Чарлс Мартин
Ненаписан роман (9)

Осма глава

Тази вечер не си казахме почти нищо. Тя не попита, не говорихме. Кръговете под очите й бяха дълбоки, тъмни. Стори ми се изтощена. Напълно изхабена. Смазана. След като бе взела решение, влезе в каютата ми, затвори вратата и се строполи в леглото.

Остана вътре пет дена.

На всеки няколко часа минавах по палубата и поглеждах през прозореца на каютата. Тя се беше свила на леглото вътре, притиснала колене към гърдите, прегърнала се с ръце, почти не помръдваше, възглавницата й мокра от потеклата слюнка. Според мен функционираше на резервна мощ, черпеше от запасите си, при това го правеше от много отдавна. Може би беше така от много по-дълго време, отколкото някой предполагаше. Когато се събуди, не яде, не каза нищо. Стана тихо, отиде в банята, пи малко вода и отново се отпусна в леглото.

Стеди позвъни, за да съобщи, че ще отсъства няколко дена. Проявиха разбиране. Знаеха, че е неин свещеник и смъртта й го е поразила тежко. След като им каза, че е бил в „Скай Севън“ предишната вечер, че по всяка вероятност е последният човек, който я е видял жива, бяха му казали:

— Колкото време ти е необходимо.

* * *

Откриха лодката още първата вечер. Многобройни екипи претърсваха водата. Снимки на водолази с назъбени части от лодката покриваха първите страници на „Маями Хералд“. Един водолаз показваше обгорения изкривен айфон. Всички отразиха събитието. За смъртта й се говореше по всеки канал, на всяка радиочестота в продължение на седмица. На втората вечер отскочих до Чъкълъски, нахлупих бейзболната шапка над очите си и изпих една бира в историческия бар „Род енд Гън“.

Барът беше пълен с представители на медиите и опечалени фенове. По телевизията късно вечерта предаваха изявленията на най-известните актьори за трагедията. Говореха за приятелката си Кейти. Един репортаж разказваше как обгореният от пламъците айфон бил продаден за шестцифрена сума на търг по Ибей.

Допих си бирата, качих се в лодката и потънах между дърветата. В залива беше направено импровизирано светилище. Някой беше поставил огромен кръст от бяла пластмасова тръба до корпуса на лодката й. Беше покрит с венец. Други бяха вързали или лепнали бележки за тръбата. Някои хвърляха тухли в найлонови торбички, в които бяха грижливо увити сълзливи писма. Други пускаха писма в бутилки, които се понасяха в посоката, в която ги отнасяше течението. Непрекъсната процесия от лодки, каквато не бях виждал никога досега, се отправяше от Чъкълъски до „гроба“. Някои идваха чак от Маями. През следващите дни се появиха още кръстове. Някои бяха дървени, други метални, повечето бяха от пластмасови тръби, защото щяха да издържат по-дълго на промените на времето и бурите. Четири нощи след „смъртта“ й повече от седемдесет и пет лодки бяха закотвени на така наречения воден мемориал. Наистина тържествено. Хората говореха приглушено. Носеше се миризма на трева, на топла бира, ром и кокосово масло. Около четирийсет кръста се издигаха в редици от водата. Телевизиите бяха наели няколко баржи, закотвени близо до изгорелия корпус, и го осветяваха по двайсет и четири часа, за да предават без прекъсване церемониите и непрекъснато увеличаващия се брой лодки — сякаш имаше вероятност тя да се появи от водата всеки момент.

Кейти Куин обаче не беше феникс.

Един в трийсет и три метрова яхта монтира два огромни широкоекранни телевизора — може би от по седемдесет инча — на борда, свърза ги със също толкова големи колони и започна да пуска нейни филми по двайсет и четири часа в денонощието. Партитата продължаваха по цяла нощ. Аз обикалях наблизо, настрани от светлината, удивен от броя на придошлите лодки и хора, от тяхната преданост към човек, когото не познаваха и никога не бяха виждали на живо. Приближавах без светлини и се криех под плаща на тъмнината. Знаех, че рано или късно някоя камера и микрофон ще ме засече и ще започнат да задават въпроси.

— Вие видяхте ли експлозията?

* * *

Тази нощ двамата със Стеди преместихме и „Измислен живот“, и „Джоди“ по-навътре между островчетата, където единствено духът на Оцеола можеше да ни открие. Това беше разумно, защото наоколо пъплеха много лодки. Кейти Куин осигуряваше истинско зрелище приживе и феновете й правеха всичко по силите си, за да превърнат в зрелище и смъртта й.

На шестата сутрин, когато бяхме вече скрити сред дърветата, тя се събуди. Беше светло. Двамата със Стеди пиехме кафе и се чудехме какво да правим. Тя се заклатушка към нас; очите й приличаха на цепки. Седна на масата, смъкна ръкавите на суичъра си така, че да скрие ръцете си, и ги пъхна под брадичката си. Кръговете под очите й все още не се бяха махнали, но вече не бяха тъмни и може би не чак толкова дълбоки.

Стеди й наля чаша кафе и тримата останахме да седим смълчани. След няколко минути тя кимна към задната част на камбуза.

— Гледката се е променила.

Стеди кимна.

— Прекалено много хора те търсят.

Тя отпи.

— Кой ден е?

Той заговори тихо.

— Събота.

Тя отпи нова глътка. Пресмяташе дните.

— Коя събота?

Той се усмихна.

— Спа почти шест дена. — Стисна ръцете й между дланите си. — Кейти, след някой и друг ден трябва да се прибера. — Той ме погледна. — Ще те оставя тук, при Сънди. — Той се усмихна. — Ако слушкаш, може да го убедя да те заведе в барачката си в блатата.

Казах единственото на испански, което знаех.

— Mi casa es su casa.^[1]

Той се усмихна.

— Тръгвам си след няколко дена. Докато си с него, никой няма да те открие тук. Ако ти трябва нещо, просто го помоли да ти го осигури.

Тя кимна.

— Стеди?

— Да.

Пръстите й обхванаха чашата.

— Как ще обявиш, че съм „прах при прахта“? Искам да кажа… Нали това ще направиш? Говоря за погребението си. Нали така?

Той кимна и погледна към водата.

— Това е колкото етична, толкова и морална дилема, но… — погледна ме — вече съм го правил.

Тя поклати глава.

— Не мога да те помоля да го направиш.

Той се разсмя.

— Закъсняла си.

— Но… — Гласът й потрепери. — Как ще го сториш, след като знаеш, че лъжеш?

Той се отпусна назад и кръстоса крака.

— Веднъж чух изповедта на германец, който крил евреи в мазето си цели две години по времето на Хитлер. Каза, че есесовците редовно тропали на вратата му и претърсвали къщата. Той отричал всеки път. Семейството в мазето останало живо. Децата на децата им носят неговото име. — Той ме погледна. — Според мен Господ ще погледне на този случай по същия начин, както и на онзи.

— Как така? — полюбопитства тя.

Стеди попи потта, избила по челото му, с ръкав.

— С усмивка на лицето.

Човек няма какво да каже, когато Стеди започне да разказва истории. Известно време мълчахме.

— А той защо се е изповядал пред теб? — попитах аз.

— Не се е изповядал.

— Ами какво?

— Към края на войната беше застрелял офицер от СС в лицето и ме попита дали е извършил убийство.

— Ти какво му каза?

Стеди се изправи. Цветът на лицето му се промени. Кръстът висеше на врата му.

— Казах, че не е.