Лорънс Блок
Убийства по списък (22)

22

Председателят на журито, когото избраха, се казваше Милтън Симънс. Беше висок, наближаваше петдесетте и приличаше малко на Морган Фрийман. Според Келър го избраха тъкмо заради това. Морган Фрийман имаше морален авторитет. Без значение дали играеше добрия или лошия, човек някак си знаеше, че може да разчита на него.

— Е — започна Симънс, — трябва да решим как да отсъдим. Мисля, че основният въпрос е дали прокуратурата доказа състоятелността на обвинението.

— Отвъд разумното съмнение — обади се някой и множество глави закимаха в отговор.

Келър настръхна, изгаряше от нетърпение да започне. Заключителните речи бяха обстоятелствени и според него и двете страни не бяха особено добри. Пръв беше Нирщайн, който разнищи доказателствата на обвинението, като редуваше сериозни доводи с жлъчен сарказъм. После Шийхи, прокурорката, прекара точно толкова време в опити да ги сглоби обратно. Накрая съдията даде инструкции на съдебните заседатели. Щурмува ги, както се казваше на юридически жаргон.

Келър харесваше този израз. Представяше си как съдията навежда глава, тропва с крак и напада съдебните заседатели като бик, а черната му роба помита пода.

Атаката от напътствия на съдията не беше чак толкова драматична, но затова пък многословна и невероятно отегчителна. Той повтаряше едно и също нещо десетки пъти, сякаш бяха деца, при това не от най-умните. После изведоха дванайсетте съдебни заседатели и ги затвориха в една стая. И ето ги, натоварени с огромната отговорност да решат съдбата на друго човешко същество.

— Струва ми се… — подзе една жена, но стигна само дотук, защото на вратата се почука.

Влезе приставът, следван от двама стройни младоци, които се движеха като танцьори. Младежите носеха подноси и грациозно ги оставиха на страничната маса.

— Щатът Ню Йорк осигурява обяд — съобщи приставът. — Има сандвичи с пуешко и с шунка и сирене. Сиренето е швейцарско. По-рано ви питах дали има вегетарианци и никой не се обади, но за всеки случай взехме два-три сандвича с фъстъчено масло и желе. Кафе, студен чай, диетична кола. И вода, ако има мормони. Да ви е сладко.

Той излезе от стаята заедно с младежите. Последва тишина и най-накрая Морган Фрийман я наруши.

— Най-добре първо да хапнем и после ще говорим.

Келър си взе сандвич с шунка и сирене и чаша студен чай. След като се оказа, че няма кандидати за сандвичите с фъстъчено масло, си взе и от тях. Обядът беше странен — всички разговори стихнаха и в стаята се чуваше единствено бръмченето на климатика и съсредоточеното дъвчене на дванайсет челюсти. Когато всички приключиха, една жена предложи да повикат пристава, за да изнесат останалата храна. Господин Битнър, който видимо се оживи при появата на обяда, отбеляза, че приставът не е казвал да го правят, и предложи да оставят остатъците на масата, в случай че някой огладнее по време на обсъждането.

Келър погледна Глория през масата и тя завъртя очи. Една от азиатките каза, че не може да хапне нито залък повече, и председателят отвърна, че и той не може в момента, но това не означава, че по някое време няма да му застърже. Друга жена отбеляза, че сандвичите ще изсъхнат, като стоят непокрити, и някой вметна, че те така или иначе сигурно ще отидат в боклука, щом ги изнесат от стаята — приставът просто щеше да ги изхвърли.

— Е, няма как да ги пратят с кораб в Сомалия, за да нахранят гладуващите — отвърна жената.

Една чернокожа заседателка, която седеше срещу Келър, моментално се намръщи, но после очевидно прецени, че в забележката няма нищо расистко, и си замълча.

— Има ли консенсус? — попита Морган Фрийман. — Всички ли са съгласни да оставим храната и напитките? — Никой не възрази и той се усмихна. — Добре, решихме трудния проблем. Сега вече можем да се заемем с въпроса дали обвиняемият е виновен, или невинен.

— Виновен или не — обади се Глория.

— Поправям се — каза той. — Благодаря ви. Съдията изрично повтори това няколко пъти. За да го оправдаем, не е нужно да сме убедени, че е невинен, а само, че вината му не е доказана. Някой има ли идея как да подходим?

Една ръка се вдигна — беше на госпожа Естевес. Председателят й кимна и се усмихна очаквателно.

— Трябва да отида до тоалетната — съобщи тя.

Извикаха пристава и той отведе жената. На връщане го придружаваха двамата младежи, които се заеха да разчистват масата. Никой не обели нито дума.

 

 

— Може ли да се върнем на видеото? — попита Глория.

— Братовчед ми имаше същото — обади се някой. — Ставаше за гледане на касети, но не можеше да се настрои да записва.

— Той не е можел — подметна друг.

— Нищо подобно, настройваше си го чудесно. То започваше да записва нещо и после само превключваше на друг канал. Кълна се, че тази машина има собствено мнение.

Келър заключи, че това поставя видеото едно стъпало над съдебните заседатели, които най-малкото не знаеха собственото си мнение, ако изобщо го имаха. Движеха се по допирателната.

И сега Глория ги насочи по доста обиколна пътека. След като обсъдиха надълго и нашироко приумиците на видеоплейърите по принцип, тя подхвана една нишка, която защитата ревностно бе прокарала. Нирщайн беше призовал няколко свидетели да проследят историята на видеото, представено от обвинението в съдебната зала — от момента, в който, както се твърдеше, Клифърд Мейпс го беше купил от обвиняемия, чак до сега. Обвинението се постара да го идентифицира като една от стоките, откраднати от склад на „Прайс Клъб“ в Лонг Айлънд, и представи свидетел, някой си Уилям Гъбинс, който изпълнявал ролята на съгледвач на крадците и получил видеото като част от дела си. Гъбинс свидетелства, че продал видеото на обвиняемия.

Нирщайн твърдеше, че процедурите са били нарушени и електронното устройство, представено в съда, не е същото, което според твърденията клиентът му е купил от Уилям Гъбинс и пак според твърденията е продал на полицая под прикритие.

— Сещате ли се какъв въпрос зададе на отговорника на полицейския склад? Попита го дали някога е носил вкъщи предмети, които са му били поверени за съхранение.

— Мъжът каза „не“ — обади се една от азиатките, госпожа Чен.

— Но Нирщайн не спря дотам — напомни им Глория. — Той попита за точно определена вещ, за видеокамера. Искаше да разбере дали онзи не я е взел, за да снима тържеството за рождения ден на дъщеря си.

— И той каза „не“ — додаде отново госпожа Чен.

Келър си спомни размяната на реплики. Отговорникът на склада, който според Глория щеше да изглежда значително по-добре, ако отслабне с пет килограма и си обръсне мустаците, призна, че дъщеря му празнувала рождения си ден на еди-коя си дата и че той лично увековечил събитието на филмова лента. Призна и че по онова време не е имал собствена видеокамера, и сега нямаше, но категорично отрече да е взимал камера от склада и твърдеше, че я е заел от шурея си. Шийхи възрази срещу този разпит, заяви, че няма връзка с делото и саркастично подхвърли, че сигурно следващата стъпка на защитата ще е да поиска да пуснат записа от тържеството в съда. Това й навлече забележка от страна на съдията, който явно намираше историята за достатъчно увлекателна, за да отхвърли възраженията й.

— Ами не знам — каза Глория.

— Трябва да се придържаме към показанията — отбеляза госпожа Естевес. — Адвокатът зададе въпросите си и мъжът им отговори.

Келър не искаше да казва нищо, но не успя да се сдържи.

— Но откъде се е сетил да попита? — Всички извърнаха глави към него и той продължи: — Откъде е знаел за тържеството за рождения ден и че мъжът го е снимал с камера?

— Всеки записва тържествата на децата си — отговори някой.

Така ли? Всеки ли детски рожден ден се запечатва за вечни времена, момент, замразен във времето чрез магията на видеолентата? Някой гледаше ли изобщо тези записи?

— Но Нирщайн знаеше датата — настоя Келър. — Трябва да е чул отнякъде, че онзи е взел видеокамера от склада. Нямаше как да не отрече, защото е нарушение на правилата. Но само защото отрече, не означава, че не се е случило.

— Но не означава и че се е случило — изтъкна една жена.

— Така е — съгласи се Келър. — Въпросът е на кого ще повярваме.

— Но какво значение има? Сред доказателствата на обвинението няма видеокамера. Има само видеоплейър. На кого му пука дали човекът е взел видеокамера? Не е трябвала на никого, а и той я е върнал във вида, в който я е взел.

— Това говори за метод на действие — отбеляза Глория.

— Какъв метод? Ако е взел видеокамера, значи е взел и видеоплейър? И дори да го е направил, какво от това? Какво като е занесъл вкъщи видео, което между другото никой не твърди, че е взел, и го е върнал на следващия ден или след седмица? Пак си е същото видео.

— Освен ако не го е разменил — подхвърли един мъж.

Отново се отклониха и се захванаха да изясняват защо отговорникът на склада би взел видео и защо би го разменил с друго.

— Може да е имал същия проблем като братовчед ви — каза един мъж и кимна към жената с братовчеда, чието видео сменяло каналите без видима причина. — Може неговото да е било дефектно и да го е разменил с онова от склада.

— Видеото, което Мейпс е купил от обвиняемия.

— Което Мейпс твърди, че е купил от обвиняемия.

Келър погледна Глория. Тя не се усмихваше, изражението на лицето й беше предпазливо неутрално, но той разбра, че е доволна.

 

 

— Осем гласа „виновен“ — съобщи Морган Фрийман. Е, Милтън Симънс, помисли си Келър, но и самият Морган Фрийман не би могъл да го каже по-добре. — Три „невинен“.

— Бройката не излиза — обади се някой.

— Това прави единайсет гласа и едно празно листче. Явно някой още не може да реши — каза Симънс. — Това гласуване беше само да добием представа какви са нагласите, така че не е нужно да сте напълно убедени, за да гласувате по един или друг начин, но щом на този етап не можете да вземете решение, няма проблем. Някой, който е гласувал „невинен“, би ли казал няколко думи защо е гласувал така?

— Ами — започна Глория, — аз просто не съм убедена, че обвинението доказа тезата си. Не съм сигурна, че това е същото видео.

— Момиче — обади се най-едрата чернокожа жена, — що за аргумент е това? „Това не е краденото видео, което му продадох. Продадох му друго крадено видео.“ Краденото си е крадено и продаденото си е продадено.

— Ами плодовете на отровеното дърво?

— Това е друго нещо — каза Милтън Симънс и обясни какво наричат юристите „плодове на отровеното дърво“. — Ако са претърсили нечия къща — даде за пример той — и ако са открили стая, пълна с крадени вещи, и ако претърсването е обявено за незаконно, тогава всички намерени улики и всичко, до което водят те, се определя като „плодове на отровеното дърво“ и горко на този, който ги изяде. Което ще рече, че доказателствата не могат да се използват.

— Бас ловя, че и те са го направили — намеси се Келър.

— Кое?

— Претърсили са жилището му. Щом арестуваш човек за притежание на крадени вещи, естествено, че претърсваш къщата му.

— Може би не са открили нищо.

— Тогава Нирщайн щеше да вдигне врява до небесата. „Претърсихте ли жилището на клиента ми? Открихте ли нещо инкриминиращо? И искате да повярваме, че видеото, за което се твърди, че клиентът ми е продал, е било единствената крадена вещ в негово владение?“ Но никой не обели нито дума за обиск, което означава, че той не се взима предвид.

— Някой се е издънил със съдебната заповед — предположи една жена. — Плодове на отровеното дърво.

Споменаването на плодове събуди господин Битнър.

— Вие отидохте до тоалетната — каза той на госпожа Естевес — и затова сега няма нищо за ядене.

— Хей, човече, какво трябваше да направи жената?

— Съжалявам — отвърна Битнър. — Имам ниска кръвна захар и ставам раздразнителен.

— Тогава защо не казахте на пристава да оставят сандвичите?

И така нататък, помисли си Келър. И нататък, и нататък.

 

 

На вратата се почука и още преди да успеят да отговорят, приставът влезе.

— Съдията се интересува как се справяте — каза той. — Дали смятате, че скоро ще стигнете до решение.

— Справяме се добре — информира го председателят на журито.

— Е, не искаме да ви пришпорваме — каза приставът, — но вече е четири часът, така че имате един час, ако искате довечера да се приберете у дома. Ако до пет не вземете решение, ще ви изолират за през нощта. Това означава, че ще прекарате нощта в хотел на разноски на общината. Мястото е прилично, но не е „Уолдорф“. Според мен ще се чувствате по-добре в собствените си домове.

— Ами храната? — попита Битнър.

— В хотела ще бъде осигурена вечеря.

— Имам предвид сега.

Приставът го изгледа и излезе.

— „Ще се чувствате по-добре в собствените си домове“ — повтори едрата жена, която нарече Глория „момиче“. — Превод: „Размърдайте си задниците и вземете решение. Да не би случайно някой да мисли, че онзи не го е извършил?“.

— Не това е въпросът — каза Глория. — Въпросът е…

— … дали е доказано. Мислите, че не знам ли? Повтаряме го цял ден и не стигаме доникъде. Тогава какво ще кажете за моя въпрос? Някой смята ли, че не го е извършил?

Никой друг не отговори, затова Келър каза:

— Мъжът получавал ли е някога крадени вещи? Бих казал да. Продавал ли е някога крадени вещи? Отново да. Продавал ли е на полицаи? Продал ли е конкретната крадена вещ на конкретния полицай? Мога да повярвам в това и въпреки това да не вярвам, че обвинението е доказало тезата си.

— Отвъд разумното съмнение — измрънка някой.

— Но не знам дали го вярвам — продължи той. — Постоянно се стига до един и същ въпрос. Вярваме ли на Мейпс?

— Дори Мейпс да е преувеличил…

— Ако Мейпс не казва истината, няма дело. И ако Мейпс лъже, няма дори престъпление.

— Той е полицай — обади се някой. — Полицаите, с които съм си имал работа досега, са били свестни и честни, но в него има нещо хлъзгаво.

— Ето това е странното — намеси се някой друг, — защото според моя опит ченгетата непрекъснато лъжат, но той ми направи впечатление на истински порядъчен млад мъж.

— Отговорникът на склада лъжеше.

— Да, и аз съм на същото мнение.

— Взел е камерата да снима рождения ден на детето си. Но това не означава, че има проблем с видеото като доказателство.

— Както и че Мейпс лъже.

— Но не означава и че не лъже.

В пет без петнайсет Морган Фрийман пак ги накара да гласуват, този път явно, питайки ги един по един. Когато стигна до Келър, имаше шест гласа за осъдителна присъда и три за оправдателна. Келър реши, че няма значение — тази вечер нямаше да се приберат вкъщи, независимо как гласува той, но трябваше да каже нещо.

— Виновен — каза той.

— Невинен — каза жената от лявата му страна.

Резултатът се изравни. На предишното гласуване Келър беше за оправдателна присъда, а жената отляво — за осъдителна. Този път Морган Фрийман гласува за осъдителна и резултатът стана осем на четири, а оставаха петнайсет минути да решат.

— Добре — каза председателят. — Не казвам, че сме в задънена улица, в никакъв случай. Само ни отнема малко повече време да решим. Въпросът е дали един човек да отиде в затвора или не, затова не бива да прибързваме. Явно ще прекараме нощта в хотел.

Чу се недоволно мърморене, но според Келър звучеше доста добродушно. В крайна сметка тези хора бяха нюйоркчани. Малко негодувание беше в реда на нещата.