Лорънс Блок
Убийства по списък (27)

27

— Келър!

Той сънуваше и копнееше отново да се потопи в съня, но Дот повтори името му и той се разсъни и стана от леглото.

— Бързо — подкани го Дот.

Присъедини се към нея до прозореца тъкмо навреме, за да види как някаква жена се подпира на такси, докато придружителят й брои банкноти и плаща на шофьора. Таксито потегли и двамата застанаха насред „Кросби стрийт“. Жената беше Маги, но кой беше мъжът?

Беше облечен в джинси и износено кожено яке и за миг Келър реши, че е ключарят, но този тип беше по-едър. Естествено, помисли си той, съществуваше вероятност дребният човечец да е сложил някой и друг килограм отгоре. Паят „Бостън Крийм“ можеше да се справи с тази задача, но щеше ли да го направи и по-висок? Може би ако стъпи върху него…

Маги притегли мъжа в обятията си и Келър си помисли, че може би не е редно да ги гледа.

— Най-новата й повърхностна връзка — сухо отбеляза Дот. — Май не сме го виждали досега, а? Какво ще кажеш?

— Не ми изглежда познат.

— Но явно се опознава с нея. Ръката му там ли е, където си мисля?

— Струва ми се, че ще го заведе у тях.

— Разбрах това, когато таксито си замина. Макар че за миг си помислих, че ще го направят насред улицата. Не, не казвам нищо. Заслушай се! Ето!

— Какво?

— В асансьора са. Доста е шумен, а? И бавен. Сега спря, трябва да са пред апартамента й. Видя ли лицето му?

— Не.

— И аз. Но тя сигурно вече седи върху него. Вземи бинокъла. Виждаш ли някой от нашите хора? Мустакът или аноракът?

— Не.

— Виждаш ли цигара на обичайния прозорец?

— Не.

— Възможно ли е мъжът, с когото беше тя, да е някой от двамата ни познайници?

— Не знам. Не мисля. Тя излезе, отиде до ъгъла и хвана такси. Оттогава не сме ги виждали и двамата.

— Видяхме Мустака. Видяхме ли Анорака? Не си спомням.

— Мислиш, че единият е разбрал къде отива, сближили са се там и се е прибрал с нея?

— Трудната част е била да разбере къде отива. Никой не й се лепна на улицата, а тя веднага хвана такси. Не виждам как може да са я проследили.

— Вероятно е просто някой тип, когото е забърсала.

— Срещнала го е на парти и си го влачи вкъщи. Ти така се забърка с нея, нали?

— Запознахме се на откриване на изложба.

— Дървета — каза тя. — Спомням си. Може този да е господин Хубав бар. Може тя да го е забърсала съвсем случайно, а той да се окаже психопат и да я убие.

— Да.

— Келър, кажи ми, че не може да се случи.

— Може, но не разчитай на това.

— Но, ако стане… Той току-що запали цигара.

— Как, по дяволите… О, отсреща.

— Ти кого си помисли, че имам предвид?

— Психопатът горе. Но ако Мустака упорито се мъчи да си докара емфизем, значи не може да е бил с нея в таксито.

— Правилно.

— Но може да е Анорака. Ще ми се да можехме да го видим.

— Единствената причина да виждаме Мустака е, че той пуши. И само предполагаме, че е той. Може да е нагласил светлинка, която да се включва периодично.

— Само за да ни заблуди.

— Точно така. Келър, никой няма да й спретне инцидент, докато си има компания. Като си допуши цигарата, и Мустака ще стигне до същото заключение. После ще легне да спи. Басирам се, че Анорака спи от часове. Защо не се върнеш в леглото?

— Не искам. Легни ти, ако искаш.

— Не съм изморена. Би трябвало да съм, но не съм. Гладен ли си?

— Не.

— Защото има малко пица.

— Не съм гладен.

Той остана до прозореца и се замисли за съня си. Рядко помнеше сънища, но когато Дот го събуди, беше по средата на този и още си го спомняше ясно. Беше купил нечия колекция от марки — взе я евтино — и откриваше в нея съкровища — ценни и желани марки, които не знаеше, че съдържа. Натъкваше се на изненада след изненада, подреждаше откритията в албумите си и вече беше намерил марки, които струваха много повече, отколкото бе платил за цялата колекция. А имаше още чудеса, които чакаха да бъдат открити, и…

— Келър!

— Беше много странно — каза той. — Припомнях си съня си и изведнъж отново се озовах в него.

— Е, сега буден ли си? Защото това е асансьорът.

— Качва се или слиза?

— Всички асансьори правят това — качват се и слизат. Не мога да кажа какво прави сега, мога само да кажа, че се движи. Но тъй като последно беше на най-горния етаж…

— Мислиш, че той си тръгва. Но може някой да го е извикал отдолу и след малко да го чуем да се качва.

— Почти четири сутринта е, Келър.

— Е, и?

— Късно е някой да се прибира.

— Или пък да излиза — добави той. — Това са хора на изкуството, Дот. Не спазват работно време. Те…

Тя го потупа по рамото да замълчи и посочи навън. Един мъж с кожено яке излезе от входа и отиде до бордюра на тротоара. Беше същият, когото видяха преди няколко часа да плаща на шофьора и после да попада в обятията на Маги. Но дали го бяха виждали преди това? С анорак, да речем?

— Нашият човек е — изстреля Келър.

— Роджър?

— Не, мъжът, когото наехме. Виж, оглежда се за такси.

— Тогава по-добре да отиде на ъгъла. По тази улица минава само камионът за боклука, а той вече се отчете за тази нощ.

— Там е работата, този тип не познава квартала. Забърсал я е, дошъл е в апартамента й с нея и я е убил. Тя е мъртва, а той се прибира. Как ще го проследя? Отказа се от таксито, тръгва пеша. Ако го изпусна и ако Роджър го хване…

— Харлан!

Келър спря по средата на изречението, точно в мига, в който мъжът отвън замръзна на място.

— Тя говори доста добре за мъртво момиче — отбеляза Дот. — Мисля, че той се казва Харлан.

— Забрави това — извика Маги.

Нещо прелетя във въздуха и се приземи в краката на мъжа. Той се наведе и го взе.

— Благодаря! — извика Харлан и го пъхна в задния джоб на панталона си.

— Портфейлът му — рече Дот. — Забравил си е портфейла.

— Защо изобщо го е вадил?

— Може да е изпаднал, когато се е събул набързо — предположи Дот. — А може вътре да е имало нещо, което да му трябва. Нещо, което мъжете често носят в портфейла си.

— О.

— Значи цялата история е точно каквато изглеждаше. Тя го е забърсала, довела го е вкъщи и после го е изпратила да си ходи. Заспивай.

— Вече се разсъних.

— Какво сънуваше между другото?

— Колекцията си от марки.

— Ти я сънуваш?

— Очевидно.

— Е, сигурно можеш да се унесеш, докато броиш марки, изхвърчащи от пощенски пликове. Тя вероятно вече си е легнала, а той се прибира у дома. Защо не му е разрешила да остане през нощта?

— Откъде да знам?

— Просто водя разговор, Келър. Ние сме единствените будни хора на земята в този час и реших, че можем да си поговорим. Мислех…

— Не сме единствените будни хора.

— Може би си прав, но… — Тя спря и погледна накъдето сочеше той. — Със сигурност си прав, освен ако нашият човек не се е научил да пуши, докато спи. Ето го, пафка.

— Още е буден и наблюдава улицата.

— Мисля, че и ние трябва да направим същото — каза тя. — Според мен нещо ще се случи.

 

 

Първото, което се случи, бе, че мъжът от прозореца на четвъртия етаж изпуши цигарата си. Няколко минути по-късно той излезе от сградата. Носеше шапка и шал и не се виждаше дали има мустак.

— С ръкавици е — забеляза Дот. — И не защото е студено.

— Не иска да оставя отпечатъци.

— Ако просто отива за още един хотдог, вероятно не би му пукало. Ето го, идва.

Той пресече улицата към техния блок и влезе във входа.

— Успях да видя лицето — каза Дот. — Мустака го няма.

— Забелязах.

— Не чувам асансьора.

— Сигурно се качва по стълбите.

— Посред нощ е. Дали тя ще го пусне?

— Той ще измисли нещо.

— Представи си, че тя не се хване. Каква е ключалката на вратата й?

— Не си спомням.

— Не си спомняш?

— Бил съм там само няколко пъти и не мислех, че някога ще ми се наложи да вляза с взлом. Защо да обръщам внимание на ключалката?

— Чудя се колко време ще му отнеме.

— Не много.

— Трябва да изглежда като инцидент.

— Не е трудно.

— Дали ще си тръгне веднага? При астроложката аз не се ометох на секундата.

— Претърсвала си апартамента.

— Налагаше се.

— Той трябва само да го нагласи да изглежда като инцидент и да си тръгне. А и е професионалист, ще се измъкне колкото се може по-бързо. Нямам време за губене.

— Къде отиваш?

— Навън — каза той. — Искам да съм на улицата, когато той се появи.

— Вероятно Роджър наблюдава сградата. Ще те види, че излизаш.

— Нищо не мога да направя. Ако той излезе пръв, как ще го проследя?

— Внимавай — предупреди го тя.

 

 

Дори Роджър да беше навън с анорака си, Келър не го видя. Огледа се, като се стараеше да не се набива много на очи, след което зае позиция в един вход между блока на Маги и кафенето на ъгъла. Лампата на Маги светеше. Значи мъжът с шапката и шала беше вътре с нея. Разбира се, тя би могла да чете книга или да прави бижута, но най-вероятно мъжът беше вътре с нея.

Всъщност сигурно вече беше мъртва. В мига, в който той е застанал на прага й, продължителността на живота й рязко се бе скъсила. Не му се налагаше да проверява дали това е мишената, защото вече знаеше как изглежда — още първата вечер беше говорил с нея на улицата. Така че просто щеше да свърши работата. Да речем, щеше да увие шала си около врата й и да го направи бързо и тихо.

Е, можеше и да не е шалът. Щеше да е трудно да го направи така и да изглежда като инцидент. Но имаше много други начини, всичките експедитивни, безшумни и смъртоносни.

Освен ако не беше от хората, които предпочитат да действат бавно. Келър знаеше, че в бранша има такива. Не бяха много, но все пак имаше няколко. Беше чувал за тях.

Осъзна, че си спомня разни неща за Маги. Начинът, по който накланяше глава. Други дребни чаровни неща у нея.

Няма друг начин, помисли си той. Нищо не можеше да се направи.

Той си я представи. Изглеждаше сладка, палава и привлекателна. Реши да приложи номера, на който беше научил Дот. Приглуши цветовете и постепенно намали контраста, докато всичко стана сиво. После смали картината и я отдалечи, после пак, докато образът съвсем се смали.

Виждаше го само като неясно петно, наистина незабележимо малко. И в този момент лампата на Маги изгасна.

Келър издиша. До този момент не си беше дал сметка, че е затаил дъх. За миг изпита смътно усещане за загуба, но то отстъпи място на вълнението. Чакането най-сетне бе приключило. Време беше да пристъпи към действие.

Отстъпи назад и продължи да наблюдава входната врата в очакване на убиеца. Но нещо го накара да вдигне поглед и на прозореца на последния етаж видя слабо червено огънче, което просветваше, когато мъжът дърпаше от цигарата.

Човекът бе решил да изпуши една цигара и да огледа обстановката от прозореца. Дали усещаше, че отвън го чакат? Според Келър онзи не можеше да го види оттам, но Роджър? Дали беше наблизо? Дали убиецът го виждаше?

И дали Роджър е забелязал огънчето на цигарата?