Чарлс Мартин
Ненаписан роман (20)

Деветнайсета глава

Купихме си билети и се качихме с асансьора, докато аз се удивявах на способността й да се отърве от онова, което се бе опитало да я сломи. В един момент говореше за човека, който я беше предал и наранил жестоко, а в следващия се възхищаваше на Айфеловата кула. Слязохме на втория етаж и се прехвърлихме на друг асансьор до върха. Най-горе вятърът ни връхлетя. Отначало лек, после силен порив, най-накрая успокоен. Река Сена се простираше от единия край на земята до другия. Париж се беше ширнал навсякъде около нас като блестящ килим, електрическа светлина прозираше под килима през дупчици, разширили слабите места, където тъканта е изтъняла.

— Червената точка е „Мулен Руж“.

— Какво е това?

— Не си ли гледал филма?

Зяпнах я.

— Ами картината на Тулуз-Лотрек?

— Госпожичке, живея на лодка.

Тя се опита да направи няколко стъпки, като залюля бедра и се справи доста успешно.

— Чувал си песента, нали? „Лейди Мармалейд“.

— Каква лейди?

Намръщи се.

— Миличък, трябва да изпълзиш най-сетне изпод камъка, където си се крил. — Последваха още танцувални стъпки. Тя запя тихичко: Voulez-vous coucher avec moi se soir?

— Предполага се, че трябва да знам какво означава, нали?

Тя поклати глава, притисна показалец на устните си, сякаш размишлява.

— Като се замисля, не е задължително.

Изкиска се. Смехът й беше за моя сметка.

— На мен се смееш, нали?

— Ами да, но фактът, че не знаеш, е толкова сладурски, че… — Тя се облегна на перилата. — Мулен Руж означава „червена мелница“. Всъщност това е световноизвестно парижко кабаре. Домът на канкана. Шоуто там си го бива. Много велики изпълнители са пели там: Ела Фицджералд, Лайза Минели, Стария Синеочко^[1].

— Онова движение с бедрата, как научи ритъма?

Последва смях.

— Както и всичко останало… — Очите й се плъзнаха по града. — Платих си.

Мълчание. Лек повей.

— Това любимият ти град ли е?

Тя се замисли.

— Много си близо, но не е.

— А кой е?

Тя посочи на югозапад.

— Натам е. На няколко часа път. Градчето се казва Ланже. — Произнесе името „Лонже“.

Около нас се трупаха хора. Снимаха. Някакво момиче до нея се облегна на парапета и зачака светкавицата. Приятелката й отстъпи няколко крачки назад и вдигна фотоапарата, за да улови колкото е възможно повече от Париж. Кейти не бе забравила хората наоколо и се обърна към мен така, че лицето й да остане в сянка. Инкогнито.

— Идвал ли си досега в Париж?

— Веднъж. Беше много отдавна.

— По работа ли беше? В командировка?

Нов порив на вятъра.

— Нещо такова. Въпреки че ми харесваше, не мога да я нарека точно „работа“. — Смених темата. — Не съм лингвист и не знам и думичка на френски, но ти говориш много добре.

— Така и трябва. — Тя плъзна поглед по града под нас. — Понякога ми беше толкова мъчно за дома, дори когато снимах, че идвах тук — даже да имах на разположение двайсет и четири часа, само и само да чуя как говорят хората, да помириша пекарните, да пийна кафе.

— Струва ми се, че е щяло да ти бъде от помощ в много филми.

— Когато се преместих в Щатите и започнах в… — тя се изсмя — Маями…

— Защо избра Маями? — прекъснах я аз.

— Там спря самолетът на път за Канзас.

— Какво, за бога, те е довяло от Париж за Канзас?

— Джуди Гарланд.

— Нещо не връзвам…

— „Вълшебникът от Оз“. — Сви рамене. — Поради някаква причина мислех, че бъдещето ми започва в Канзас. При Дороти се получи. Защо не и при мен?

— Защо тогава не подмина Маями?

Нов приятен изблик на смях, сякаш споменът не беше вече болезнен.

— Свърших парите, когато слязох от самолета, затова тръгнах да си търся безопасно място, на което да преспя. Слязох от автобуса пред една огромна католическа църква, тръгнах по тротоара и тогава видях мъж в развята бяла роба да пуши лула. Сигурно съм изглеждала малко объркана. Стеди ме прибра, осигури ми място, на което да преспя — у един от енориашите, след това ме изпрати до театъра. Представи ме. Аз се явих на прослушване, задействах таланта си и изкарах малко пари. Спестявах за самолетен билет, когато полетях към висините и Канзас престана да ме интересува.

— И всичко това заради „Вълшебникът от Оз“?

Тя отговори, без да ме поглежда:

— Една история може да окаже огромно влияние.

Чаках. Мълчах.

Тя продължи.

— Не исках хората да знаят откъде съм. Не исках да… — Тя тръсна глава. Погледна часовника си. — Тръгвай, да не изпуснем влака.

Наблюдавах я как се движи. Слушах я как говори. Почувствах лекотата в ритъма й на дишане. Ако някой се чувстваше в свои води, то това беше тя, тук.

Върнахме скутерите в гаража, където тя напълни раница с дрехи и се преобрази в поредната непозната. Качихме се на метрото за гарата, за да хванем влака в 23:10 за Ланже. За разлика от почти всичко в Америка той дойде точно навреме. Качихме се. Влакът беше почти празен. Само двама спяха. Тя се огледа и прошепна:

— Обичам нощните влакове.

Намерихме местата си. Бяха едно срещу друго. Разделяше ни масичка. Тя протегна крака между моите. Цялото купе беше на наше разположение.

Вратите се затвориха и влакът потегли от гарата, като постепенно ускоряваше, докато стигна над сто и шейсет километра в час. Скоро излязохме от града и се озовахме сред приятни хълмчета. Луната се бе издигнала още по-високо, беше станала по-кръгла и блестеше ярко още откакто тръгнахме от Айфеловата кула, хвърляше дълги сенки навън. Кейти се загледа през прозореца и доколкото можах да преценя, се връщаше към спомените, без да вижда френския пейзаж.