Лорънс Блок
Убийства по списък (30)

30

— Келър, кълна се, бях убедена, че си мъртъв.

— Мъртъв? Току-що говорих с теб по телефона.

— Преди това. Е, недей да стърчиш там. Влез. Какво, по дяволите, стана с теб? Когато те видях за последно, вървеше на север по „Кросби стрийт“. Къде беше последните четири дена?

— В Джаксънвил.

— Джаксънвил, Флорида?

— Това е единственият Джаксънвил, за който знам.

— Убедена съм, че има един в Северна Каролина, а вероятно има и други, но на кого му пука? За бога, какво си правил в Джаксънвил, Флорида?

— Нищо.

— Нищо?

— Ходих на кино. Отбих се при няколко търговци на марки. Гледах телевизия в стаята в мотела.

— Обади ли се на брокер на недвижими имоти? Огледа ли някоя и друга къща?

— Не.

— Е, и това е нещо. Не искам да звуча все едно съм ти майка, но защо не се обади?

Той се замисли.

— Срамувах се.

— Срамувал си се?

— Така мисля.

— От какво?

— От себе си.

Тя завъртя очи.

— Келър, приличам ли ти на зъболекарка?

— Зъболекарка?

— Тогава защо всеки разговор с теб трябва да напомня вадене на зъби? Естествено, че си се срамувал от себе си. Човек не може да се срамува от друг. За какво си се срамувал от себе си?

Защо увърташе? Той си пое дъх.

— Срамувах се от себе си заради това, което направих. Дот, аз убих човек.

— Убил си човек.

— Да.

— Искаш ли да поседнеш? Да ти донеса ли нещо за пиене?

— Не, добре съм.

— Но си убил човек.

— В Джаксънвил.

— Келър, това ти е работата. Помниш ли? Цял живот правиш това. Е, може би не цял живот, сигурно като дете не си го правил, но…

— Това беше различно, Дот.

— Какво му беше различното?

— Не трябваше да го убивам.

— По принцип не трябва да убиваш никого — на това учат децата в неделното училище. Против правилата е. Но, Келър, ти не живееш по тези правила от доста време.

— Наруших собствените си правила — отвърна той. — Убих човек, когото не трябваше да убивам.

— Кого?

— Даже не му знам името.

— Това ли те притеснява? Че не му знаеш името?

— Дот, убих нашия човек. Убих мъжа, когото наехме. Той дойде в Ню Йорк да изпълни поръчка, която ние му възложихме, и направи всичко както трябва. А аз го проследих от Ню Йорк до Джаксънвил и го убих хладнокръвно.

— Хладнокръвно — повтори тя.

— Или може би топлокръвно. Не знам.

— Ела в кухнята, ще ти направя чай. Искам да ми разкажеш всичко.

 

 

— Е, това е в общи линии — заключи той. — И една от причините да остана толкова време в Джаксънвил бе, че исках да разбера защо го направих.

— И?

— И още не съм разбрал. Можех да прекарам там цял месец и надали щях да го проумея.

— Сигурно имаш някаква идея.

— Ами, бях объркан. От колко месеца ни притеснява Роджър? Целта ни беше да го накараме да излезе на светло и така и стана, но той ни се изплъзна. Или е надушил какво става, или е изпуснал мъжа, който уби Маги. Но и в двата случая аз изгубих шанса си с Роджър.

— И трябваше просто да убиеш някого.

Той се замисли и поклати глава.

— Не. Трябваше да е точно този мъж.

— Защо?

— Това е лудост. Бях му ядосан, Дот.

— Защото уби приятелката ти.

— Звучи безумно, нали? Той е дръпнал спусъка, само дето не е било спусък, защото не би използвал пистолет, ако трябва да изглежда като инцидент. Случайно да знаеш как го е направил?

— Удавяне.

— Удавяне? В ателие на петия етаж в Манхатън?

— Във ваната й.

— И е изглеждало като инцидент?

— Не приличаше на друго. Или е припаднала, или се е подхлъзнала, изгубила е равновесие и си е ударила главата в ръба на ваната. Потопила се е и си е поела дълбоко дъх.

— Вода в белите дробове?

— Така казват.

— Удавил я е. Мръсен кучи син. Поне е била в безсъзнание, когато се е случило.

— Може би.

— Как би могъл да го направи, ако първо не я докара до безсъзнание?

— Вече е твърде късно да го питаме, но ако първо я халоса, за да изпадне в безсъзнание, после трябва да я съблече и да я сложи във ваната. Така може да остави следи, които не се връзват със сцената, която трябва да докара.

— Какво друго би могъл да направи?

— Ти как би го направил, Келър?

Той се намръщи и премисли ситуацията.

— Щях да насоча пистолет към нея. Или нож, все едно. Щях да я накарам да се съблече, да напълни ваната и да влезе вътре.

— И после да й натиснеш главата във водата?

— Най-лесното е да й вдигнеш краката. Вдигаш ги и главата се потапя.

— А ако жертвата се съпротивлява?

— Няма никаква полза за самия него. Може само да разплиска малко вода.

— Грешно местоимение.

— Е, добре де.

— Спомням си една твоя поръчка отпреди няколко години, но не ме питай къде. Един мъж се удави.

— В Солт Лейк Сити.

— Така ли го направи? Насочил си пистолет към него?

— Той беше във ваната, когато влязох. Беше задрямал. Аз имах пистолет и смятах да го застрелям, но той си дремеше във ваната.

— И ти му вдигна краката?

— Бях чул за това или може да съм го чел някъде, не помня. Исках да проверя дали действа.

— И подейства?

— Без проблеми. Той се събуди, но не можеше да направи нищо. При това беше едър, силен мъж. Аз подсуших разплисканата вода около ваната. Сигурно и нашият убиец е направил същото на „Кросби стрийт“. Забърсал е пода с кърпа.

— Оставил е кранчето да тече.

— И какво, ваната е преляла? Ако е преляла, не може да се прецени дали е имало борба.

— И?

— И какво друго постига така? — Той се замисли. — Ами, ще изглежда, сякаш се е случило, докато ваната се е пълнела. Маги се е подхлъзнала, като е влизала вътре, изгубила е съзнание и се е удавила, преди да успее да се свести.

— Или ще решат, че е от наркотиците. Влязла е във ваната, докато тя се е пълнела, и е изгубила съзнание от взетите наркотици.

— Какви наркотици?

— Тя беше човек на изкуството, нали така? Живееше в Сохо?

— Нохо.

— Ъ?

— Сохо е южно от „Хюстън стрийт“ — обясни той. — Оттам идва наименованието. Тя живееше на две преки северно от „Хюстън“, тоест в Нохо^[1].

— Благодаря за урока по география, Келър. Виж, тя просто е отишла в бар, забърсала е жребец и се е позабавлявала с него. Бих казала, че има голяма вероятност междувременно да се е подкрепила с малко химия. Но това няма значение. Отклоняваме се от темата. Къде ще отиде водата?

— Водата?

— Водата. Къде ще отиде?

— По пода — отговори той.

— А после?

— О.

— Аха. Съседите отдолу тропали по вратата й и когато никой не им отворил, звъннали на ченгетата. Това е начин да уведомиш клиента, че работата е свършена. Не е нужно да чакаш миризмата да стигне до съседите. Трябва да си помислил за това в Солт Лейк Сити.

— Тогава беше без значение. Освен това той живееше в къща в предградията. Ако ваната прелее, водата ще отиде в мазето.

Дот кимна.

— Може да тече дни наред, преди някой да забележи.

— Предполагам.

— Да изхабиш толкова много вода. Навсякъде е разсипия, но в Солт Лейк Сити — съвсем. Той е в пустинята, нали?

— Така е.

— Добре де, на кого му пука? Водата все отнякъде изтича. Как стигнахме до това между другото? О, да, интересуваше се как е умряла.

— Исках да убия мъжа, който я уби. И в това няма логика, Дот. Ако погледнеш нещата от определен ъгъл, аз съм този, който я уби.

— Ако не се беше забъркал с нея…

— Връзката е по-директна. Аз бях клиентът, аз поръчах убийството й.

— Е, ако трябва да сме съвсем точни, аз бях тази, която го поръча и го нагласи.

— Може би дълбоко в себе си ти бях ядосан — каза той. — Както и на себе си. Но усещането беше различно. Дот, седях си в самолета и мразех човека. Него и перуката му, и фалшивия му мустак, и дегизировките му. Той свърши каквото исках, работата, за която му плащаме, а аз го мразех заради това.

— Май схващам — каза тя.

— А другият, Роджър, ни се изплъзна. Подложихме се на всичко това, а Роджър просто го е проспал или каквото там е правил и проблемът с него още си стои. Може да се е криел на „Кросби стрийт“, когато съседите са извикали полицията, може да ги е видял как изнасят тялото й. Не взех на прицел Роджър, а това копеле, което мразех. И му видях сметката. — Той поклати глава. — Роджър вече се е прибрал и проклина късмета си. Няма представа, че аз му свърших мръсната работа.

— Как го направи, Келър?

— Последвах го в стаичката за пушене и го наръгах.

— Наръга го?

— Наведох се, за да ми запали цигарата, и забих нож в гърдите му.

— Нож.

— Точно така.

— Как го прекара през проверката на летището?

— Той си беше там.

Тя го изгледа.

— Наложи се да летя в първа класа, където ти сервират като в ресторант. Ленена салфетка, порцеланова чаша и чиния и метални прибори. Когато се нахраних, мушнах ножа в джоба си.

— Вече си възнамерявал да го направиш.

— Порази ме мисълта, че така можеш да се въоръжиш, след като си минал през металния детектор. Тогава все още съществуваше някаква вероятност да заваря Роджър в Джаксънвил.

— И щеше да го нападнеш с ножа за масло.

— Не беше нож за масло.

— Не, бил е като онзи, с който Дейви Крокет е убил мечка.

— Имаше назъбено острие — обясни той. — Можеш да режеш месо с него.

— Боже мой! — възкликна Дот. — И всеки може да разполага с такова смъртоносно оръжие? Човек би си помислил, че ще вземат пръстови отпечатъци, преди да ги раздадат.

— Ами, свърши чудесна работа. Мушна се между ребрата и се заби в сърцето. Кучият син нямаше да умре по-бързо, ако бях използвал трийсетсантиметров „Боуи“. Две жени си дърдореха в другия край на стаята и не забелязаха нищо.

— И ти си се отървал от ножа.

— И от цигарите.

— И прекара няколко дни в Джаксънвил, потънал в размисли за случилото се.

— Точно така.

— Не завъртя един телефон.

— Мислех си да го направя.

— Е, това все пак е нещо. Ако мислите имаха крила, щях да ги чуя как пърхат. Но вместо това реших, че си мъртъв.

— Съжалявам, Дот.

— Предположих, че Роджър е пипнал и теб, и убиеца. Помислих си, че копелето е направило хеттрик.

— При хеттрика головете са три — поясни той.

— Знам, Келър. Старецът беше хокеен запалянко, не помниш ли? Знаеше имената на всички играчи на „Рейнджърс“. Гледах с него хокейни мачове.

— Не знаех, че си била запалена по хокея.

— Не бях. Мразех го. Но знам какво е хеттрик. Три гола в един мач, отбелязани от един и същ играч.

— Правилно.

— Така че си помислих, че Роджър е направил хеттрик.

— Роджър беше вън от играта. Висеше във входа с пръст в задника, а аз очистих убиеца вместо него. Но дори да беше станало така, както си си представяла, пак нямаше да е хеттрик. Ако беше убил мен и убиеца, това прави двама. Кой е третият?

— Приятелката ти.

— Моята… имаш предвид Маги?

— Именно. Май не трябваше да я наричам твоя приятелка. Все забравям.

— Не я уби Роджър.

— Сигурен ли си?

Той я зяпаше и се опитваше да разчете изражението й.

— Дот, видяхме какво стана. Тя заведе някакъв мъж в жилището си и той си тръгна, нашият убиец се качи и той си тръгна. Малко по-късно художникът от четвъртия етаж е видял да тече вода от тавана.

— Да.

— Мъжът, който тя заведе у дома си. Ако беше Роджър… Но не може да е бил, защото го видяхме. А и тя беше още жива, когато той си тръгна. Помниш ли? Забрави си ключовете и тя му ги хвърли от прозореца.

— Портфейла.

— Все едно. Роджър не направи нищо. Само се криеше във входа и ядеше в кафенето. И май това е единствената полза от цялата работа, Дот. Защото го видях добре. Тогава не знаех кой кой е, но сега знам и ще го позная, когато го видя отново.

— Мъжът с шапката и анорака.

— Да, Роджър.

— Ще го познаеш, ако го видиш пак.

— Абсолютно.

— Може би, но никога няма да разберем. Защото няма да го видиш повече.

— Какво искаш да кажеш?

— Келър, по-добре седни.

— Аз съм седнал. Седя от двайсет минути.

— Да. Това е добре. И не ставай сега. Стой си на мястото.

 

 

И добре че седеше. Не знаеше дали краката му ще се подкосят от това, което щеше да му каже тя, но и не беше сигурен, че думите й няма да му подействат така. Знаеше само, че беше трудно за вярване.

— Той е бил Роджър — каза Келър.

— Да.

— Мъжът с шапката и шала. Мъжът, който седеше от другата страна на улицата и пушеше цигара след цигара.

— Повечето пушачи правят така, Келър. Пушат ги една след друга, а не всичките наведнъж.

— Мъжът, който се качи в апартамента на Маги. Ако е бил Роджър, защо той уби Маги? Това не беше негова работа. Той отказа поръчката, не помниш ли? И дебнеше да отстрани конкуренцията.

— Точно така.

— Наблюдаваше блока, чакаше убиеца да действа. Да не би да е решил, че онзи тип, когото тя заведе в къщата си, е бил убиецът? Не, трябва да е видял това, на което станахме свидетели ние — как тя хвърля портфейла от прозореца. Знаел е, че е жива, когато се качи горе.

— И е знаел, че е мъртва, когато си тръгна.

— Така че вече не е можел да вземе на прицел мъжа, който имаше поръчка за нея. Затова си е изхвърлил шапката и се е прибрал.

— А ти си го последвал.

— Защо ще си тръгва от Ню Йорк, без да убие човека, когото е дошъл да отстрани? И защо да върши работата на убиеца вместо него? Какво се е опитвал да постигне? Да го засрами и да го накара да се самоубие? Това може да действа в Япония, но…

— Вече го е бил направил, Келър.

— Кое?

— Убил е убиеца. И между другото, можем да спрем да го наричаме така. Казвал се е Маркъс Алънби или поне е бил регистриран под това име.

— Къде?

— В „Удли“ — отговори тя. — А в портфейла му е имало документи за самоличност с различни имена. Алънби не е било сред тях. Обесил се е с чаршаф. Снимката в „Поуст“ беше доста впечатляваща. Шапката и аноракът липсваха, но беше същият тип.

— Значи Роджър е удавил Маги и после е отишъл в „Удли“, в стаята на Алънби… Алънби?

— Все някак трябва да го наричаме.

— Разбил е вратата, окачил му е въжето на врата и си е тръгнал.

— Мисля, че първо е отишъл в „Удли“. Проследил е Алънби дотам и се е вмъкнал в стаята, като се е представил за ченге или служител на хотела. Тази част едва ли го е затруднила особено. После е хванал Алънби неподготвен.

— И го е убил? Тогава защо се върна в хотела след убийството на Маги?

— Може да е оставил Алънби вързан — предположи тя. — И после, след като я е убил и е пуснал кранчето да тече, за да се установи часът на смъртта, се е върнал в „Удли“. Махнал е табелката „Не безпокойте“, влязъл е с ключа, който е взел от Алънби при предишното си посещение, обесил е нещастника с чаршаф от собственото му легло и е написал бележката.

— Каква бележка?

— Не ти ли казах? Бележка върху лист с емблемата на хотела. „Повече не мога да правя това. Господи, прости ми.“

— С почерка на Алънби?

— Как може да се разбере?

Той кимна.

— Удавянето изглежда като инцидент — каза той. — Но клиентът, който възложи поръчката…

— Тоест ние.

— … знае, че е убийство, и ще реши, че на Алънби му е дошло в повече. Съвестта му го е накарала да сложи край на всичко. Значи Роджър или е оставил Алънби жив, докато очисти Маги…

— Което е рисковано.

— … или го е убил първия път, като е преценил, че никой няма да намери тялото. А и какво, ако го открият? Но като се е върнал, е можел да телефонира от стаята на мъртвия мъж и по записите от обажданията да се установи часът на смъртта, независимо какво показват резултатите от аутопсията.

Келър се намръщи.

— Твърде сложно е. Прекалено много неща могат да се объркат.

— Е, той си беше сложен тип.

— Като говорим за сложно, ти не спомена ли, че го е обесил с чаршаф? Така правят затворниците. Но ще се обесиш ли с чаршаф, ако имаш други неща на разположение?

— Келър, аз изобщо няма да се обеся.

— Но чаршаф. Защо не колан?

— Може Алънби да е носел тиранти. Или това да е било част от играта на Роджър.

— Той обичаше игричките — съгласи се Келър. — Цялата работа беше игра, нали? Имам предвид да преследваш хора от твоя занаят из цялата страна. Целта е да си увеличиш доходите, но дали наистина ги увеличаваш? В действителност хабиш много време и енергия и харчиш купища пари за самолетни билети.

— Лош професионален ход, казваш.

— Но го е карал да се чувства по-умен от нас. По-умен от всички. Непрекъснато се преоблича, лепи си мустаци и ги маха. Целият този скапан маскарад. Можеш да го очакваш от някой кретен от ЦРУ, но един професионалист би ли си губил времето с това?

— Той не беше безгрешен, Келър. Уби двойката в Луисвил, която се озова в предишната ти стая, и гръмна мъжа в Бостън, който ти открадна шлифера.

— Имах късмет.

— А той беше прекалено хитър и това му направи лоша услуга. Предполагам, че лесно е забелязал Алънби. Както и ние. Алънби не се притесняваше, че може да го види някой друг освен жертвата. И сигурно в един момент на Роджър му е писнало да чака. Разбирам го. На нас самите ни втръсна, доколкото си спомням. Ти даже се чудеше дали да не убиеш и двамата и да приключим с тази история.

— Спомням си.

— След като е разпознал Алънби, защо да чака? Можел е да го проследи и да го очисти. И го е направил в хотелската му стая.

— Не е било нужно да убива Маги — отбеляза Келър.

— Но поръчката винаги се изпълнява, не помниш ли? Това беше запазената марка на Роджър. Изчакваше убиецът да си свърши работата и след това го отстраняваше. Този път убиецът напусна играта преждевременно, затова Роджър е решил, че той самият трябва да изпълни поръчката. Сигурно е смятал, че това означава да си професионалист.

— Сигурно.

— И това го уби.

Келър се умълча за известно време. Дот продължи да говори, обсъждаше станалото, а той остави думите да се леят около него, без да възприема всичко, което тя казваше. Той отмъсти за Маги — цел, която по онова време му изглеждаше важна — по причини, които сега му се струваха безсмислени. Опита се да си я представи и осъзна, че образът й вече избледняваше, смаляваше се, губеше цвят и пълнота. Избледняваше в миналото, избледняваше като всичко останало.

И Роджър го нямаше. Келър месеци наред беше нащрек, преследван от убиец без лице, а сега заплахата беше отстранена. При това от самия него. Нямаше представа, че прави точно това, но така или иначе го направи.

— Ако бях постъпил както трябва, той щеше да се измъкне — отбеляза той.

— Роджър.

— Аха. Щях да се обърна и да си тръгна, убеден, че Роджър няма да се появи. Щях да оставя истинския Роджър да се изплъзне от кукичката и нямаше да научим нищо повече за него. Нито името му, нито къде живее. Нямаше да знаем нищичко.

— И още не знаем — изтъкна тя.

— Но вече не ни е нужно.

— Така е.

— Посредникът, който ни осигури Алънби, казва, че му дължим остатъка.

— Какво получи той? Половината предварително?

— Да, останалото — при свършена работа. Твърди, че поръчката е изпълнена. Жената е мъртва и смъртта й е регистрирана като инцидент. Така че трябва да сме доволни, нали? Ако Алънби е получил угризения на съвестта и е решил да се самоубие, какво общо има това с нас? Той си е заминал, без да прецака работата на „Кросби стрийт“, така че ние получихме каквото сме поръчали.

— Какво му каза?

— Не му обясних какво се е случило в действителност.

— Не, естествено, че не.

— Смяташе, че съм възложила задачата от името на клиент и че клиентът трябва да плати. Казах му, че съм съгласна, но и двамата знаехме, че парите няма да отидат при Алънби, защото той не е жив.

— Ще ги прибере посредникът.

— Разбира се. Затова казах: „Виж, твоят човек се самоуби. Много жалко, защото свърши добра работа“.

— Единственото, което направи, е да виси пред входа.

— Остави ме да довърша, става ли? Казах: „Той свърши добра работа, но е мъртъв и ти няма да му платиш, а аз няма да върна парите на моя клиент. Затова какво ще кажеш да си ги разделим?“. И му изпратих половината от остатъка, който дължахме.

— Изглежда справедливо.

— Не съм сигурна, че справедливостта има нещо общо с това, но и двамата с него няма да се тръшнем от угризения. Келър, вече сме вън от опасност. Нерешените проблеми са решени и Роджър е мъртъв. Осъзнаваш ли го?

— Започвам да го осъзнавам.

— Постъпил си правилно, воден от погрешни подбуди. Това е за предпочитане пред обратния случай.

— Сигурно.

— Онази жена не е била причината да го убиеш. Така си си казал, но не е било заради това.

— Така ли?

— Да. Бъди честен, Келър. Не ти пука за нея, нали?

— Не и сега.

— Никога не ти е пукало.

— Може би.

— Усетил си нещо в този тип. Не си знаел, че е Роджър, наистина си смятал, че е нашият човек, но си доловил някаква вибрация. И не си го харесал.

— Мразех копелето.

— А какви чувства изпитваш към него сега?

— Сега? — Той се замисли. — Него го няма. Няма какво да чувствам.

— Както винаги, нали?

— Абсолютно.

— Сигурно е от палеца ти.

— Ъ?

— Палецът ти на убиец, Келър. Може би ти дава добри инстинкти или просто ти носи късмет. Но и в двата случая трябва да го запазиш.

Той погледна палеца си. Когато научи за специалното му свойство, изобщо не искаше да го погледне. Струваше му се странен.

Сега му изглеждаше съвсем наред. Може би не беше като на другите хора. Всъщност даже не беше като другия му палец. Но изглеждаше на място. Изглеждаше подходящ за него.

— Купи ли си марки в Джаксънвил?

— Няколко.

— Залепи ли ги вече в албумите си?

— Не се лепят — каза той. — Ако ги залепиш, ще се съсипят.

— Веднъж ми каза какво правиш. Закачваш ги, нали така?

— Да.

— Все едно закачваш палто, само че е различно. Закачи ли ги вече?

— Не, нямаше кога.

— Значи имаш марки, които чакат да бъдат закачени. И сигурно докато те нямаше, се е натрупала поща.

— Обичайните неща.

— Списания и каталози, обзалагам се. И как се нарича онази процедура, при която ти изпращат марки и ти си избираш?

— Подбор.

— Дошли ли са такива предложения?

— Имаше доставка, да. От една жена в Мейн.

— Тя ще си остане в Мейн, нали? Няма да хукнеш на гости.

— Много ясно, че не.

— Значи можеш да се прибереш и да се позанимаваш с марките си.

— Мога. Сигурно това и ще направя.

— Струва ми се, че идеята е добра. И се грижи за палеца си. Обличай го добре и го пази от течение. Защото Алънби и Роджър са мъртви, както и всички хора, които добрият стар Роджър изхвърли от бизнеса. Което означава, че редиците в твоя бранш доста са оредели. А, Келър, не виждам работата да намалява.

— Така е — съгласи се той и докосна палеца си. — Не, не мисля, че има за какво да се притесняваме.