Лорънс Блок
Убийства по списък (6)

6

Тя още спеше, когато Келър си тръгна призори. Утрото беше свежо и ясно, затова реши да повърви няколко пресечки, но накрая измина целия път до дома си пеша. Тя живееше в ателие на последния етаж в преустроен склад на „Кросби стрийт“, а той от години обитаваше предвоенен блок на Първо авеню, само на няколко преки от сградата на ООН. По пътя се отби да закуси и спря на „Юниън скуеър“ да погледа дърветата. После влезе в една книжарница близо до дома си и прелисти джобен справочник за дърветата в Северна Америка. Книгата имаше за цел да те улесни в разпознаването на дървесните видове и описваше всичко, което би искал да знаеш за тях. Повече, отколкото му беше нужно, реши той, и си тръгна, без да я купи.

Но по пътя продължи да се заглежда в дърветата. Централен Манхатън не беше точно Булонският лес, но по тротоарите на повечето преки в Кипс Бей и Мъри Хил имаше дървета и той установи, че ги зяпа като човек, който досега не е виждал дърво.

Той винаги бе обръщал внимание на дърветата в града, особено когато имаше куче. Но собствениците на кучета ги възприемат по-скоро като практични и полезни обекти. Келър, вече без куче, виждаше дърветата като… какво? Обекти на изкуството с форми, цвят и плътност? Доказателство за божието дело на земята? Могъщи създания? Нямаше никаква представа, но не можеше да свали очи от тях.

У дома, в подредения си двустаен апартамент, той се изуми от празнотата на стените. В спалнята имаше две японски репродукции в бамбукови рамки — коледен подарък от бивше гадже, което отдавна се бе омъжило и преместило в друг град. Единственото произведение на изкуството във всекидневната беше плакат, който си беше купил преди няколко години, след като разгледа ретроспективна изложба на Хопър в „Уитни“.

Плакатът беше репродукция на една от най-отличителните творби на художника — самотници на бара в кафене — и излъчваше неизразима самота. Келър я намираше утешаваща. Според него посланието беше, че не е сам в самотата си, че градът (и по подразбиране целият свят) е пълен със самотници, седнали в някое тъжно кафене, които си пият кафето и преживяват дните и нощите.

Японските репродукции си ги биваше, но от години не им бе обръщал никакво внимание. Виж, плакатът беше друго нещо. Обичаше да го гледа, но в крайна сметка беше само плакат. Всъщност той му освежаваше спомена за оригиналната маслена картина. Ако не я беше виждал, сигурно плакатът пак щеше да му въздейства, но по съвсем различен начин.

Що се отнася до идеята да притежава оригинал на Хопър, тя беше немислима. Работата му беше доходоносна, можеше да си позволи да живее комфортно и да налива доста пари в колекцията си от марки, но беше на светлинни години от възможността да окачи платно на Едуард Хопър на стената си. Картината на плаката не се продаваше, но ако все пак някога бъдеше обявена на търг, цената й щеше да е седемцифрена сума. Келър смяташе, че може да е в състояние да плати седемцифрена сума за произведение на изкуството, но само ако две от тези цифри са след десетичната запетая.

 

 

Обядва във виетнамски ресторант на Трето авеню, след което се отби в цветарски магазин. Оттам се отправи към Петдесет и седма улица, целта му беше сграда, която беше забелязал пътьом. На всеки от десетте й етажа имаше поне по една галерия. Почти всички бяха отворени и той ги обиколи подред, разглеждайки изложените картини. В началото се притесняваше, че служителите ще му се нахвърлят с предложения да купи нещо или пък че ще се чувства като натрапник, който разглежда платна, които няма никакво намерение да купи. Но никой с нищо не показа, че го е грижа какво разглежда, и след като мина през три галерии, вече се чувстваше спокоен.

Даде си сметка, че обиколката му прилича на посещение в музей. С изключение на две неща — не трябваше да плаща входна такса и липсваха тълпите енергични деца, придружавани от учители, които отчаяно се опитват да им обяснят нещо.

Как можеше да се разбере колко струват експонатите? На стената до всяка картина беше залепен номер, но нямаше доларови знаци и цифрите бяха последователни — 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, така че беше изключено да имат нещо общо с цената. Очевидно откритото обявяване на цената се смяташе за грубо, но не искаха ли да продават? Какво се очакваше да направи човек? Да пита за цената на всяко нещо, което му грабне окото?

В една от галериите забеляза друга посетителка, която държеше ламиниран лист хартия — от време на време го поглеждаше и на излизане го остави на масата отпред. Келър го взе. Да пукне, ако не съдържаше списък на всички изложени картини, заедно с наименованието, размерите, материала (маслени бои, акварел, акрилни бои, гваш и прочие) и годината на изработка.

За едно от платната вместо цена пишеше НСП, което явно означаваше „Не се продава“. А две имаха малки червени точки до полето с цената. Той си спомни, че до номерата на някои картини бяха сложени същите точки. Разбира се, те означаваха, че картините са продадени! Няма просто да ти увият покупката и да си тръгнеш с нея. Картините трябваше да останат до края на изложбата, затова когато купеха някоя, от галерията я обозначаваха с червена точка и я оставяха където си е.

Келър се поздрави за откритието, но в следващия момент бе поразен от мисълта, че всички останали несъмнено са наясно с това. Вероятно той беше единственият човек във всички нюйоркски галерии, който не знае тази подробност. Е, поне се досети сам. Не се беше изложил с въпроса за какво са точките.

 

 

Когато се прибра, пощата вече беше пристигнала. Преди Келър не се интересуваше особено от нея. Прибираше я и я оправяше набързо — изхвърляше рекламните брошури и плащаше сметките. Но откакто започна да събира марки, всеки ден в пощенската си кутия намираше съкровища.

Търговци от цялата страна, както и няколко от Европа, му пращаха марки, които си е поръчал от каталозите им или е спечелил на търг по пощата. Други му пращаха селекции, които да прегледа на спокойствие и да задържи каквото си хареса. Имаше и месечни филателни списания и седмични филателни вестници, както и безкрайна поредица от каталози за аукциони, ценоразписи и специални предложения.

Днес, заедно с обичайните списъци и каталози, Келър получи и месечна селекция от една жена в Мейн. „Скъпи Джон, изпращам ти да прегледаш една хубава серия от немските колонии и няколко други марки. Прилагам 26 пликчета на обща стойност 194,43 долара. Надявам се да намериш нещо, което да ти хареса. Искрено твоя, Беатрис.“

Келър купуваше от Беатрис Рундщат вече близо две години. Тя прилагаше подобна бележка към всяка пратка и той винаги й отговаряше по един и същ начин: „Скъпа Беатрис, благодаря за хубавата селекция, голяма част от нея намери своя дом тук, на Първо авеню. Прилагам чек за 83,57 долара и очаквам с нетърпение следващия месечен подбор. Твой, Джон.“ Повече от година се обръщаха един към друг с „Уважаеми господин Келър“ и „Уважаема госпожо Рундщат“, но вече бяха „Джон“ и „Беатрис“ и това придаваше на кореспонденцията им приятна илюзия за близост.

Но все пак само илюзия. Той нямаше представа дали госпожа Рундщат е омъжена или не, стара или млада, висока или ниска, дебела или слаба и не знаеше дали самата тя колекционира марки (както правеха много търговци), или смяташе събирането на марки за безсмислено занимание (като много други търговци). Тя на свой ред знаеше за него само от какви марки се интересува.

И той се надяваше да си остане така. Е, от време на време го спохождаше фантазия, в която Беа Рундщат (или някоя друга филателистка) се оказва негова сродна душа с ангелско лице и тяло на кукла Барби. Фантазиите бяха безвредни, стига да си останеха само фантазии. Бележките, които си разменяха, запазиха сдържания си тон. Тя му изпращаше марки, той й изпращаше чекове. Защо да разваля нещо, което работи?

 

 

По принцип колекционерите можеха да задържат селекциите до месец, но Келър рядко ги държеше повече от ден-два. Този път му трябваше само час да избере марките, които иска. Можеше да ги подреди по-късно. Засега само написа чек и бележка от три реда и слезе до пощенската кутия. После хвана автобус до Четиринайсета улица и се качи на метрото под Ийст Ривър до „Бедфорд авеню“.

Келър познаваше Манхатън доста добре, но мислената му карта на покрайнините приличаше на средновековна морска карта на света. Имаше малки островчета позната земя и обширни пространства с надпис „Тук има чудовища“. Той познаваше бегло отделни райони на Бруклин — Кобъл Хил, защото някога имаше гадже там, и Марийн Парк от времето, когато членуваше в отбор по боулинг, който се състезаваше (ако можеше да се използва тази дума) в тамошна лига. Уилямсбърг му беше напълно непознат, но си спомни, че в южната част живеят предимно пуерториканци и евреи хасиди, а в северната — поляци и италианци. През последните години все повече хора на изкуството се заселваха там заради ниските наеми на ателиетата. („Кварталът отива на кино“ — жалваха се местните на испански, идиш, полски и италиански.)

Деклан Низуондър живееше на „Бери стрийт“ в северната част на Уилямсбърг, само на десет минути пеша от станцията на метрото. Келър откри къщата — една от поредица скромни триетажни тухлени сгради от източната страна на улицата. Отстрани на входната врата имаше три звънеца, което предполагаше, че на всеки етаж има по един апартамент. Дали жилищата са големи или малки зависеше от дълбочината на къщата, а от улицата не можеше да се прецени.

Районът, както всъщност и целият квартал, беше в процес на обновление, но предстоеше доста работа и още не бяха стигнали до саденето на дървета. Така Деклан Низуондър, който рисуваше дървета, толкова наситени с емоция, че можеха да накарат термит да промени хранителния си режим, живееше на улица без нито едно дърво. Келър се запита дали това го притеснява и дали изобщо е забелязал. Може би дърветата бяха само обекти, които рисува, и забравяше за тях в мига, в който прибере четките и боите.

Келър обиколи наоколо да огледа района. Една пряка по-надолу откри малък полски ресторант, където изяде купичка борш и голяма чиния пирожки и изпи чаша гроздов сок „Кул-Ейд“, който му донесоха, без да го е поръчвал, и след щедър бакшиш пак остана ресто от десетдоларовата банкнота. Да се храниш тук излизаше много на сметка, даже и като включиш билета за метрото.

Келър ближеше чаша тъмна бира в бар на име „Счупеният часовник“, когато в заведението влезе Низуондър. Той не очакваше мъжа, но не се изненада особено, като го видя. „Счупеният часовник“ (Защо са го нарекли така? Не се виждаше никакъв часовник — нито счупен, нито здрав) беше единственият бар наблизо, който приличаше на пиянско свърталище за хора на изкуството. Останалите бяха работнически кръчми, които подхождаха повече на бояджии на къщи, отколкото на рисувачи на брястове и кленове. Низуондър може и да пиеше бира в тях от време на време, но ако имаше намерение да кибичи в квартално заведение, това със сигурност щеше да е „Счупеният часовник“.

Художникът влезе заедно с жена, която явно беше неговата и носеше бебе в слинг, явно тяхното. Поздрави няколко души отляво и отдясно. Келър чу някой да го поздравява за изложбата, а друг попита как е минало откриването. Тук познаваха Деклан Низуондър и очевидно го харесваха.

От своя страна Низуондър се чувстваше като у дома си, но Келър реши, че мъжът би се чувствал добре във всеки от местните барове. Имаше вид на човек, който се вписва навсякъде, и облечен в червено-черната си карирана риза и тесните джинси „Ливайс“ приличаше повече на мъж, който по-скоро би отсякъл дърво, отколкото да го нарисува. Днес не беше облечен в черно, но и останалите посетители на бара не бяха в черно. Келър предположи, че черното е само за Долен Манхатън, където обикновените хора се обличаха като художници. От тази страна на реката художниците се обличаха като обикновени хора.

Келър допи бирата и си тръгна.

 

 

Когато се прибра вечерта, на телефонния секретар нямаше никакви съобщения и никой не се обади на следващата сутрин, докато закусваше в кафене зад ъгъла. Извади листче с номер и го набра.

Тя вдигна и той поздрави:

— Здрасти, Келър е.

— Ето те.

— Ето ме — съгласи се той.

— Нищо чудно, че хората ти казват Келър. Ти сам се наричаш така.

— Така ли?

— „Здрасти, Келър е.“ Това каза. Розите са красиви. Съвсем неочаквани и напълно добре дошли.

— Чудех се дали са стигнали.

— Твърде си учтив, за да кажеш, че си се чудел дали изобщо ще се обадя.

— Нищо подобно. Знам, че си заета, и…

— И може цветарят да е изгубил картичката и да не съм разбрала кой ги е пратил.

— Мина ми през главата.

— Обзалагам се. Мислиш, че не съм звъняла? Повярвай, звънях. Знаеш ли колко Келъровци има в указателя на Манхатън?

— Почти две колони, доколкото си спомням.

— Точно така. И има двама Джон Келър и двама Джонатан, както и седем или осем Дж. Келър. И нито един от тях не си ти.

— Няма ме в указателя.

— Ха, каква изненада!

— О! Предполагам, че нямаш номера ми.

— Предполагам, че не, но сега го имам, господин Хитрецо, защото този телефон има идентификатор на обажданията, така че тайната ти вече не е тайна. Мога да ти се обадя когато си поискам, момчето ми. Как ти се струва?

— Още не съм го обмислил, така че ми е трудно да кажа. Но ето какво си мислех. Какво ще кажеш да те взема довечера към седем и да вечеряме заедно?

— Няма да стане.

— О.

— Имам по-добра идея. Какво ще кажеш да дойдеш към девет и половина и да правим секс?

— Става — призна той. — Но не искаш ли да вечеряме?

— Хич не ме бива в готвенето.

— На ресторант. Имах предвид да излезем.

— Обноските ми на масата са отвратителни. А и имам час при психоаналитик в пет.

— Сеансите не свършват ли обикновено за час?

— Петдесет минути по принцип.

— Можем да вечеряме след това.

— На път към кабинета винаги си взимам бананов шейк с пшеничен зародиш и спирулина, каквото и да е това, и си пийвам, докато говорим. Знаеш ли, по това време организмът усвоява хранителните вещества най-добре. После ще се прибера и ще работя, защото имам поръчка, която трябва да изпълня. Ще приключа към девет, ще се изкъпя, ще си измия косата, ще се направя неустоима и в девет и половина ти ще се появиш и ще си устроим фантастична сексуална среща. Която, мога да добавя, цял ден ще чакам с нетърпение. Девет и половина, Келър. Става ли?

 

 

В ранния следобед Келър хвана автобус на Двайсет и трета улица и отиде до галерията на Риджис Бюел. На същата улица имаше и други галерии и той се отби в две от тях да поразгледа. Като цяло цените бяха по-ниски отколкото в галериите на Петдесет и седма улица, но не кой знае колко. Изкуството поскъпваше светкавично, минеш ли отвъд нивото на музейните плакати и масовите репродукции на изпълнителки на кабуки.

Във вечерта на откриването галерията на Бюел беше претъпкана с хора. Сега беше празна, като се изключат Келър и една млада служителка — самоуверена блондинка, която сигурно неотдавна е завършила престижен колеж и скоро ще да стане съпруга на някой чиновник. Тя се усмихна на Келър и се върна към четивото си. Келър взе един от ценоразписите. Сигурно ги е имало още на откриването, но тогава той не знаеше за съществуването им.

Прекара цели два часа в галерията, като внимателно разгледа всички платна.

 

 

Когато се прибра, звънна на Дот.

— Доста мислих — каза той.

— Искаш да се откачиш. Да дръпнеш щепсела. Да офейкаш. Е, не мога да кажа, че те виня.

— Не.

— Не?

Той поклати глава и в следващия момент се усети, че разговаря по телефона.

— Не, не е това. Чудех се за клиента.

— Какво за него?

— Значи е мъж?

— Това е общо местоимение, Келър. Какво искаш да кажа? „Тях“? „Чудех се за клиента.“ „Клиентът? Какво за него или нея?“ Аз съм старомодно момиче, Келър. Правя както ме научи учителката ми по английски в осми клас.

— Каквото — каза той.

— Ъ?

— Правиш каквото те е научила учителката ти.

— Все тая. Та какво за клиента?

— Кой е той?

— Или тя? Нямам представа.

— Понеже ми е трудно да проумея защо някой иска да убие този мъж. Освен може би някой от дърводобивната промишленост.

— Ъ?

— Той рисува картини на дървета. Като ги погледнеш, ти се изпарява всякакво желание да отсечеш дърво.

— В какъв се превръщаш, Келър? Природозащитник или любител на изкуството?

— Снощи ходих до Уилямсбърг и…

— Смяташ ли, че е било разумно?

— Е, може да реша да свърша работата там. Така че трябваше да направя малко разузнаване.

— Сигурно.

— Кварталът е хубав, артистичен, но порядъчен. Атмосферата е приятна.

— И искаш да се преместиш там.

— Никъде не искам да се местя, Дот. Но дали можеш да разбереш нещо за клиента? Звънни на човека, който ти се е обадил, и поразпитай малко.

— Защо?

— Защо?

— Да, защо? Да работиш в града, в който живееш, е достатъчно трудно. Защо да усложняваме нещата още повече?

— Ами…

— Той няма да ми каже нищо. Професионалист е. Както и аз, така че изобщо няма да се пробвам. И ти самият си професионалист, Келър. Налага ли се да казвам повече?

— Не, няма значение. Знаеш ли колко получава той за една картина?

— Мишената?

— Десет хиляди долара. Средно. По-големите са малко по-скъпи, по-малките — малко по-евтини.

— Като диамантите — каза тя — или… не знам. Апартаментите. Какво значение има колко получава? Нали не искаш да си купиш картина?

Той не отговори.

— О, боже, имай милост! — възкликна тя. — Чудесно, Келър. Оправяш човека, след което забиваш гвоздей в стената си и окачваш една от картините му. Няма нищо по-професионално от това да запазиш малък спомен за случката.

— Дот…

— Щом непременно трябва да имаш сувенир, защо не отрежеш едното му ухо? Така ще спестиш десет хилядарки. Ако някой те попита, можеш да кажеш, че е на Ван Гог.

 

 

— Иха! — каза Маги Грискоум. — Беше страхотно, нали?

Келър искаше да отговори, но не беше сигурен дали е в състояние да състави изречение.

— Докато проверявах Келъровците — продължи тя, — Джоновците, Джонатановците и тези само с Дж., ми идеше да убия човека, който е изобретил телефона с бутони. Ако имах старомоден апарат с шайба, никога нямаше да си направя целия този труд. Защото знаех, че номерът ти го няма в указателя. Във всеки случай не и в указателя на Манхатън. Мислех си, че живееш в Скарсдейл.

— Защо Скарсдейл?

— Ами, на някое такова място. Уестчестър или Лонг Айлънд, или може би Кънектикът. Някое заможно предградие.

— Живея в Манхатън.

— Че защо ще искаш да отглеждаш деца в Манхатън?

— Нямам деца. Не съм женен.

— Мислех си да проверя какви Джон Келъровци ще намеря в Уестчестър, но ти щеше да си на работа и щях да попадна на жена ти.

— Нямам жена.

— Затова си помислих да звънна в офиса ти.

Той нямаше и офис.

— Как? Не съм ти казвал къде работя.

— Щях да карам по класацията на списание „Форчън“ за 500-те най-големи компании, докато те открия. Но после ти се обади и ми спести главоболието.

— Явно ти приличам на служител в корпорация.

— И защо бих стигнала до такъв извод? — Тя сложи ръка върху него. — С един поглед те определих, Келър. Появи ли се на откриването в типичното черно облекло? Или с опръскани с боя джинси и червен шал? Не, беше с костюм и вратовръзка. Тогава откъде би ми хрумнало, че си служител в корпорация?

— Пенсионер съм.

— Не си ли малко млад? Или си натрупал толкова пари, че вече няма смисъл да работиш?

— Още работя от време на време.

— И какво правиш?

— Давам консултации.

— На кого?

— На разни корпорации.

— Бинго!

— Така че понякога се налага да пътувам извън града за по няколко дена или седмица.

— За да консултираш.

— Ами, аз съм консултант, който решава проблеми. Получавам само няколко поръчки годишно, така че не съм много далеч от пълното пенсиониране.

— И си добре с парите.

— Оправям се. През годините спестявах. Освен това наследих известна сума и извадих късмет с инвестициите си.

— Издръжката на бившата и детето не изяжда ли голяма част от спестяванията ти?

— Никога не съм се женил.

— Честно? Знам, че сега не си женен, и само те дразнех. Но изобщо да не си се женил? Как си се измъкнал?

— Не знам.

— Някога, когато още рисувах грозни картини и спях с непознати, завлякох един тип вкъщи. Беше горе-долу на твоята възраст, невероятно красив и много страстен в леглото и никога не се беше женил. Не можех да го проумея, докато не открих, че е свещеник.

— Не съм свещеник.

— Срамота. Можеше да решаваш проблеми от името на бог. Знаеш ли какво? Не трябва да си говорим така. Искам да запазя тази връзка повърхностна.

— В такъв случай бих казал, че разговорът е стъпка в правилната посока.

— Не, твърде личен е. Можем да си говорим за разни неща, но не и за самите нас. Опознаването разваля всичко.

— О.

— Във всеки случай ти си почти толкова хубав колкото свещеника и даже по-добър в леглото. И си тук, а той е бог знае къде, което, като си помислиш, е напълно уместно. Защо изобщо си губим времето в приказки?

 

 

Малко по-късно той каза:

— Днес пак ходих в галерията.

— Коя галерия?

— Където се срещнахме. На Риджис Бюел. Исках да видя как изглеждат картините без вино и сирене.

— И няколкостотин души. Какво установи?

— Харесаха ми. Човекът рисува дървета прекрасно. Но не се избиват да ги купуват. Забелязах само две картини с червени точки.

— Това означава, че са продадени две повече, отколкото би искал Деклан.

— Как така?

— Ами, знам само какво се говори. Обадил се е на няколко човека, които колекционират работите му, и на няколко служители в музеи, които са проявили интерес, и им е казал едно и също нещо. „Елате на изложбата, вижте какво рисувам напоследък, но, за бога, не купувайте нищо.“

— Защо?

— Защото Деклан не може да понася Риджис Бюел.

— Собственика на галерията? Тогава защо не изложи картините си другаде?

— Ще го направи, но след като изтече договорът му с Риджис. Това е последната му изложба там. От началото на следващия месец ще го представляват галерии „Отингер“. Затова Деклан иска всички да изчакат — така комисионната ще отиде при Джими Отингер, а не при Риджис Бюел.

— Цените същите ли ще са в „Отингер“?

— Джими може да ги качи малко. Ако сметне, че пазарът ще го понесе. Той много цени Деклан.

— А Риджис Бюел не го ли цени?

— Риджис знае, че това е последният му шанс да изкара пари от работата на Деклан. Така че предпочита да задържи цените по-ниски, за да продаде колкото се може повече. Джими Отингер може да си позволи да мисли в дългосрочен план. Понякога е по-добре да наложиш по-високи цени за даден художник, отколкото да продаваш всичко на по-ниска стойност.

— Явно е по-сложно, отколкото изглежда.

— Като всяко нещо — съгласи се тя. — Ами ти? Какъв е този интерес? Мислиш да инвестираш в някой от могъщите дъбове на Деклан?

— Има няколко дървета, които може би ще подхождат на жилището ми. Особено едно, но не ме карай да ти го описвам.

— Дървото си е дърво.

— Старо, на зимен фон, но това описание важи за доста от картините. Работата е там, че всички са различни, но когато ги описваш, обясненията звучат еднакво.

— Знам. Слушай, не споменавай на Деклан, че съм ти го казала, но теб какво те интересува кой получава комисионната? Ако си намерил картина, която много ти харесва, и ако си сигурен, че ще искаш да я гледаш след месец или година…

— Да я купя?

— Няма да я вземеш по-евтино. А и някой може да я отмъкне под носа ти.

 

 

Около един и петнайсет Маги го изпрати до вратата и се повдигна на пръсти да го целуне.

— Повече никакви цветя — предупреди го тя. — Веднъж беше чудесно, но е напълно достатъчно. Обаждай ми се от време на време, да речем един път седмично, и ще се виждаме така за по час-два.

— По няколко часа — каза той. — Горе-долу всяка седмица.

— Прекалено много ли е? — Тя го погали по бузата. — Ако е по-често, бързо ще изчерпим връзката.

Ако е по-често, мислеше си той, докато таксито го караше към къщи, може аз да се изчерпя.