Чарлс Мартин
Ненаписан роман (31)

Трийсета глава

Върнах се назад, към изминалите няколко седмици. От първата ни среща на балкона до експлозията в залива и всичко от тогава насетне. У мен се загнезди чувство на вина — аз бях придатък. Аз бях подготвил лодката, аз я бях запалил, аз бях създал илюзията. Аз бях помогнал да бъде убита Кейти Куин. Мислех, че по този начин й помагам. Мислех, че имам представа кое е най-доброто за нея, защото бях минал по същия път.

Не бях.

Чаршафите под нея бяха пропити с пот. Тя беше напълно изтощена и никога нямаше да бъде на моето място. Не можеше да живее живота, който аз водех. Самотата. Непрекъснатото криене. Изолацията, отчуждението. Времето, с което щеше да разполага, за да размишлява над миналото си. Та това щеше да я убие. Или поне щеше да убие малкото, което бе останало от нея. Причината да бъда в светлината на прожекторите ми беше отнета, затова се върнах в сенките. Но тя излизаше на светло, за да избяга от болката на сенките.

Вече на два пъти бе пробвала да извърши самоубийство. Белезите все още напомняха за това. Третият път щеше да е различен. Нямаше да остави нищо на случайността. В това нямаше никакво съмнение. Нощта премина. Запитах се какво ли ще пробва този път.

Въже? Нож? Огнестрелно оръжие? Хапчета? Движещ се влак? Дали пък нямаше просто да умре в съня си. Смърт от разбито сърце.

Слънцето заблестя по лицето й. Една-единствена синя вена пулсираше на слепоочието й. Наблюдавах я и усетих, че притаява дъх. Изрече три думи, които сякаш излязоха изпод земята:

— Разкажи ми приказка.

Лица, които не бях виждал от десет години, се появиха в ума ми. Лица, озарени от надежда. Лицето на Джоди. Имаше време, когато мислех, че приказките помагат на хората с разбити сърца. Няма нищо по-въздействащо от приказката. Но това се случва единствено когато приказките служат като противоотрова.

Погледнах ръцете си. Сбръчкани. На петна. Прекалено много часове на слънце.

Погледнах дневника. Белите страници ме наблюдаваха.

Осъзнах истината. Единственият ми шанс да спася Кейти беше да й разкажа своята история. Щеше да бъде равностойна размяна.

Моята тайна за нейната.

По челото й се стичаше пот. Очите й се стрелкаха наляво-надясно, тялото й потръпваше. Вената на слепоочието пулсираше. Вече не ставаше въпрос дали ще направи трети опит, а кога.

Сетих се за Стеди, с бяло расо, с лула в ръката, слюнка в ъгълчето на устата. Чух думите му през океана:

— Предлагам да изрежа гангрената ти.

Когато изрече тези думи, аз му повярвах. Просто нямах представа, че е използвал собствения ми молив, за да го стори.

Приведох се над дневника. Истината ме гледаше в очите. Ако се разчуеше, ако някой друг освен Кейти прочетеше написаното, ако тя го разкажеше, тогава животът щеше да се промени.

Краят на Кейти означаваше край и за мен.