Чарлс Мартин
Ненаписан роман (30)

Двайсет и девета глава

Нощта беше тъмна. Нямаше луна. Тя излезе от балната зала и отиде до входната врата. Последвах я. Загърна се в шал, сложи си очила и ме погледна. Трепереше. Нямаше дегизировка. Беше гола пред мен. За тази роля нямаше сценарий. Нямаше и откъде да слезе от сцената.

— Би ли се поразходил с мен… моля те? — попита.

Измъченото й изражение ми подсказа, че това е причината, поради която сме във Франция.

— Да.

Поехме по алеята за автомобили, покрай старата църква и влязохме в Ланже, тръгнахме по хълма в далечния край на градчето.

Минахме по тъмни улички, завивахме ту наляво, ту надясно, изглежда не следвахме някакъв определен маршрут. После видях табели, които упътваха към метоха. На огромното метално табло пишеше, че манастирът „Света Мария“ е построен преди няколко века. Началото му било поставено в пещера във високите скали над реката. Наполеон живял тук известно време. По-късно изпращал затворници на това място. След това тук се настанили монахини. Сградите се разширили извън пещерите и на няколко пъти били достроявани нови. Комплексът беше доста голям. Сиропиталище. Училище. Местна болница.

Завихме зад последния ъгъл и единствената светлина над вратите на манастира заблестя в оранжево в мрака. Тя се препъна и аз я прихванах. Сега се облегна по-тежко. Сякаш болката й отпреди се беше върнала. Две дъбови врати препречиха пътя ни. Вратата отдясно беше огромна, дървена. Видяла беше безброй хора да идват и да си отиват. Беше висока поне три метра и петдесет, с метални заключалки и огромна брава. Който и да се опиташе да я отвори, трябваше да вложи много сили. Втората врата беше отляво, метър и петдесет, приличаше на въртяща се врата. От отсамната й страна имаше нещо като пейка. Единственият начин да се влезе вътре беше човек да седне на пейката и някой от вътрешната страна да завърти вратата. Стената отдясно се извиваше около оста на вратата, така че бе напълно невъзможно да се надникне вътре, докато вратата се завърташе. Стените, изглежда, пазеха всяка страна от погледите, идващи от другата. Плъзнах пръсти по пейката. Беше излъскана от използване и достатъчно голяма да побере кошница с пране.

Тя се беше притиснала към мен. Облегна се тежко. Скри се зад мен, докато приближавахме.

— Татко беше толкова засрамен, графинята също. В Америка това може би нямаше да се раздуха чак толкова, но това малко селце не беше Америка и всички научиха. Графинята беше от друго поколение и тъй като беше направила толкова много, беше ме представила на всичките си познати… се почувства унизена и засрамена. Затова уволни татко и му нареди да се махне от имота й. Исках да говоря с нея, да обясня, но тя не пожела да ме види. Затова напуснах училище и заживяхме в къщичка под наем в провинцията, недалеч оттук. Татко работеше на три места, хвана пневмония и почина три месеца преди да се роди бебето. Бях бременна в шестия месец, а нямах достатъчно пари, за да го погреба, затова се вмъкнах в къщата на графинята и откраднах всичко, което успях да открия. Живях сама цели три месеца, след това водата ми изтече. Мислех, че ще мога да родя у дома, но… — Поклати глава. — Отидох в болницата, припаднах в спешното и родих няколко часа по-късно. Заради трудното раждане и факта, че бях младо момиче без семейство, те ме задържаха няколко дена, докато решат какво да правят с мен. Четири дена след раждането излязох от болницата и обикалях града почти до полунощ. Най-сетне дойдох тук, увих го в одеялото, което бях ушила, и го оставих на тази пейка. Носех свидетелството му за раждане от болницата; то всъщност приличаше повече на удостоверение, че бебето е родено живо. Там беше написано името му, рождената дата, теглото… Откъснах онази част, на която беше моето име, и пъхнах листа в одеялцето. Натиснах звънеца и се скрих в сенките. Вратата се отвори от вътрешната страна, в посока обратна на часовниковата стрелка. Понякога, щом чуя скърцането на врата, аз… Вратата се завъртя и видях как синът ми изчезна. Плачеше и протягаше ръчички нагоре. Помня, че млякото ми протече, а нямах сутиен за кърмене. Вратата се затвори, млякото ми потече по корема. Беше първи март 1993 година. — Замълча и затвори очи. — Тръгнах към гарата, качих се на влака за Париж и с част от парите, които бях откраднала от графинята, си купих билет за Щатите. Кацнах в Ню Йорк с паспорта, който татко ми беше дал на дванайсетия ми рожден ден, купих си билет за Маями — защото беше евтин — и слязох от самолета с три долара, едно кривогледо око и името Кейти Куин. Излъгах за възрастта си, за миналото… Излъгах за всичко. Започнах да работя на три места, за да спестя достатъчно пари, с които да си оправя окото. След това направих единственото, което можеше да облекчи болката… да ми помогне да се преструвам, че не съм онази, която съм. — Погледна ме. — Качих се на местната сцена, насочих гласа и таланта си към задните редове и с актьорска игра се измъкнах от дупката, в която сама се бях закопала. Отне ми няколко години, но когато вече разполагах с достатъчно пари, се преместих в Лос Анджелис. Извадих късмет. Кариерата ми пое главоломно нагоре. Нямаше начин да сбъркам. Едва смогвах. Всички искаха да ме наемат. — Отново се обърна към вратата. — Куин. Куин беше името на сина ми.

Бях на двайсет и две, когато успях да се върна за пръв път. Той беше на седем. Видях го веднъж, беше с деца от селото. Стори ми се щастлив. Имаше моите очи. — Мълчание. — През следващите три години се връщах всеки път, когато имах възможност, и все се надявах да науча нещичко за него или да го видя отново. Не можех да бъда Кейти Куин, затова станах други хора, които имаха причини да общуват с хората около него. Веднъж почти го докоснах. Пиеше вода от чешмата до мен, докато го шпионирах. — Ново мълчание. — Давах си сметка какво съм направила и не можех да си го поискам. Смятах, че му е по-добре… Извинението ми беше, че папараците непрекъснато ме преследват. Истината беше, че се срамувах и се боях от последствията, от това, което ще си помислят хората. Единствената сила, която притежавах, беше актьорската ми игра. Не бях човекът, за когото се представях. Кейти Куин беше поредната роля. Обаче имах време да оправя нещата. Или поне си мислех така… — Тя затвори очи и застана зад мен. Заговори над рамото ми. — Един ден престанах да го виждам на площадката за игра, затова наех частен детектив. — Гласът й се пропука. Пръстите й затрепериха. Тя спусна ръката, с която се канеше да замахне. — Знам кога… просто не знам как. — Погледна вратата. — Идвала съм тук стотици пъти. Стояла съм точно тук, но никога не звъннах. — Стисна ръката ми и ме погледна.

Пристъпих към звънеца и го натиснах кратко. Тя ме последва, уви лицето си в шала и си сложи очилата. Отговор не последва цели пет минути. Натиснах звънеца отново. Този път по-продължително. След малко чухме провлечени стъпки зад вратата отдясно, откъдето хората влизаха и излизаха от метоха.

Огромната порта се отвори и оттам излезе възрастна жена, може би в края на седемдесетте. Беше с расо и й личеше, че е спяла спокойно, когато сме я прекъснали. Беше висока и слаба, не очаквах подобно нещо. Тя ме погледна.

— Puis-je vous aider?

Кейти скри лице зад рамото ми, хванала ме под ръка.

— Моля да ме извините, но не говоря…

Тя пристъпи към мен. Гласът й беше мил. Напълно спокоен.

— Аз говоря английски.

Пристъпих на светло.

— Госпожо, преди много години едно момченце е било оставено на вратата. Бих искал да науча какво се е случило с него.

Тя ме зяпна.

— Моля ви да проявите разбиране, не даваме такава информация.

— Разбирам, но ако ви дам дата и час, ще ми кажете ли нещо?

— Знаете датата?

— Първи март 1993 година. Приблизително по това време на нощта.

— Момче или момиче?

— Момче.

Тя ме погледна, след това се обърна към Кейти. Наблюдава я дълго. Ъгълчетата на очите й се отпуснаха. Съчувствие без думи. Кейти се обърна и скри съвсем лицето си. Жената се поприведе.

— Заповядайте, последвайте ме.

Влязохме вътре. Тя се облегна на вратата и я заключи след нас. Тръгнахме по дълга пътека, отстрани на която се виждаха високи овехтели дървени врати. Тя докосна една от вратите, посочи другите и тихо каза:

— Училището ни.

Минахме през двора, после се заизкачвахме по извити стълби — бяха повече от сто. Щом стигнахме на върха, стъпалата свършиха под високи дървета с големи листа и килим от трева. Тя си свали обувките и отвори метална врата, даде ни знак да я последваме. И ние събухме обувки и влязохме вътре, последвахме я по тревата.

Тревата на гробището.

Кейти се прегърна с ръце и забави крачка. Заобиколихме няколко надгробни камъка. Някои бяха стари, други не. Жената отвори нова, по-малка врата и ни преведе през нея. Щом се огледах, разбрах, че тази част е за по-дребни хора. Гробовете бяха по-къси, както и разстоянието между камъните. Цветът се оттече от лицето на Кейти.

Най-сетне монахинята спря, щракна фенерче и го насочи към тревата под нас. Беше зелена, прясно окосена. Дворът беше безупречно поддържан. Всеки камък бе идеално съхранен. Тя заговори тихо:

— Бях тук от няколко години. Бях в параклиса, когато чух камбанката. — Погледнах я, неспособен да повярвам. Тя погледна камъка и разказа историята, както я помнеше. — Изтеглих въжето, завъртях вратата. Видях красиво момченце, бебе, увито в ръчно шито одеялце. Взех го и открих свидетелството за раждане до гърдите му. — Тя посочи с пръсти. — Името на майката беше скъсано. — Вдигна поглед. — Сега щеше да е почти на двайсет. — Думата „щеше“ проехтя под дърветата. Кейти пристъпи до мен и сведе поглед. Монахинята замълча и подбра внимателно следващите си думи. — Взех го. Хранех го. Ние — всички — го отгледахме заедно с другите. — Поклати глава, усмихна се едва-едва. — Имаше най-красивите морскосини очи, които някога бях виждала. Почти неестествени… — Погали с длан камъка. — Беше добре до две годинки, когато разви астма. Доста тежка форма. Имаше моменти, когато… — тя докосна шия с ръка — гърлото му се подуваше, белите дробове получаваха спазми и той не можеше да диша. — Тя замълча. С крайчеца на окото си забелязах, че ръцете на Кейти се бяха разтреперили. Жената продължи. — Преместих го в моята стая, за да го наблюдавам. Опитахме всичко. Аз опитах всичко. Лекари, лекарства, лекове. Лежах будна цели нощи и питах Господ защо не позволява на това нещастно дете да диша. Защо не влее въздух в тялото му. Защо не отвори гърлото му. Защо не отвори дробовете му. Никога не бях виждала дете да страда като него. С годините се влюби във футбола. Сокър, както казвате вие. Пусках го да играе с нежелание. Боледуваше често. Често развиваше пневмония. Затова не играеше много.

Тя спря да говори и раздвижи фенерчето върху малкия гроб пред нас. Кейти застина. Монахинята отстъпи назад. Светлината заблестя по камъка. Прочетох името „Куин“. Явно Кейти също, защото си пое дълбоко дъх, покри уста и изстена. Падна на колене, показалецът й потреперваше, докато докосваше датите. Той е бил на десет.

Жената отстъпи назад в сенките и угаси светлината, продължи:

— Той почина — тя затвори очи — сам в леглото си. Не можеше да диша.

Кейти рухна. Смъкна шала и очилата, притисна се към камъка. Последва дълго време, в което не можеше нито да диша, нито да издаде звук. Жената я наблюдаваше с наведена глава, не помръдваше, не трепваше. Кейти се поклащаше напред-назад.

Когато най-сетне си пое дъх, той бе придружен от звук, който бях чувал един-единствен път през живота си. Беше дълбок, първичен и наситен с болка.

Застанах зад нея и слушах как душата й се излива. Сълзи, плач, десетилетия на болка. След няколко минути тя повърна отстрани. След това отново. После и трети път. Най-сетне беше празна, но продължи да се напъва. Само че нямаше какво да изкара. Кейти беше без дегизировка в този момент. Нямаше перука. Нямаше грим. Нямаше актьорска игра. Притиснати към мрамора, пръстите й докосваха името на сина й и мъката, трупана цял живот, напусна тялото й. Напусна го със замах.

Жената ни остави.

Коленичих и я прегърнах. Беше плувнала в пот, тялото й се разтърси в спазъм. Припадна. Пречупи се. Нямаше земна сила, която да я вдигне на крака.

* * *

След около час вдигнах Кейти. Тя бе отпусната като парцалена кукла. Притисна се до мен, докато слизахме по стълбите. На всеки няколко минути от гърдите й се изтръгваше звук. Отчасти стон, отчасти вой, израз на мъка, непреодолима болка.

Минах заедно с нея през двора с колоните, покрай училището. Светлина на свещи привлече погледа ми. Забелязах параклис с витражи в ъгъла на двора. Беше съвсем малък. Може би предназначен за молитви. Жената, която ни отвори, беше коленичила вътре. Преплела пръсти. Навела глава. Кейти ме спря, свали си часовника, диамантения пръстен и диамантеното колие и ги постави в ръката ми.

Отидох до параклиса и прочистих гърло. Жената се обърна, ала не каза нищо. Тръгнах напред и протегнах ръка. Тя протегна своята. Аз изпразних моята. Тя погледна към накитите и тъкмо да заговори, аз се обърнах и си тръгнах.

Излязохме през същата врата и се озовахме сред сенките на улицата. По средата на пътя към вкъщи Кейти падна. Подхванах я, вдигнах я и я носих до замъка.

Положих я на леглото, намокрих хавлиена кърпа, избърсах лицето и устата й. Направих го няколко пъти, като всеки път мокрех отново кърпата. Най-сетне увих лед в нея и го поставих върху челото й. Тя мяташе глава, движеше устни, но така и не я видях да говори. Лежеше неподвижно и гледаше нещо навън. Ледът се стопи, извадих нов и поставих пак кърпа на челото й. Тя докосна ръката ми и прошепна:

— Сега искам да умра.