Лорънс Блок
Убийства по списък (26)

26

Келър остави чашата си и след секунди сервитьорът отново я напълни с кафе. Чудеше се колко дълго може да седи на чаша кафе и явно отговорът беше завинаги, защото непрекъснато пълнеха чашата ти. Как очакваха да си тръгнеш, докато все още имаш кафе пред себе си?

Той остави кафето да изстине и се загледа през прозореца. Кафенето се намираше на ъгъла на „Кросби“ и „Блийкър“ и от мястото си Келър виждаше входа на Маги. Наблюдението беше малко като да гледаш как изсъхва боя. Никой не влезе и не излезе от входа и само няколко души минаха покрай него, тъй като в тази отсечка на „Кросби стрийт“ нямаше почти никакви пешеходци.

Келър пийна още малко кафе и пак му напълниха чашата. Когато вдигна поглед, от блока на Маги излезе мъж. Беше нисък, слаб и жилест, с телосложение на жокей. Беше облечен с износено кожено яке и носеше метална кутия за инструменти.

Мъжът стигна до ъгъла, влезе в кафенето и се запъти право към масата на Келър.

— Пай — каза той.

— Повечето хора казват „фасулско“ — отвърна Келър.

— Ъ? О, там горе ли? Да, беше фасулско, но аз искам парче пай. Всъщност… — той се протегна към менюто — искам нещо по-сериозно. Какво е хубаво тук?

— За пръв път сядам в това заведение.

— Да, но сега си тук. Какво си взе?

— Кафе.

— Само това?

Той направи знак на сервитьорката, поръча си чийзбургер с пържени картофи и попита какъв пай предлагат. Изборът беше труден, но той се спря на „Бостън Крийм“.

— Ето — каза мъжът, като привърши с поръчката, и остави три ключа на масата пред Келър. — Този е за входа. Горе смених и двете ключалки. Светлият ключ е за горната, а тъмният — за долната. Горният се завърта един път по часовниковата стрелка, а долният — веднъж на обратно. Нищо сложно, но ще останеш разочарован.

— Защо?

— Няма нищо за крадене. Не че съм огледал добре, само свърших работа, но не можех да не забележа, че няма никакви мебели. Никакви столове, никакви маси, никакви килими. Нищо, въздух, нула. Не че са се изнесли, защото на дъската имаше забодени листчета, а в гардеробите — дрехи. Но няма мебели. Знаеш ли нещо за тези хора?

— Мисля, че мъжът е архитект.

— О! — възкликна мъжът. — Защо не каза? Те никога нямат мебели. Обичат празното пространство. И трябва да призная, че в апартамента има доста пространство. Едно голямо общо помещение и вътре няма абсолютно нищо друго освен пространство.

— Но трябва да има легло — каза Келър.

— Има бюро — рече мъжът. — Вградено. Както и няколко лавици за книги, също вградени. Що се отнася до легло, давай, намери го и се изтегни на него. Аз не видях такова.

— О.

— Всичко е бяло, включително подът. Трябва да е архитект. Доста практично, а? Бял под в този град? — Той остави чийзбургера, взе си от пая и после пак захапа чийзбургера. — Аз ям всичко наведнъж — поясни мъжът, сякаш се оправдаваше. — Цялото ми семейство е така. Ще влезеш там, нали?

— Къде?

— В апартамента, ателието. Бялото пространство. Е, вече имаш достъп. Светлият ключ е за горната ключалка, но и да ги объркаш, какъв е проблемът? Ако единият ключ не става, опитваш другия. — Той си взе пържен картоф. — Ключовете са твои веднага щом ги платиш.

— О, добре — каза Келър и му подаде плик.

Дребният ключар остави вилицата, за да отвори плика и да преброи банкнотите вътре.

— Винаги броя, за да не се окаже, че са повече или по-малко. От опит съм забелязал, че са по-малко в около една трета от случаите, а колко често според теб се случва обратното?

— Никога.

— Бинго — каза мъжът. — Този път бройката излиза. Много благодаря.

— Няма защо — отвърна Келър и взе ключовете. — И благодаря за помощта.

— Това ми е работата. Аз съм професионален ключар, на разположение съм двайсет и четири часа в денонощието. Хората си губят ключовете и аз ги пускам да си влязат вкъщи. Ако пък никога не са имали ключове, струва малко повечко. — Той се ухили. — Ти май бързаш. Няма защо да висиш, докато свърша. Може да пробвам ореховия пай, да видя дали е толкова вкусен колкото „Бостън Крийм“. Ти върви, аз ще платя сметката. И бездруго имаш само кафе. Не забравяй, светлият ключ е за горната ключалка.

— И го завъртам по часовниковата стрелка.

— Аха. — Той си взе още един картоф. — Искаш ли съвет? Носи слънчеви очила.

 

 

Блокът представляваше малък склад, превърнат в жилищна сграда. Всичките пет етажа бяха заети от ателиета. Скулпторът на приземния етаж живееше със съпругата си в Парк Слоуп и според Маги използваше апартамента на „Кросби стрийт“ само за работа. Думите й бяха:

— Той прави масивни статуи на стилизирани човешки фигури, които тежат цял тон. Добре че е на приземния етаж. Отнема му цяла вечност да завърши една работа, но никога не продава нищо, така че това е без значение.

— Никога не продава нищо?

— Аз дълги години бях художничка и не съм продала нищо. Не е нужно да продаваш, за да си човек на изкуството. Всъщност май е по-лесно, ако не го правиш.

На третия и четвъртия етаж живееха художници. Келър нямаше представа как изглеждат творбите им и дали се продават, но знаеше, че Маги обитава най-горния етаж и че архитектът на втория етаж е някъде в Европа и няма да се върне още няколко месеца.

Келър отключи с новите ключове и се озова в огромна бяла стая. Както беше казал ключарят, подът, стените и таванът бяха бели, а също и вграденото бюро и етажерките за книги. В двата края на ателието имаше прозорци. Тези в задната част бяха боядисани в бяло — както дограмата, така и стъклата — а онези в предната част не се виждаха, защото бяха скрити от вътрешни жалузи.

От осветената белота на стаята човек можеше да го заболи глава. Келър изгаси лампите и помещението потъна в мрак. Повдигна леко един от жалузите, за да влезе малко дневна светлина. Така определено беше по-добре.

Откри, че има мебели, и разбра защо ключарят ги е пропуснал. Бели кубове, някои от които покрити с бели декоративни възглавници, служеха за столове, а в голяма бяла кутия на стената имаше сгъваемо легло. Някои от кубичните табуретки бяха неподвижни, но имаше и такива, които се местят, и той отнесе една до предния прозорец и седна на нея.

 

 

— Не знам дали забеляза, но книгите на лавиците също са бели — каза Дот. — Не са били такива, но някой ги е подвързал в бяло фолио.

— Знам.

— Тук като нищо можеш да станеш далтонист с откачалката горе, която носи само черно, и с този особняк, при който всичко е бяло.

— От другата страна на улицата има някой.

— Къде? — Тя застана до него при прозореца и надзърна през отвора между жалузите. — О, ето го. До входа, с анорак и бейзболна шапка.

— Забелязах го преди няколко минути. Просто си стои там.

— Със сигурност не чака автобус, нито пък се надява да спре такси. Чака някого. Имаш ли бинокъл?

— Мислех, че ти си взела.

— Ето го. Той може да погледне нагоре и да забележи отблясъците, ако изобщо има такива. Не виждам лицето. Ето, погледни ти.

Той погледна през бинокъла и нагласи фокуса. Лицето на мъжа беше в сянка и не се виждаше добре.

— Е, Келър? Този тип ли видя в Бостън?

— Така и не го видях като хората. Дори не знам дали мъжът, когото видях, е същият, който се опита да ме убие.

— И уби шлифера ти погрешка.

— Но този тип стои тук по някаква причина. Или е Роджър, или не е.

— Това важи за всеки, Келър.

— Знаеш какво искам да кажа. Тук е или за да свърши работата горе, или да оправи човека, който трябва да свърши работата горе.

Който и да беше, стоеше точно от другата страна на тясната уличка. Келър си помисли, че ако имаше пистолет, можеше да застреля кучия син и после да отидат отсреща и да го погледнат отблизо.

— Има още един — каза той. — Виждаш ли?

— Къде?

— Идва откъм ъгъла.

— Просто минувач — каза тя, — но по тази улица рядко минават хора, нали? Какво ще кажеш за този тип, Келър? Изглежда ли ти познат?

Келър го проследи с бинокъла. Мъжът не беше в сянка, но носеше дълго палто, широкопола шапка, шал и очила и единственото, което можеше да се каже със сигурност, бе, че няма мустак. Беше висок, но същото важеше и за кибика до входа.

— Обръща се — каза той. — Мисля, че търси някакъв адрес.

— И виж кой идва.

— Какво, онзи на входа ли? Той не е помръднал.

— Кой идва по улицата, Келър. Тази, която си мисля, ли е? Цялата в черно. Каква изненада.

Беше Маги, на път към къщи. Тя се задаваше отляво, мъжът с шапката и шала идваше отдясно, а мъжът с анорака стоеше отсреща и се спотайваше.

— Колко удобно — отбеляза Дот. — Всички излязоха на сцената едновременно. Искаш ли да слезеш и да ги представиш, Келър?

— Той пресича улицата. Отива право към нея.

— Той още стои пред входа. О, този с шапката и шала. Мислиш, че ще го направи още сега?

— Как? Трябва да изглежда като инцидент.

— Може да я блъсне пред камион. Сигурно все някога оттук ще мине боклукчийски камион. Или може просто да иска да я погледне отблизо. Не, спира я.

На Келър му се прииска да извика. Нямаше да го направи, но какво трябваше да стори? Просто да си седи и да гледа как убиват жената?

— Разговарят — прошепна Дот. — Ако прозорецът беше отворен, щяхме да ги чуем.

— Не го отваряй.

— Няма. От този ъгъл виждам само горната част на главите им. И двамата носят шапки.

— Какво значение има?

— Не знам. Може да й е приятел.

— Може.

— Може да го заведе горе. Може да го направи дори и да е непознат. Така за него ще е още по-лесно да свърши работата и после Роджър ще го причака от другата страна на улицата и ще се заеме с него. Опа, фалшива тревога.

Маги влизаше в блока. Мъжът с шапката се беше отдалечил от нея и пресичаше улицата, запътвайки се вдясно от мъжа пред входа. Измина петнайсет-двайсет метра до друга тъмна сграда и застана пред вратата.

— Искаше да го упъти — обясни Дот. — Тя го насочи натам и той я послуша. Виждаш ли? Чака някой да му отвори. Сега влиза.

— А онзи, дето се спотайва отсреща, мъжът с анорака? Няма го пред входа.

— Ето го два входа по-надолу — каза тя. — Отива към ъгъла. Кафенето още работи. Може да е гладен.

— Ключарят хареса пая „Бостън Крийм“.

— И аз не бих отказала парче пай. Това чакане гълта много сили.

 

 

Около полунощ Дот отнесе куфара си в банята и излезе от там, облечена в бархетна нощница и с чехли. Тя се затрудни със сгъваемото легло, но когато Келър се надигна да й се притече на помощ, го възпря.

— Изчакай да те сменя. Нали не искаме да изпускаме улицата от поглед нито за миг?

— Навън не се случва нищо.

— Колко време е необходимо да пресечеш улицата и да се шмугнеш в блока? Добре, вече можеш да свалиш леглото.

Келър знаеше, че е права. Тя дойде с него именно затова — за да може поне един да наблюдава през цялото време. Можеха да се редуват да поспят и единият да остане на пост, докато другият излезе за кафе и сандвичи или да огледа района.

Освен това беше хубаво да имаш компания. В началото усещането беше странно, защото това беше работа, а досега винаги бе работил сам. Но все пак този път беше по-различно, тъй като работата му рядко беше толкова пасивен процес. Той често прекарваше доста време в чакане, но по принцип знаеше кого чака и трябваше да подбере момента, в който да прекрати чакането и да премине към действие. Щом се налагаше да прекара неопределен период от време в седене до прозорец и надзъртане през двусантиметров отвор между жалузите, не пречеше да има някой, с когото да си говори.

Тя си легна. По-рано вечерта беше включила нощна лампа — бяла, разбира се, с бял лампион — но сега я изгаси и единствената светлина в помещението идваше от полуоткрехнатата врата на банята.

— В момента, в който се измориш, ме събуди и аз ще поема — заръча тя.

Докато Дот спеше, той държеше улицата под око. Беше трудно да мисли само за това, което вършеше. Когато се взираш достатъчно дълго и чакаш нещо в полезрението ти да се промени, а нищо подобно не се случва, мисълта ти започва да блуждае. Келър се замисли за стражите по време на война, които са били наказвани, задето са заспали на поста си. Като че ли са искали.

Сигурно за да ги мотивират, каза си той. Може би заплахата от екзекуция им е помагала да се преборят с умората. Въпреки това му се струваше, че най-сигурният начин да задремеш, е да се опитваш да стоиш буден. Той самият например колкото повече се стараеше да не заспи, докато седи пред телевизора и сънливо зяпа някой следобеден мач, толкова по-вероятно бе да се унесе. Замисляше се за нещо незначително и докато се усети, „Джайънтс“ се мъчеха да спечелят две минути преди края на мача.

Това сега беше различно. Не му се налагаше да полага кой знае какво усилие да си държи очите отворени. Но скачаше от мисъл на мисъл и му беше трудно да следи какво се случва отвън. Особено като се има предвид, че не се случваше нищо. Типът с анорака беше изчезнал, а мъжът с шапката и шала така и не се върна. Тогава какъв беше смисълът?

Той си даде сметка, че бяха допуснали грешка. Когато Дот възложи поръчката, трябваше да уточни, че изискването е да бъде изпълнена в работно време. От понеделник до петък, между девет и пет. Така всички замесени — убиецът, Роджър и самият Келър — щяха да си почиват през останалото време.

А сега трябваше да са непрекъснато нащрек. Всички, с изключение на убиеца. Той можеше да се прибере в хотелската си стая когато си поиска или да убие няколко часа с някой филм. Това беше едно от хубавите неща на тази работа — сам си определяш графика. Ню Йорк изобилстваше от развлечения и време за тях. Ако мъжът искаше да гледа „Котките“, да речем, можеше да го направи без никакъв проблем.

Но това не важеше за Роджър, който трябваше да е в готовност двайсет и четири часа в денонощието. Както и за Келър, който трябваше да идентифицира двамата мъже и след убийството да реагира моментално — да се залепи за убиеца и да чака Роджър да направи следващия си ход.

В далечния край на „Кросби стрийт“ се появи кола. Тя премина улицата, без да ускори или да намали, след това зави зад ъгъла и изчезна. Отсреща, на един прозорец на най-горния етаж, проблесна цигара.

Ура.

След няколко часа Келър реши да събуди Дот, но не можеше да измисли как да го направи, без да напусне поста си. Не му се щеше да вика и същевременно не искаше да откъсва очи от улицата. Слава богу, около четири и половина тя се събуди сама и му каза да си ляга. Не й се наложи да го убеждава.

 

 

— Мъжът ето там — посочи Дот. — Онзи, който стои до кофите за боклук и яде сандвич.

— Мисля, че е хотдог.

— Благодаря, че ми каза, Келър. Това е много важна информация. Той ли е мъжът с шапката и шала?

— Не носи шапка.

— Нито шал. Както и дълго палто, в този ред на мисли. Но възможно ли е да е същият?

— Този, който помоли Маги да го упъти.

— И после пресече улицата и влезе в блока, а сега стои два входа по-нататък и яде не просто някакъв си сандвич, а хотдог. Същият ли е?

— Не знам.

— Е, много ми помогна.

— Случи се онази вечер, а и той беше доста навлечен.

— Шапка, палто и шал.

— Най-добре се виждаше главата му. По-точно горната част от шапката му. През останалото време виждах само каквото се подаваше между шапката и шала.

— Келър, според мен е същият.

— Мъжът, когото аз видях — продължи той, — беше гладко избръснат. Всъщност това е единственото, което мога да кажа за него. Беше бял и нямаше мустак. Този е мустакат.

— Дай ми бинокъла.

— Не си ли видяла мустака?

— Видях го. Просто искам да погледна отблизо. Това не е най-страхотният бинокъл в света, нали?

— Не е и най-лошият.

— Не е. Добре, хотдог е и вероятно не е най-страхотният хотдог в света, като гледам колко бавно го яде. Мустакът може да е фалшив.

— Както и хотдогът.

— Ъ? О, шегуваш се. Много остроумно. Келър, мисля, че мустакът е фалшив.

— Защо му е да слага фалшив мустак?

— Не знам.

— Може да си е пуснал мустак, докато ние стоим затворени тук.

— Може да е майстор на дегизирането. Ако искаш вярвай, но той изяде хотдога. Чудя се дали ще запали цигара.

— Защо да го прави?

— Така правят пушачите. Не ме питай защо. Повечето хора, които висят отвън, са пушачи, на които им е забранено да пушат в офисите си. Той не пали цигара.

— Нито лула — отбеляза Келър.

— Влиза в онзи блок. Същия, в който влезе онази вечер.

— Преди да си пусне мустак.

— Или да го залепи.

— Онзи мъж изчака някой да му отвори. Този тип използва ключ.

— Е, и?

— Какво общо имат тогава? Това, че и двамата не носят чадър?

— Имат еднаква походка — каза тя.

— Така ли?

— На мен ми изглежда същата.

— Ляво, дясно, ляво, дясно…

— Гледай прозореца, Келър. На четвъртия етаж, втория отляво.

— Гледам го.

— Виж дали през следващите пет минути там ще светне лампа.

Той седеше и чакаше. Прозорецът остана тъмен.

— Удивително — каза той. — Направо не е за вярване. Лампата не светна. Тъмният прозорец си остана тъмен. Права беше.

— Той седи на тъмно.

— Може дневната светлина да му е достатъчна.

— Ако включи осветлението, ще го видим.

— Ще видим, че прави какво?

— Че стои на прозореца. От този ъгъл, без включена лампа, не можем да го видим.

— Дот, какво те кара да мислиш, че е там?

— Там е.

— Защо този прозорец?

— Защото беше там снощи и предишната вечер.

— На включена лампа?

— Не, стоеше на тъмно.

— Тогава откъде знаеш…

— И пушеше.

Той се замисли.

— Проблясваше цигара — спомни си той.

— Точно така.

— Забелязах я веднъж или два пъти. Спомням си, че я видях онази нощ. Може би и снощи.

— Аз я виждах от време на време и двете нощи.

— Не си ми споменала.

— Ти спеше, Келър.

— Предполагам, че и ти си спяла, когато аз я забелязах. Не е лесно да я видиш. Ако имаше с кого да си говоря, сигурно изобщо нямаше да й обърна внимание. Ето! Някой току-що запали цигара.

— Той.

— Всеки път ли е на този прозорец?

— Аха.

— Значи е човек, който живее там и страда от безсъние. И често стои до прозореца.

— И пуши.

— Апартаментът си е негов. Или ателието, или офисът, или каквото и да било. Щом иска да пуши, негова работа.

— И лицето си е негово — добави тя. — Може да си лепне мустак когато си пожелае.

— Ако е същият мъж и просто живее там, или има мустак, или няма.

— Така мисля и аз, Келър.

— Може да има и да го обръсне. Но не може да няма и след два дена да има. — Той сбърчи вежди. — Ако е същият мъж.

— Да предположим, че е.

— Добре.

— Трябва да е единият от тях.

— Нашият човек или Роджър.

— Именно.

— Щеше да е доста по-лесно, ако знаехме кой е — каза той.

— Ние само чакаме и…

— И гледаме какво става. Това правим. И нищо не се случва.

— Ами, ако имаш по-добра идея… Това не е ли твоята приятелка?

— Маги? Къде?

— Ей там.

— Тя е. Как се озова там?

Тя беше от другата страна на улицата и се отдалечаваше. Келър изчака дали някой няма да изскочи изневиделица и да я нападне, но нищо такова не се случи.

— Трябва да е излязла, докато гледахме светещата цигара отсреща. Какво носи тя, раница ли? Може да заминава някъде за уикенда.

— Само това ни трябва.

— Стои на ъгъла. Спира такси. Къде мислиш, че отива?

— Чети по устните й, виж какво казва на шофьора.

— Господин Мустак още ли седи на прозореца? Не виждам огънчето на цигарата. Не, връщам си думите. Там е, значи сигурно я е видял, че отива някъде.

— Както и ние — каза той. — И какво от това?

— Значи той няма да я проследи. Ами другият?

Мъжът с анорака се появяваше периодично. Келър го забеляза тази сутрин в кафенето на ъгъла. Той беше отишъл да вземе закуска за него и Дот и мъжът седеше на един висок стол на бара и нагъваше салам с яйца.

— Салам с яйца — каза Келър. — Не съм го виждал от сутринта.

— Може да е отишъл на кино.

— Или стои до друг прозорец без запалена цигара, която да го издава. Мислиш ли, че тя наистина замина за уикенда?

— Кой знае?

— Мъжът с мустака трябва да е част от играта — заключи Келър. — Как иначе си обясняваш мустака? Имам предвид, че веднъж го има, веднъж го няма.

— Или човекът има някаква нова и интересна форма на невроза, или е в играта — предположи Дот. — Освен това нали спря приятелката ти на улицата, за да го упъти? И тя му посочи сградата.

— Ако живее тук, щеше да си знае адреса.

— Искаше да я види отблизо — каза тя. — Търсеше възможност да я огледа добре.

— Защо?

— Вероятно за да я идентифицира. Ти не го ли правиш? Не проверяваш ли самоличността на обекта, преди да свършиш работата?

— Правя го от разстояние — отговори той. — Ако се приближиш и говориш с човека, нещата се усложняват.

— Започваш да си мислиш, че го познаваш.

— А не го познаваш. Не в истинския смисъл на думата. Единствената причина да присъства в живота ти е, че в джоба си имаш договор с неговото име. Работата ви е събрала, но накрая трябва да пуснеш куршума и да приключиш сделката.

— И е по-лесно, ако стоиш на разстояние.

— Така смятам, но може би този тип разсъждава различно. Може да му харесва идеята да говори с нея, знаейки, че ще я очисти.

— Болен мозък — каза Дот.

— Е, психическото здраве не е задължително условие в длъжностната характеристика.

— Така е.

— А и кой казва, че той е човекът, който ще я очисти? Може да е Роджър, а другият да я убие.

— Аноракът.

— Тази дума ми напомня за анорексия — каза той. — Единият от тях е Роджър, а другият е нашият убиец. Ще ми се да знаехме кой кой е.

— Де да беше така — отвърна Дот.

— Щеше да е много по-просто, нали? Вместо да чакаме, можех просто да отида и да го очистя. Щом Роджър е извън играта, можем да отзовем другия и всеки да си ходи по живо по здраво.

— Не можем да отзовем нашия човек, Келър. Той пак ще има работа за вършене, защото приятелката ти е проблем.

Той замълча за момент и после каза:

— Можеш да престанеш да я наричаш приятелката ми.

— Съжалявам.

— За да не усложняваме нещата, нали разбираш?

— Няма да се повтори.

— И все пак щеше да е добре да знаем кой кой е, защото щях да се оправя с Роджър и да се ометем. А другият тип щеше да свърши това, за което е дошъл, без да се налага да се навъртаме наоколо и да го гледаме как се подготвя.

— Аха. Имаш ли предчувствие?

— За това кой кой е? Имам две предчувствия и съм абсолютно сигурен, че едното е вярно.

— Това стеснява периметъра.

— Единият вариант е мъжът с мустака да е Роджър и затова постоянно стои до прозореца и пафка „Марлборо Лайт“. Иначе защо му е притрябвал наблюдателен пост? Ако е тук, за да изпълни поръчката, достатъчно е да направи съвсем малко разузнаване. Но ако е Роджър и чака да отстрани убиеца, трябва да го държи под око, за да разбере, когато извърши убийството.

— Има логика.

— Но, от друга страна — продължи той, — защо е тази история с мустака? Защо променя външния си вид?

— За да не го познаят.

— Кой ще го познае? Маги ли? Тя го видя веднъж, когато я спря на улицата, но надали ще го види повече. Другият убиец? Той не знае нищо за Роджър. Тук е, за да изпълни поръчка, и няма причина да очаква усложнения.

— Значи единият вариант е да е Роджър, а другият — да не е — заключи тя.

— Именно.

 

 

— Хрумна ми нещо — каза Келър.

— Искаш ли да го споделиш?

— Вместо да чакаме, мога просто да оправя и двамата, а? Защото може да си киснем тук вечно. Маги я няма и бог знае кога ще се върне. Никой не може да предприеме нищо, докато тя отсъства. Освен ако нашият убиец не се е закачил за нея, но не би го направил, нали?

— Казах му две неща — отвърна тя. — Трябва да стане в ателието й и да изглежда като инцидент.

— Значи няма да стане, докато Маги не се върне, но на нас за какво ни е тя? Пресичам улицата, изкачвам четири етажа и очиствам мъжа с мустака. После слизам, проверявам няколко входа, докато попадна на онзи с анорака, и го оправям.

— Убиваш и двамцата и оставяш Господ да ги разпредели.

— Може никога да не разберем кой кой е — констатира той. — Но какво значение има? Работата е там, че ще убия невинен човек.

— Как го реши?

— Типът, когото си наела, идва в Ню Йорк да свърши работа и става жертва на хората, които са го наели.

— Той е тук, за да убие една жена, Келър. Не мислиш ли, че преувеличаваш, като го наричаш невинен?

— Знаеш какво имам предвид. Ще го убия без никаква причина.

— Представи си, че някой те е наел да го убиеш.

— Тогава ще имам причина.

— А така нямаш.

— Не, не е същото. Но така или иначе само си губим времето, като говорим за това. Мисълта ми е, че не знаем дали изборът е сведен само до тези двамата. Може някой друг да е Роджър, някой, когото дори не сме забелязали още.

— Възможно е.

— Затова ще е лудост да ги очистим и двамата. Както и да е, беше само хрумване.

— Келър, и на мен ми мина същото през главата.

— Наистина ли?

— И същите възражения, плюс още едно. Ако очистим и двамата, остава проблемът с мацката. Приятелката ти… О, съжалявам, щях да престана да я наричам така.

— Да.

— Вероятно можем да преглътнем това, ако се наложи — каза тя. — Но смятам, че засега трябва да се придържаме към първоначалния план. Само ми се ще да знаех, че ще се наложи да чакаме толкова. Щях да наглася нещата по друг начин.