Лорънс Блок
Убийства по списък (10)

10

— За пръв път се случва. Не знам какво очаквах от астрологията, но със сигурност не бяха сълзи.

— Искали са да излязат. Сдържали сте ги от доста време, нали?

— Откакто се помня. Известно време се подлагах на психотерапия, но никога даже не съм се развълнувал.

— Кога е било това? Преди три години?

— Как… Има го в хороскопа ми?

— Не самата терапия, но видях, че е имало период, в който сте били готов да потърсите себепознание. Но не мисля, че е бил много дълъг.

— Няколко месеца. Проумях много неща, но накрая почувствах, че трябва да сложа край.

Доктор Брийн, психотерапевтът, си имаше свой собствен план, който коренно се разминаваше с този на Келър. Терапията приключи внезапно, както и, не по случайност, доктор Брийн.

Нямаше да позволи да се случи същото и с Луис Карпентър.

— Това не е терапия — каза му тя, — но е възможно да бъде силно изживяване. Както току-що установихте.

— Така е. Но сигурно петдесетте ни минути са свършили. — Той си погледна часовника. — Прескочили сме ги. Съжалявам. Не съм разбрал.

— Джон, казах ви, че това не е терапия. Не се притесняваме за часа. А и аз никога не записвам повече от двама клиенти на ден, един сутринта и един следобед. Разполагаме с колкото време е нужно.

— О.

— Трябва да обсъдим какво преживявате в момента. Периодът е труден за вас, нали?

Беше ли?

— Боя се, че идните дванайсет месеца ще са все така трудни — продължи тя, — докато Сатурн е в това положение. Трудни и опасни. Но предполагам, че сте се научили да живеете с опасността.

— Не е толкова опасно. Това, с което се занимавам.

— Нима?

Опасно е за другите, помисли си той.

— Не и за мен. Не особено. Винаги съществува риск и трябва да си отваряш очите на четири, но не си постоянно на ръба на пропастта.

— Какво, Джон?

— Моля?

— Току-що ви хрумна нещо, премина набързо през лицето ви.

— Изненадан съм, че не можете да ми кажете какво е било.

— Ако трябва да отгатна, бих казала, че си помислихте за нещо, което противоречи на последното ви изречение. За това, че не си постоянно на ръба на пропастта.

— Да, това беше.

— Сигурно се е случило съвсем наскоро.

— Наистина ли можете да познаете това? Съжалявам, не спирам да се учудвам. Да, беше наскоро. Преди няколко месеца.

— Защото опасният период е започнал през есента.

— Точно тогава. — И без изобщо да навлиза в подробности, той разказа за пътуването си до Луисвил и как всичко сякаш вървеше наопаки. — Някой почука на вратата ми и изпаднах в паника, а аз изобщо не съм такъв.

— Така е.

— Грабнах пистолета и застанах до вратата. Сърцето ми щеше да изскочи. Оказа се, че е просто пияница, който не може да намери приятеля си. Бях готов да го убия при самозащита, а той само беше почукал на погрешната врата.

— Сигурно много сте се разстроили.

— Най-много ме разстрои това, че после бях толкова разстроен. Пулсът ми не се учести както от почукването на вратата, но ефектът беше по-продължителен. Честно казано, още ме притеснява.

— Защото реакцията е била необяснима. Но, Джон, може би наистина сте били в опасност. Не от пияницата, а от нещо невидимо.

— Какво например, антракс?

— Невидимо за вас, но не непременно за невъоръженото око. Някой непознат неприятел, някой таен враг.

— Точно така го усещах. Но няма логика.

— Искате ли да ми разкажете?

Искаше ли?

— Смених си стаята.

— Заради пияния, който е почукал на вратата ви?

— Не, защо да го правя? Но два часа след това не можах да заспя, защото хората на горния етаж вдигаха шум. Наложи се да остана в стаята, защото всичко беше заето, но на следващата сутрин веднага се преместих в друга стая. И същата вечер…

— Да?

— Двама души са се настанили в предишната ми стая. Мъж и жена. Бяха убити.

— В стаята, от която току-що сте се изнесли.

— Извършил го е съпругът на жената. Била е там с друг мъж и съпругът явно ги е проследил. Застрелял и двамата. Но не можех да подмина факта, че това беше моята стая. Все едно ако не си бях сменил стаята, съпругът щеше да докопа мен.

— Но не е бил човек, когото сте познавали.

— Не.

— И все пак сте имали чувството, че сте се измъкнали на косъм.

— Но, разбира се, това е абсурдно.

Тя поклати глава.

— Можело е да ви убият, Джон.

— Как? И аз си мислех същото, но просто не е вярно. Убиецът е отишъл в стаята само заради хората, които са били вътре. Те са го привлекли, а не самата стая. Така че как би могъл да представлява опасност за мен?

— И все пак е имало опасност.

— Хороскопът ли го показва?

Тя кимна сериозно и вдигна едната си ръка, държейки палеца и показалеца си на сантиметър един от друг.

— Смъртта е била ето толкова близо до вас.

— Такова беше усещането. Но…

— Забравете за съпруга и за случилото се в тази стая. Съпругът на жената не е бил заплаха за вас, но някой друг е бил. Били сте върху тънък лед, Джон, и метафората е много сполучлива, защото кънкьорът никога не си дава сметка, че ледът е тънък, докато той не се пропука.

— Но…

— Но не е станало. Каквото и да ви е застрашавало, опасността е отминала. После хората са били убити и това ви е привлякло вниманието.

— Като пропукване на лед, но върху друго езеро. Ще трябва да помисля над това.

— Сигурна съм, че ще го направите.

Той си прочисти гърлото.

— Луис? Дали всичко е предначертано от звездите и ние просто го изживяваме тук на земята?

— Не.

— Можете да погледнете този лист хартия и да кажете: „На тази и тази дата ще се приближите до смъртта, но ще си останете жив и здрав“.

— Само първата част. „Ще се приближите до смъртта.“ Можех да го погледна и да ви кажа само това. Но нямаше да мога да ви уверя, че ще оцелеете. Звездите показват предразположения и задават вероятности, но бъдещето никога не е напълно предсказуемо. И ние действително имаме свободна воля.

— Ако тези хора не бяха убити и ако просто се бях прибрал вкъщи…

— Да?

— Щяхме да водим този разговор и вие щяхте да ми кажете в каква опасна ситуация съм бил. Тогава щях да го приема просто за разположение на звездите. Щях да съм усетил нещо, но после щях да забравя всичко. Така че щях да ви погледна и да кажа: „Да, добре“, и да обърна страницата.

— Можете да благодарите на мъжа и жената.

— И на човека, който ги е застрелял. И на мотористите, които вдигаха шум над първата стая. И на Ралф.

— Кой е Ралф?

— Приятелят на пияницата, онзи търсеше него. Мога да съм благодарен и на пияния, само че не му знам името. Всъщност не знам името на никого освен на Ралф.

— Може би имената не са важни.

— Знаех имената на мъжа и жената, както и на мъжа, който ги е застрелял, тоест съпруга. Но не си ги спомням. Права сте, имената не са важни.

— Не са.

Той я погледна.

— Предстоящата година…

— Ще бъде опасна.

— От какво трябва да се притеснявам? Трябва ли да помисля добре, преди да се кача на самолет? Да се обличам дебело във ветровити дни? Можете ли да ми кажете откъде идва заплахата?

Тя се поколеба, преди да отговори:

— Имате враг, Джон.

— Враг?

— Враг. Някой иска да ви убие.