. Как ти звучи?

Той не беше убеден, че въпросът изисква отговор, но и бездруго не можеше да измисли такъв. Стана от леглото, облече се, излезе от апартамента й и й звънна от обществен телефон в бар на ъгъла на „Бродуей“ и „Блийкър“.

Тя вдигна веднага и без предисловие каза:

— Беше много забавно, но беше просто едно от онези неща.

След това затвори.

Келър седна в бара с усещането, че е пропуснал нещо. Клиентелата беше най-разнообразна — типове от центъра, типове от извън центъра, типове от извън града. Барманката беше млада китайка с дълга права коса с цвят на лютиче. Имаше халка на носа, но в днешно време почти всеки имаше. Келър се запита как, по дяволите, беше станало модерно.

Чу някой да си поръчва „Черен руснак“. Той беше пил този коктейл преди години и не можеше да си спомни дали му беше харесал. Накара жълтокосото китайско девойче да му направи един, отпи от него и реши, че могат да минат години, преди да си поръча пак.

От джубокса звучеше някаква песен. Келър не я позна, но докато я слушаше, осъзна, че хапливите прощални думи на Маги бяха стих от песен. Тя ги изрече по най-обикновен начин, без ирония и без интонацията, с която човек цитира стихове, и той едва сега направи връзка. Много забавно. Просто едно от онези неща.

Той беше казал: „Бях извън града“. А тя: „Знам“.

И ръцете го засърбяха.

Дали беше усетила нещо? Дали имаше представа колко близо е била до смъртта, как беше готов да протегне ръце към врата й?

Той се замисли и реши, че не е усетила нищо, поне не съзнателно. Но може би беше доловила нещо на по-дълбоко ниво и затова, все още под приятната възбуда от секса, го беше пришпорила да се облече и да изчезне от живота й.

В края на краищата той имаше необикновено силни мисли. Защо Маги да не ги долови?

Отпи още една глътка от коктейла. Някъде там, навън, мъжът, когото наричаха Роджър, го беше включил в списъка си. Не по име — Роджър не би могъл да знае името му, както и той неговото. Но мъжът се беше опитал да го убие два пъти и най-вероятно щеше да се пробва отново.

Дали знаеше, че и двата пъти, в Луисвил и в Бостън, мишената му е била един и същ човек? И в тази връзка дали беше наясно, че и в двата случая е убил не когото трябва?

Ако е така, Келър допускаше, че Роджър може да приеме цялата тази история лично, като във филмче за Уили Койота и Бързоходеца.

Келър знаеше, че не е нищо лично. Как може да е, след като не познаваш човека, когото убиваш? И все пак той самият го приемаше лично, когато мислеше за Роджър.

Това не се случваше много често. Дните минаваха, той се озърташе през рамо, но не забелязваше нищо подозрително и забравяше за Роджър. От време на време Дот го пращаше на работа и тогава той често се озърташе през рамо. Следователно мислеше за Роджър. Но после се прибираше, без да е направил нищо — на Роджър или на когото и да било — клиентът му плащаше и всичко приключваше.

И в един момент Келър каза, че е бил извън града, Маги отвърна, че е знаела, и той беше готов да я сграбчи и да й счупи врата. Просто ей така.

Обади й се, както го помоли тя, за да замени домашния си номер в идентификатора на телефона й с номера на обществения телефон. Но така ли действаше идентификаторът? Дали запаметяваше само един номер? Той нямаше подобна функция на телефона си, понеже не разбираше за какво му е, така че не беше съвсем наясно как действа. А дори и да ставаше така, както тя твърди, откъде да знае дали не е взела телефона в мига, в който той затвори вратата след себе си? Може да е преписала номера от дисплея, преди той да се обади, за да го изтрие.

Тя беше, меко казано, странна. Артистичната ексцентричност беше част от първоначалния й чар, но с течение на времето привлекателността й поизбледня. И все пак тази й черта я правеше непредвидима.

Ако Маги имаше номера, можеше да се сдобие с адреса. Тя сама спомена за указателя по номера, значи знаеше за него и имаше представа как да разбере кой адрес отговаря на даден телефонен номер. И, разбира се, от самото начало знаеше как се казва…

Но това не означаваше, че знае с какво си изкарва прехраната. Дори да беше доловила реакцията му, да беше усетила готовността му да се пресегне и да я удуши, все пак налице беше фактът, че той не направи нищо — дори не се ядоса, камо ли да извърши убийство. След като Келър излезе през вратата, след като тя вече беше наясно, че е в безопасност, сигурно се е отърсила от тревогата, която може да е изпитала.

Дали?

 

 

У дома той се позанимава малко с колекцията си, след което я остави и включи телевизора. Мина през всички канали два или три пъти. Натискаше дистанционното, докато ръката му се измори, и накрая спря телевизора. Седеше на оскъдната светлина, която проникваше през прозореца, и гледаше дистанционното в ръката си. Гледаше палеца си.

Маги знаеше, че има палец на убиец. Именно тя му го посочи.

Може би щеше да си помисли за пръста му и да го свърже с онова, което е доловила, когато беше готов да я удуши. И може би щеше да се сети, че се е пенсионирал млад, но от време на време пътува извън града по специални поръчки от неизвестни работодатели. И може би случайно щеше да види нещо за наемен убиец във вестник, във филм или в сериал. И може би очите й щяха да се разширят, щеше да направи връзката и да осъзнае кой и какъв е той.

И тогава?