Чарлс Мартин
Ненаписан роман (13)

Дванайсета глава

Четири дена по-късно Стеди се обади. Отидох да го взема с лодката на въздушна възглавница и се върнах с него на острова, където открихме Кейти удобно настанила се на верандата. Ръцете й бяха в скута. Очевидно мислеше за нещо, макар все още да не бе готова да го изрече.

Влязохме вътре.

Изпразних чантата му и оставих вестниците на масата.

— Погребаха те.

Тя взе вестниците и разгледа снимките. Цветът на лицето й се беше върнал бавно, потъмнял от часовете, прекарани на слънце. А аз отдавна бях решил, че тя е най-красивото човешко същество, до което съм се доближавал.

— Какво погребаха? — попита тя.

— Спомени. Билети. Програми. Постери. Шал, който си продала за благотворителност. Дънките, които уж са ти били любимите. — Той замахна над масата. — Имаш си своя част от гробището. Цял мавзолей с нощно осветление и двайсет и четири часова охрана, платена с пари от имението ти, което, благодарение на теб, сега стопанисвам. Въпреки че… — Засмя се тихо. — Бившият номер три е решил да ме даде под съд.

Тя махна с ръка.

— Празни приказки. Лае, но не хапе. — Зачете се в статиите. Загриза единия си нокът. Прехвърли друга статия. Кимна. — Да, обичам тези дънки.

Стеди имаше въпроси, но я остави да довърши. Когато остави вестниците, той отвори уста, но тя заговори преди него. Изговаряше думите ясно и те се чуха в цялата барака:

— Трябва да отида във Франция. — Каза го така, сякаш си поръчва диетична кола.

И двамата се завъртяхме към нея. Предполагам, че отворените ни усти я накараха да продължи. Тя нарисува границите на държавата Франция във въздуха.

— Франция. Нали се сещате, на запад от Италия, на север от Испания. — Кимна. — Виждали сте снимки.

Стеди се отпусна назад, разбрал, че тя вече е взела решение. Познаваше я достатъчно добре.

— Предполагам, че ще заминеш, независимо дали одобрявам, или не.

— А, одобряваш, защото идваш с мен.

Стеди я погледна стреснато.

— Какво?

— Ти си виновен. Ти ме забърка в тази каша. Мъртва съм заради теб.

Признавам, че мисълта да я разкарам от лодката си и да се върна към простичкия си живот, много ми допадна.

— Според мен идеята е чудесна.

Той се потупа по гърдите.

— Извинявай. Проблеми със сърцето. Не мога да летя. Нареждане на лекарите.

Тя кръстоса ръце, прехапа долната си устна и се обърна към мен.

Никак не ми хареса онова, което видях.

Остана загледана в мен за известно време. Най-сетне кимна.

— Значи ти ще заемеш мястото му. Стига да не ми се пречкаш.

Когато бях около нея, имах чувството, че съм на влакчето на ужасите в Дисни Уърлд. Погледнах ги и двамата.

— Аз ли? Че защо аз?

Стеди се усмихна.

— Очевидно е, че не може да замине сама. — Вдигна ръка, за да се прекръсти. — Аз не мога да тръгна, а ти си единственият друг човек, който знае, че тя е жива. — Сви рамене.

Обърнах се и към двамата и поклатих глава.

— Това не означава, че трябва да замина.

Тя се развика недоволно. Напомни ми за Верука Солт^[1] в шоколадовата фабрика. Аз не реагирах, тя си пое дълбоко въздух.

— Говоря сериозно.

— И аз говоря сериозно.

— Нищо подобно. Ти дори не ме слушаш.

— Напротив. Каза, че искаш да отида във Франция, и аз отказах.

Стеди ни прекъсна.

— Тя има нужда от теб.

Не бях и предполагал, че той ще я подкрепи.

— Няма нужда от мен. Има нужда от свещеник и най-вероятно от добър психиатър.

Тя завъртя палци в скута си и прошепна тихичко:

— Важно е.

Гласът ми се извиси:

— Какво е чак толкова важно във Франция? Аз просто ти помогнах да се взривиш на парченца в Мексиканския залив!

Тя скръсти ръце.

Стеди продължаваше да се опитва да обясни какво е имала предвид. Погали ме по рамото.

— На всяка цена трябва да отидеш.

Погледнах го така, сякаш си бе изгубил ума, и се запитах как успя да се измъкне толкова лесно. Тъкмо той знаеше, че не мога да отида във Франция.

— Не отговори на въпроса ми — настоях.

Тя ме погледна и заговори, без да влага чувство.

— Le coeur a ses raisons que la raison ne connai point.

Разбрах, че го каза на френски, но нямах представа какво означава. Учуденият ми като на сърна пред фаровете на автомобил поглед й разкри, че нямам представа.

— Сърцето има доводи, които разумът не познава — преведе тя.

— Ти ли го измисли?

Тя поклати глава.

— Паскал.

Този път ме хвана, но аз се постарах да не се предавам.

— Чудесно е, че цитираш мъртви философи, но не това е начинът да ме накараш да тръгна за Франция.

Тя ме погледна с крайчеца на окото си и каза убедено:

— Писателите умират, но думите им живеят.

Пак ме хвана.

— Защо е толкова важно?

— Ще ти кажа, когато пристигнем там.

— Не ме устройва.

Тя отвърна бързо, без да мисли. Отговорът й беше емоционален. Нямаше задръжки. Разкрещя се:

— Защото боли. Защото не искам да говоря по този въпрос. Защото не мога. Никога не съм… — Скри белязаната си китка под другата.

Стеди докосна ръката ми.

— Може ли за минутка? — Последвах го навън. Той затвори вратата на бараката. Тя остана да седи със скръстени ръце и да гледа през прозореца, изключена от разговора. Мисълта, че говорим за нея зад гърба й, и фактът, че трябва да моли, за да постигне своето, й допадаха. Обгърна ни мирис на сол. Стеди заговори тихо. — Иди с нея. — Зачака. Отпусна ръце в скута си. Мълчанието бе достатъчно красноречив отговор.

— Защо? — попитах най-сетне аз.

Той извади нокторезачка и започна да оформя ноктите си. Приключи с три нокътя, преди да каже:

— Защото имаш нужда.

— Аз ли? Става въпрос за нея. — Размахах пръст във въздуха. — Тази работа няма абсолютно нищо общо с…

Той затвори очи.

— Има, за теб.

— И какво общо има с мен?

Той отряза нокът, който падна на верандата. Ноктите му бяха винаги късо изрязани.

— Ти сам ще си отговориш.

— Стеди, тъкмо ти би трябвало да знаеш, че не мога да го направя.

Последва нов пръст. Той щракна поредния нокът.

— Тъкмо ти би трябвало да знаеш, че можеш.

Поклатих глава.

— Когато съм около тази жена, имам чувството, че съм до заспал вулкан. Никога не знаеш кога ще изригне. Първата ми мисъл всеки път, когато съм на метър от нея, е, че искам да се махне от лодката ми.

Той се прехвърли на другата ръка.

— Ако заминеш с нея за Франция, тя ще се махне от лодката ти.

— Това разрешава втория проблем. Не и първия.

Той сви рамене.

— Тя е глава лук.

— Какво означава това?

— Има много пластове.

— Хм, а пък аз си помислих, че оставя неприятен вкус в устата ти и те разплаква. — Той не ме засече и аз продължих. — След като тя е лук, аз какво съм?

Заговори спокойно:

— Кокосов орех.

Опитах се да отбия удара.

— Защо? Защото съм твърдоглав ли?

— Не, защото, ако непрекъснато пиеш кокосов сок, ще се надрискаш.

Нямаше начин да спечеля този спор.

— Изобщо не е смешно.

Пъхна нокторезачката в джоба си, което означаваше, че разговорът е приключен и той е взел решение.

Обърнах се и влязох вътре, готов да докажа, че тя не е премислила нещата. Застанах пред нея.

— Да приемем за момент, че се съглася. Да кажем, че съм съгласен. — Тя изпусна дълго сдържания си дъх. — Ти обаче имаш огромен проблем.

— Какъв?

— Как ще прекосиш океана? Нямаш паспорт и не можеш да минеш без черния пазар.

Тя извърна поглед. Гласът й омекна.

— Вече си имам.

— Сигурен съм, че Кейти Куин има. Не съм сигурен обаче, че… — посочих я — ти имаш.

Тя кимна.

— Имам паспорт.

— Откъде?

— Имам го от петнайсетгодишна.

— Но…

— Кейти Куин не е истинското ми име.

Дори Стеди ми се стори изненадан.

— Не е ли? — попита той.

— Кейти Куин е името, което измислих, когато имах нужда от него.

— Няма начин да се получи.

— При Джейсън Борн се получи.

— Той е художествена измислица.

Тя изви вежда.

— Години наред пътувам до Франция и никой не е разбрал.

— Как?

— Много просто. Преобразявам се в друг човек.

Не отговорих. Стеди ми се усмихна и зашепна:

— Видя ли, двамата имате много повече общо, отколкото си мислиш.

Махнах с ръка, за да го накарам да млъкне.

— Ще ти платя. Мога да ти платя повече, отколкото изкарваш за година. Или дори за пет години.

— Нямаш никаква представа колко изкарвам.

— Видях как живееш. Едва ли е много.

— Не ти искам парите. — Приведох се напред. — Дори да ги исках, не можеш да си ме позволиш.

— Разбира се, че мога. Мога да купя всичко, което притежаваш, десет хиляди пъти.

— И колко струва доверието ми?

— Не ме карай да ти се моля отново.

Стеди седна. Почти се усмихваше. Той бе наясно, че тя печели, и почти се наслаждаваше на словесната престрелка.

— Трябва да отидем в банката. — Тя извади малък ключ на верижка от предния джоб. — Банков сейф. — Вече бе започнала да планира пътуването.

— Искаш да кажеш, че аз трябва да отида в банката ли?

Тя кимна.

— Какво държиш в сейфа?

— Паспорт.

— Какво друго?

— Ще видиш, щом отвориш кутията.

Стеди бе скръстил ръце в скута си, ухилен от ухо до ухо. Обърнах се към нея.

— Кейти…

— Не се казвам Кейти.

— Добре, безименна жено. Ще ти донеса паспорта, но не мога да дойда с теб във Франция.

— Не можеш или не искаш?

— И двете.

— Моля те.

— Защо не заминеш сама?

— Защото ти можеш да отидеш на места, на които аз не мога.

— Нали това е смисълът, когато си с друга самоличност?

— Трябва ми още някой.

— Наеми си човек там. Ще бъде много по-просто. Не ти трябвам точно аз.

Този път тя се обърна. Гласът й стана по-мек. Болката се показа.

— Защото там има нещо и… не искам да се изправя пред него сама.

Ето че се доближавахме до истината. Зачаках.

— Смених си името, когато бях на около шестнайсет. През живота си на зрял човек се опитвах да се превърна в жената, която погребах в Мексиканския залив, защото не исках да съм каквато бях преди. Така че сега се опитвам да не съм двама човека, не просто един. Не ми остават много възможности. Не знам… — Разплака се. — Коя съм аз сега? Как, за бога, ще опозная себе си, когато се появя? Не съм сигурна, че ще се позная, ако се сблъскам със себе си на улицата. Знам само, че съм родена един човек, станах втори, а сега се опитвам да не съм нито единия, нито другия, докато претърсвам дъното на океана за трети. На това му се казва напълно объркано същество. С колко още „аз“ трябва да се сдобия, преди да се окаже, че няма повече? Можеш ли да ми отговориш?

Цялата работа изведнъж стана още по-объркана.

— Не мога.

— И аз не мога. Знам само, че да стана себе си, е… — Тя поклати глава. Закапаха сълзи. — Все едно умирам всеки ден. Отново и отново. Лягам си мъртва, събуждам се мъртва. — Отново поклати глава. — Впримчена съм някъде по средата, страхувам се да се засмея, да не би да се събудя човек, който не мога да бъда.

Настана тишина. Минаха няколко минути. Настоях да разбера повече.

— Може ли да те попитам нещо, но държа да ми отговориш честно.

Тя кимна.

— Ще се постарая. В момента съм затънала в триизмерни лъжи.

Станах и увеличих разстоянието между нас.

— Тези сълзи истински ли са, или ми показваш актьорските си умения?

Тя избърса лице.

— Струва ми се, че са истински, но честно казано, не съм сигурна. — Кръстоса ръце. Загледа се през мен към океана. — Заминавам за Франция, за да се сблъскам с нещо, а не съм сигурна, че ще се справя сама.

Разговорът с нея ми напомни за седмицата, когато се учих да карам със скоростен лост. Вратът ми беше схванат няколко дена. Проблемът беше, че между тези думи се криеше истината.

— И това става. — Бризът прошумоля сред дърветата. Не съм сигурен какво ме накара да кажа следващите думи. — Ще дойда.

— Наистина ли?

— Да.

Тя не знаеше дали да ме целуне, да ме прегърне или да ми стисне ръката, затова не направи нищо. Избърса лице и отри длани в изрязаните дънки.

— Ами благодаря ти.

— Разбираш, нали, че онзи, който ни превозва, не бива да разбира, че ти си ти.

— Няма.

— Нито пък граничната полиция, когато ни проверява паспортите.

Тя замълча за повече ефект.

— Ти се тревожи за себе си, а аз ще се тревожа за себе си.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Напълно.

— Така и трябва, защото, ако мислиш, че преди е било зле, ако светът научи за малката ни тайна и…

Тя въздъхна дълбоко. Отново бе сдържала дъха си.

— Знам какво рискувам.

Ако имах илюзии, че владея положението, то това беше техният край. Вече бях готов и не можех да се върна назад. Атракционно влакче Спейс Маунтин. Имаше няколко проблема, които очаквах да се появят, но само един беше належащ. Трябваше да си намеря паспорта и да заприличам на човека от снимката. Погледнах покрай нея. Зареях поглед надалече, отвъд моя остров, и се върнах цяло десетилетие назад. Може би този път в гласа ми трептяха гняв и болка, които времето, океаните, залезите и приливите не бяха отмили.

— Дано, защото в противен случай скоро ще разбереш.