Лорънс Блок
Убийства по списък (29)

29

Билетите за туристическа класа бяха свършили, но имаше две останали места в първа класа. Първо качиха пътниците от първа класа, както и хората със специални нужди и малките деца, които пътуваха сами. Не беше задължително да се качиш преди останалите и можеше да изчакаш, но Келър не виждаше никакъв смисъл да го прави. Той беше на третия ред. Ако Роджър беше там, ако се качеше сега или в последния момент, щеше да мине покрай Келър, за да си заеме мястото.

Освен ако не възнамеряваше да управлява самолета или не се беше дегизирал като стюардеса.

Пътниците започнаха да влизат в самолета и Келър ги оглеждаше един по един, докато минаваха покрай него. Очите му се ококориха, когато се появи мъжът с черния анорак, но си напомни, че не бива да се изненадва от присъствието на убиеца на Маги. Вече знаеше, че той ще е в самолета, и затова самият той беше там.

Но донякъде се изненада, когато установи, че мъжът също лети в първа класа, при това толкова близо до него, че можеше да се протегне и да го докосне. Келър седеше на място 3-Б, до пътеката, а убиецът на Маги беше на 2-Е, на предния ред, от другата страна на пътеката.

Ами ако се бяха случили един до друг? И ако мъжът се окажеше словоохотлив?

Изглеждаше невероятно, но човек никога не знае. Съседката на Келър беше жена на средна възраст и вече беше погълната от четивото, което си носеше. Книгата беше достатъчно дебела да прекара с нея няколко околосветски полета. Жената явно предпочиташе да избегне разговора с Келър и той на свой ред на драго сърце я пренебрегна.

Самолетът потегли навреме. В първа класа остана едно свободно място, но Роджър не се появи в последния момент да го заеме. Келър се облегна на широката, удобна седалка, изтегна крака и се отпусна.

Не му беше за пръв път да пътува в първа класа. По принцип я избягваше, защото цената беше абсурдна, а и какъв беше смисълът? Имаш по-широка седалка, повече място за краката и по-хубаво ядене, а питиета са безплатни. Голяма работа. Всички пристигат по едно и също време.

А и така не се ли набиваш на очи? Стюардесите ти обръщат повече внимание, така че вероятността да те запомнят не е ли по-голяма?

Келър непрекъснато поглеждаше към другата страна на пътеката и преценяваше мъжа на 2-Е. Дали копелето винаги летеше в първа класа? Според Келър можеше да си го позволи, защото от една поръчка се изкарваха достатъчно пари за високи разходи. Не си спомняше колко се бяха договорили да платят на този майстор на дегизирането за убийството на Маги, даже не беше сигурен дали Дот бе споменала някаква цифра, но най-вероятно беше колкото получаваше Келър, а това бе напълно достатъчно да си купи много самолетни билети.

Кучият син обичаше да харчи, а? Купуваше си шапки, шалове, сака и ги зарязваше. Не беше ли опасно да захвърляш непотребните си дрехи насам-натам? Може би не, реши Келър. Ако си купуваш нови вещи и се отърваваш от тях, когато вече не са ти необходими, няма да има следи от пране, нищо, което да води към теб. Освен това не оставяш нищо на местопрестъплението. Ако някой намери шапката или сакото ти на улицата, няма да ги прати тутакси в лабораторията по съдебна медицина. Просто ще бъдат изхвърлени в боклука или ще се озоват в магазин за дрехи втора употреба.

Където този тип никога нямаше да ги види отново. Защото не беше от хората, които влизат в магазини за втора употреба, нали така?

Мъжът не колекционираше марки.

Келър се усмихна при тази си мисъл и реши, че заприличва на Шерлок Холмс. Мъжът летеше в първа класа, купуваше си и изхвърляше огромни количества дрехи, харчеше, като че ли не знае какво да прави с парите си. Следователно не беше колекционер. Един колекционер на марки винаги знае какво да прави с парите. Купува си марки. Когато трябваше да избира между туристическа или първа класа, Келър не можеше да не си направи бърза сметка и да не превърне разликата в потенциални филателни покупки. В този случай например сумата, която беше доплатил за първа класа, щеше да стигне за две много ценни марки от канадска серия, пусната през 1898 г. по случай юбилея на кралица Виктория. Ако можеше да избира, би предпочел не толкова удобната седалка и марките. Докато за убиеца от другата страна на пътеката единственото приложение на марките бе да ги лепне на пощенски плик.

Келър отново го погледна и видя, че си е сложил черна копринена маска за спане. Главата му беше облегната назад, а ръцете лежаха отпуснати в скута му. Беше убил невинна жена и сега спеше като агънце.

Келър осъзна нещо — радваше се, че негодникът не е колекционер на марки.

Когато сервираха храната, мъжът от другата страна на пътеката демонстрира добър апетит. Убийството на „Кросби стрийт“ не го беше отвратило от храната. Келър, който също беше освирепял от глад, не можеше да го вини за това. Всъщност дали някога бе имал проблеми с яденето след поръчка?

Не си спомняше такъв случай.

А и храната, която им сервираха, със сигурност беше по-добра от това, с което се задоволяваха селяндурите в задната част на самолета. Даже им дадоха истински стъклени чаши, порцеланови чинии и сребърни прибори вместо пластмасовите боклуци, които получаваха в туристическия салон. Е, не сребърни, помисли си той, въпреки че ги наричаха така. „Неръждаемо“, прочете той на гърба на вилицата.

Неръждаемо. Без петна. Дали в ателието на Маги имаше кървави петна? Дали беше пролял кръвта й? Трябваше да изглежда като инцидент, но съществуваха всякакви инциденти и при някои от тях целостта на кожата се нарушаваше.

Какво значение имаше? Защо изобщо мислеше за това?

Хвърли поглед към другата страна на пътеката. Убиецът беше омел храната и сега отпиваше вино. В първа класа предлагаха на всеки половин бутилка вино, червено или бяло, и убиецът на Маги беше предпочел червено. Преди ядене също беше изпил едно питие — уиски с лед. Защо не? Беше си свършил работата, пътуваше към дома и нямаше никакво основание да смята, че трябва да е нащрек. Не подозираше за съществуването на Роджър.

Келър, който не беше почитател на виното, го отказа, а преди ядене изпи чаша портокалов сок. Знаеше, че това не му дава морално превъзходство над мъжа, но точно това изпитваше, докато го наблюдаваше как премлясва над кървавочервеното вино.

В Джаксънвил Келър успя да слезе пръв от самолета. Тръгна към чакалнята и се огледа за Роджър. Търсеше кафеникав анорак и бейзболна шапка, но в същото време се оглеждаше и за лицето, което беше видял в кафенето.

Никаква следа от мъжа.

Келър се престори, че изучава монитора със списъка на предстоящите полети, докато убиецът се появи. След това го проследи до един от гейтовете на „Делта Еърлайнс“, откъдето след по-малко от час излиташе самолет за Атланта.

Сърцето на Келър се сви, когато мъжът отиде на гишето и показа билета си на служителката. От Ню Йорк до Атланта имаше много директни полети, така че пътуването през Джаксънвил беше заобиколен маршрут, явно избран с цел да отклони евентуален преследвач. Тази предпазна мярка излизаше доста скъпо, ако летиш в първа класа, помисли си той. Колкото и да плащаха на копелето, сумата трябваше доста да се разтегне, за да покрие допълнителните разходи, които той трупаше.

И Келър беше сигурен, че Атланта няма да е последната спирка. Там беше разпределителният център на „Делта“ и убиецът най-вероятно щеше да слезе от самолета и да се метне на друг. Кой знае къде щеше да приключи това пътуване?

Проследяването му до Джаксънвил беше доста лесно, но оттук нататък нямаше да е толкова просто. Имаше вероятност всички места за полета до Атланта, включително и за първа класа, да са продадени. Дори и Келър да успееше да си вземе билет, той не можеше да се надява да се качи на самолета, без да привлече вниманието на мъжа. Щом човекът взимаше всички тези предпазни мерки, непременно щеше да се оглежда за познато лице. Където и да седнеше Келър, в първа класа или на последния ред в туристическия салон, беше твърде възможно да бъде забелязан.

Тогава? Където и да се намираше Роджър, той явно бе изгубил следата. Щом не се беше появил досега, нямаше да дебне в чакалня в Атланта или в Де Мойн, или в Киъкък, или където решеше да отиде господин Без шапка и шал. Имаше малка вероятност някак си да е узнал името и адреса на убиеца, както очевидно беше станало с някои от предишните му жертви. Това би обяснило изчезването му — сега се е прибрал у дома и след седмица или месец щеше да посети убиеца в дома му и да го премахне на спокойствие.

Келър не можеше да му попречи. Какво трябваше да направи? Да преследва убиеца напред-назад из страната, докато най-после кацне в гнездото си? Дори да имаше някакъв начин да го направи, какво следваше? Представи си как се укрива на задната веранда на убиеца и търпеливо чака Роджър да се появи.

Каза си, че е време да се откаже. Трябваше да разбере кога е следващият полет до Ню Йорк и да си купи билет. Този път за туристическа класа, защото вече беше похарчил достатъчно пари за удобна седалка. Имаше по-добри начини да си пилее парите.

И като се сети за тях — дали в Джаксънвил се намираха търговци на марки? Каталогът не беше у него, но винаги носеше няколко списъка в портфейла си, за да може да посочи кои марки му трябват. Можеше да прегледа „Жълти страници“ и да посети някой и друг търговец, преди да хване обратния полет за Ню Йорк. Нямаше смисъл пътуването да излиза на пълна загуба.

Тогава какво чакаше?

Каквото и да чакаше, то го задържеше при изхода на полета до Атланта. Още беше там, когато убиецът на Маги отиде до гишето, проведе кратък разговор със служителката и тръгна в посоката, която тя му показа.

Къде отиваше? Не в мъжката тоалетна, защото тя се намираше точно срещу изхода и беше ясно обозначена.

О, добре.

Келър го последва и спря до вестникарската будка да си купи цигари. Ако се окажеше, че греши и мъжът не се беше насочил натам, накъдето си мислеше той, значи се беше набутал с един пакет „Уинстън“. Но не, имаше табела за стая за пушене и мъжът отиваше точно там.

Келър забави крачка и изчака обекта да се настани. Когато отвори вратата и влезе, той вече пушеше. Помещението беше остъклено, а обзавеждането се свеждаше до двойна редица канапета и множество метални пепелници. Убиецът се намираше в единия край на стаята, а две жени, които едва се виждаха сред облаците дим, бяха доближили глави и си бъбреха в другия край. И пушеха, разбира се. Никой не би дошъл в тази смрадлива стаичка за друго, освен да пуши.

Келър извади една цигара от пакета и я сложи между устните си. Приближи се към мъжа, като се потупваше по джобовете и бръкна в горното джобче на сакото си.

— Извинете, имате ли огънче? — И когато в очите на мъжа проблесна искрица, че го е познал, Келър добави: — Хей, не те ли видях на полета от „Нюарк“? По дяволите, не знам къде съм дянал кибрита си.

Мъжът бръкна в джоба си и извади запалка. Келър се наведе към пламъчето.