Лорънс Блок
Убийства по списък (28)

28

Когато излезе от блока, убиецът пушеше. Според Келър беше същата цигара. Тя беше улика и не би я оставил след себе си. Хвърли я на тротоара и при удара във въздуха затанцуваха искри.

Мъжът се огледа наляво и надясно и пое към Келър. В този момент Келър излезе от убежището си и тръгна пред него. Зави на ъгъла и спря такси. Качи се отпред до шофьора, който го погледна и попита накъде да кара. Келър не отговори. Изчака убиеца да се появи и го посочи на шофьора.

— Виждаш ли онзи мъж?

— С шапката?

— Същият. Ще хване такси и ние ще го последваме.

— Това някакъв номер ли е?

— Моля?

— Нещо като „Скрита камера“? Е, имам новина за теб. Не се опитва да хване такси. Върви.

— Карай след него.

— Да карам след човек, който върви?

— Бавно — каза Келър. — Не се приближавай много.

Мъжът вървеше с бърза крачка в източна посока. Келър го последва с таксито, като се опитваше да не обръща внимание на шофьора. Мъжът мина три преки, зави и се насочи на север по улица с еднопосочно движение на юг.

— Мамка му — изруга Келър и плати на шофьора.

Слезе и огледа района. Опитваше се да разбере дали някой следи него или мъжа. Не видя никого, но това не означаваше, че нямат опашка.

Подминаха още две преки. Убиецът на Маги се движеше от лявата страна на улицата, а Келър — от дясната. На кръстовището с улица в западна посока с доста натоварен трафик мъжът спря до бордюра и вдигна ръка. Келър направи същото и хвана таксито, което мъжът се опитваше да спре. Този път се качи на задната седалка, наведе се напред и посочи мъжа на шофьора.

— Той се опита да ме спре — каза шофьорът, — но ти го изпревари. Искаш ли да го кача?

Келър беше изкушен, но само за миг.

— Не. Искам да изчакаш тук и когато той хване такси, да го последваш.

— С добър бакшиш, става ли?

— Петдесет кинта.

— Плюс каквото показва апаратът?

— Сключваш изгодна сделка — каза Келър. — Тръгваме. Не, задръж. Чакай малко.

Едно такси спря, но след кратка размяна на реплики потегли.

— Може би не е харесал как изглежда твоят човек — предположи шофьорът.

— Защо? Облечен е прилично.

— Тогава може твоят човек да не е харесал шофьора. Или таксито да е мръсно, някой пиян да е повърнал вътре.

— Може да е поискал да го закара на летището — разсъждаваше Келър на глас.

— Не — възрази шофьорът. — Сигурно отива в Бруклин. Спира още едно. Е, днес му върви. Качва се.

— Не го изпускай — нареди Келър, — но не се приближавай много до него.

— Става.

Келър седеше приведен напред и не изпускаше от поглед таксито с убиеца. След малко попита:

— Защо не на летището?

— Няма багаж.

— Може да пътува без багаж.

— Мислиш, че отива на летището?

— Възможно е.

— Случайно да знаеш кое летище?

— Мога да стесня избора до три.

— За „Ла Гуардия“ и „Кенеди“ няма проблеми, но за „Нюарк“ ще включа апарата на двойна тарифа.

— Включи го — отвърна Келър.

— За извън града.

— Плюс петдесетте, за които се договорихме.

— Плюс петдесетте и таксата за тунела.

Келър мълчеше, вперил поглед в таксито пред тях, и шофьорът прие това за възражение срещу цената.

— Ако искаш евтино возене до „Нюарк“, можеш да вземеш автобус от „Порт Оторити“. Ще те закара за десет-дванайсет долара. Никакви бакшиши и такси, но не посочвай някакъв си задник с шапка и не очаквай шофьорът да го проследи.

Келър му каза, че парите не са проблем. Но явно и бездруго не отиваха към „Нюарк“. Сега се намираха на Осмо авеню, насочиха се към горната част на града и подминаха отбивките за тунелите „Холанд“ и „Линкълн“. Ако убиецът се беше запътил към някое от другите две летища, какво правеше таксито му толкова далеч на запад?

— Пристигнахме — съобщи шофьорът, след което намали и спря. — Хотел „Удли“, европейски дух в сърцето на Ню Йорк. Нали ти казах, че няма да отиде на летището без багаж?

— Точно това каза — потвърди Келър.

— След малко ще излезе с куфар в ръка. Или най-вероятно ще го тегли. Куфарите на колелца превземат света.

— Плаща на таксито.

— И?

— Може би има друга идея — каза Келър и извади от портфейла си три банкноти от двайсет долара и една десетачка. Таксиметровият шофьор изглеждаше доволен — имаше за какво, помисли си Келър — но явно предпочиташе да се навърта наоколо до края на операцията.

— Ще излезе след пет минути и ще ти се иска да си ме накарал да изчакам — каза той.

Келър реши, че вероятно е прав, но въпреки това слезе от таксито и влезе във фоайето на хотела.

Намери стол, откъдето можеше да наблюдава двата входа и асансьорите, но тъкмо се беше настанил, когато усети, че някой проявява интерес към него. Озърна се и улови погледа на рецепциониста.

След няколко часа, помисли си Келър, човек като него, добре облечен и с приличен вид, можеше да седи цял час с вестник, без да привлече никакво внимание. Но в този час, когато небето още беше тъмно, а градът спеше, той се набиваше на очи.

Той отиде до рецепцията, извади портфейла си и го отвори, все едно показва значка.

— Интересува ме мъжът, който току-що влезе. Носеше шапка.

— Да ви призная — каза служителят, — имах предчувствие за него.

— Къде отиде?

— В стаята си. Е, в нечия стая. Отиде направо към асансьора. Не спря на рецепцията да си вземе ключа.

— Случайно да знаете номера на стаята?

— Не съм го виждал преди. Не съм бил на смяна, когато се е регистрирал. Ако се е регистрирал. — Той се наведе напред и сниши глас. — А какво е направил?

Уби моя приятелка, помисли си Келър.

— Просто ще поседна — каза той. — Не знам колко ще се забави, но не искам да го изпусна. Продавате ли вестници? Трябва ми един, за да не привличам вниманието, докато седя.

Вестниците още не бяха пристигнали, но служителят успя да намери вчерашен „Таймс“. Келър не предложи да го плати, защото реши, че един полицай не би го направил. Седна с вестника и се опита да изглежда заинтригуван от него.

В началото нямаше никакво движение, но когато се зазори, асансьорът се отваряше на всеки няколко минути и отвътре излизаха хора, които се насочваха към рецепцията. Някои имаха изтерзан вид, други изглеждаха напълно разсънени, но никой не приличаше на мъжа, който се отби у Маги. Келър държеше под око и главния вход на хотела и от време на време излизаше на улицата да огледа набързо. Единия път зърна мъж с шапка и анорак, който влезе в хранителен магазин отсреща.

Роджър, помисли си той, и се опита да застане на такова място, че да вижда входа на магазина и в същото време да наблюдава фоайето на хотела. Очите му се стрелкаха отляво надясно и обратно, сякаш гледаше тенис мач. След малко мъжът с анорака излезе от магазина с по една найлонова торбичка във всяка ръка. На Келър му беше достатъчен един поглед, за да се убеди, че това не е мъжът, когото беше видял на „Кросби стрийт“. Този тип беше по-нисък и набит, с голям корем. Келър подозираше какво съдържат торбичките — стекове кутийки бира.

Той се върна във фоайето и отново седна с вестника. И само след минути едва не изпусна мъжа с шапката.

Защото този път кучият син не носеше шапка. От асансьора слязоха четирима мъже — всичките без шапки, облечени в костюми с вратовръзки и с куфарчета в ръка. Единият отиде на рецепцията, а другите трима се отправиха към улицата. Келър заби поглед във вестника и в следващия миг внезапно вдигна глава. Не беше познал мъжа, но позна походката. Излезе след него и го видя да се качва в първото такси на стоянката. Мъжът не носеше шапка, пак имаше мустак, а косата му беше руса и рошава.

Беше се привел, за да влезе в таксито, и Келър беше толкова близо до него, че можеше да се протегне и да го докосне. Обзе го мимолетен порив да направи точно това — да го завърти, да го сграбчи за вратовръзката и да го удуши с нея. Изненада се от този импулс, но, разбира се, не му се подчини, нито той му попречи да чуе какво казва мъжът на шофьора.

Келър изчака таксито да потегли и се качи в следващото. Пъхна се отзад и се настани удобно.

— Летище „Нюарк“ — каза той. — „Континентал Еърлайнс“.

 

 

„Нюарк“ служеше за разпределителен център на „Континентал“ и авиокомпанията разполагаше с отделен терминал, който ползваше заедно с партньорите си. На Келър му допадаше идеята за партньорски авиолинии, които се сближават като герои във филм за мъжко приятелство и си имат общи тайни правила. Не му харесваше обаче броят на гейтовете на „Континентал“. Не видя мъжа в общата зона и предположи, че той вече си е взел билета и се е запътил към гейта.

Но кой гейт? Имаше десетки, а Келър не можеше да извика човека по високоговорителя. Трябваше да обиколи гейт по гейт, докато го намери.

При проверката за сигурност жената пред него постоянно задействаше металния детектор и забавянето, макар и само от няколко секунди, го подлуди. Помисли си, че допусна грешка, като не накара шофьора да следва таксито. Изобщо не биваше да изпуска мъжа от поглед. Разбира се, така беше по-лесно, а и имаше опасност да изгубят таксито в тунела, но сега се луташе от гейт на гейт и оглеждаше пътниците, като се стараеше да се придвижва колкото се може по-бързо, без да привлича внимание. Къде, по дяволите, беше кучият син?

И за малко не го изпусна отново. Защото той вече не беше рус, а с къса тъмна коса, и мустака го нямаше. Беше си махнал вратовръзката, така че Келър можеше да забрави за душенето с нея. А вместо сако носеше анорак.

Анорак! Но този беше черен, а не кафеникав като на Роджър. Пък и той не беше Роджър, за бога. И все пак всеки път щом Келър го видеше, мъжът изглеждаше различно. Дали сега беше той? Можеше ли да е сигурен?

Мъжът седеше в чакалнята и чакаше полет за Джаксънвил. Куфарчето беше у него и Келър се зачуди какво ли има вътре. Досега мъжът се беше разделил с шапка, дълго палто, руса перука, шал, сако и вратовръзка. Куфарчето не можеше да побере всичко това, следователно той бе зарязал различни вещи по пътя. Според Келър тези мерки бяха твърде пресилени за доста елементарна задача. Мъжът беше нает да убие жена в апартамент на „Кросби стрийт“ с указания да изглежда като инцидент. Прекара много време в оглеждане на района, стоеше до прозорец от отсрещната страна на улицата и изпуши цял стек цигари, и…

Ето какво носеше в куфарчето. Цигари. Множество кутии, заключи Келър. И не можеше да изпуши нито една на летището и в самолета. А полетът му беше чак след час и половина. Горкият мръсник щеше да си гризе ноктите, докато стигне до Джаксънвил.

Там ли живееше? Джаксънвил? Дот не знаеше нищо за него, нае го чрез посредник. А като се имаше предвид какъв потаен тип е, беше ясно защо и посредникът не знаеше къде живее. Където и да беше, Келър бе готов да се обзаложи, че не е Джаксънвил. Всичките му досегашни действия подсказваха, че ще смени три самолета, преди да стъпи окончателно на твърда земя.

Може би, мислеше си той, мъжът знаеше нещо. Може би самият Келър беше твърде небрежен в работата си. По принцип се качваше на самолета, изпълняваше задачата и хващаше обратен полет към вкъщи. Напоследък беше малко по-предпазлив, но само защото се притесняваше от Роджър. Но този смешник не знаеше за Роджър и със сигурност не подозираше, че е примамка, която да прилъже Роджър да излезе на светло. Това означаваше, че мъжът взима подобни мерки през цялото време и Келър трябваше да признае, че е впечатлен.

Убиецът можеше да не знае за Роджър, но Келър знаеше. И когато се бяха засекли в кафенето на ъгъла, бе успял да огледа добре лицето му.

Потърси го с поглед.

Отваряше си очите и за бейзболна шапка и кафеникав анорак, но в действителност не очакваше да види този екип отново. Това беше уличната дегизировка на Роджър, която трябваше да го направи незабележим в тъмен вход. За летището би предпочел вратовръзка и сако.

Разбира се, убиецът беше избрал анорак за летището. Така че, кой знае, Роджър можеше да се появи в палячовски костюм или рицарски доспехи. Келър се увери, че той не е в чакалнята за полета до Джаксънвил, както и че не се спотайва наоколо.

Дали Роджър беше изпуснал убиеца? Отдавна минаваше полунощ, когато последното завоевание на Маги си тръгна от апартамента й и убиецът се отби да заеме мястото му. Качи се по стъпалата, вероятно е взимал по две наведнъж, изгарящ от нетърпение. Човек би си помислил, че от толкова много пушене ще се задъха, докато стигне догоре, но не и това копеле, не и с целия този адреналин в кръвта му. После той е почукал и Маги е отворила вратата. Може би е проверила кой е, но не е видяла нищо, защото ръката му е била на шпионката. Попитала е кой е, но не е разбрала, защото онзи нарочно е отговорил приглушено. Хрумнало й е, че не бива да отваря, мисълта е прехвърчала само за миг през главата й, но не, сигурно приятелят й се е върнал за нещо, което е забравил, нещо друго освен портфейла, или пък е дошъл, защото не може да й се насити и иска да я има още веднъж. И тогава тя е отключила, мъжът е блъснал вратата и е нахлул вътре. Едната му ръка с ръкавица е покрила устата й, а другата е сграбчила гърлото й…

Стой!

Келър се съвзе. Напомни си, че въпросът не е как убиецът е проникнал в апартамента й, нито как е реагирала тя, нито нещо друго в този дух. Той размишляваше дали Роджър е видял какво става, или се е бил покрил някъде да поспи.

Реши, че няма как да разбере, освен ако не се натъкне на негодника. Можеше само да стои и да чака да обявят полета за Джаксънвил. Веднъж качеше ли се на самолета, убиецът на Маги беше вън от опасност. Тогава Келър можеше да заключи, че Роджър е изпуснал нишката някъде по трасето, а това започваше да изглежда все по-вероятно. Ако е спял по време на убийството, не е разбрал, че то вече е извършено.

Тогава какво щеше да направи? Според Келър щеше да се появи на „Кросби стрийт“ и да намери друг вход, в който да дебне и да чака нещо да се случи. Всъщност, ако Келър се върнеше сега или веднага щом самолетът за Джаксънвил излети, имаше голям шанс да намери Роджър на улицата и този път щеше да е сигурен, че това наистина е той. Нямаше да му се налага да го чака да предприеме нещо и можеше направо да премине към действие. „Случайно да знаете колко е часът?“ „Разбира се, сега е… аааггххх!“ Щеше да го очисти на място и да затвори тази страница.

Но рано или късно някой щеше да повика полиция в апартамента на „Кросби стрийт“ и Келър можеше да забрави да намери Роджър в квартала. Онзи щеше да разбере, че е изпуснал шанса си и да се омете оттам. Така че Келър трябваше да се върне веднага и да се надява, че ще го спипа, преди да се появят ченгетата.

Въпреки това той реши да изчака самолета за Джаксънвил да излети. Това, че не виждаше Роджър, не означаваше, че той не е дошъл на летището. Ако беше на негово място, щеше ли да виси в чакалнята, докато минутите пълзят? В никакъв случай. Щеше да се появи с билет в ръка в последния момент и да се качи на самолета точно преди да потегли.

Затова Келър реши да не мърда от мястото си. Щеше да следи за пътници, пристигащи в последния момент, и ако Роджър изникнеше…

Тогава какво? Ако се появеше, Роджър щеше да има билет и бордна карта, щеше да се качи на самолета и тогава какво, по дяволите, щеше да прави Келър?

Или пък Роджър можеше да действа суперхитро — възможност, която изобщо не беше за подценяване. Може би беше забелязал убиеца по-рано и го бе проследил до „Удли“. Колко би се затруднил находчив тип като Роджър да се вмъкне в хотелската стая на мъжа? И да речем, че е намерил там билет и е разбрал докъде ще пътува жертвата му и кой полет ще вземе.

Роджър нямаше ли да се изкуши да хване по-ранен полет, за да чака мъжа на летището в Джаксънвил, когато той пристигне?

Според Келър имаше само един начин да провери това.