Чарлс Мартин
Ненаписан роман (10)

Девета глава

Закарах Стеди до Чъкълъски, където го чакаше един от свещениците. Беше накарал Кейти да му напише списък с нещата, от които се нуждае, и тя ги бе написала на жълто листче. Аз обиколих където трябва, купих всичко от паста за зъби до женски продукти и дезодорант.

Историята беше навсякъде и всички говореха за нея. Общо настроението беше мрачно. Чувстваше се загуба. Хората казваха „Колко жалко“. Или „Каква загуба“. Повечето клатеха глави. Тъй като бяха съвсем близо до мястото на експлозията, телевизиите бяха напълнили всички паркинги с бусове с огромни антени и репортери, които не се чувстваха на място и не спираха да повтарят:

— Кейти я няма. Никой не знае защо. Да живее Кралицата.

Опитите им да намерят някакъв смисъл в станалото не ги отвеждаха никъде. Добре че я нямаше да чуе тези приказки.

Последното място, на което спрях на излизане от града, беше магазинът на Дилайла — за стоки втора ръка и непродадени винтидж дрехи. Реших, че Кейти е трийсет и шести номер, но купих различни, от трийсет и четири до трийсет и осем. Взех няколко бански костюма, два чифта дънки, 5–6 тениски, пуловер, суичъри, дъждобран с качулка, къси панталонки с отрязани крачоли, чехли, пурпурна шапка с широка периферия, която сякаш беше правена специално за някоя дама, огромни слънчеви очила, които скриваха половината лице, нов пакет женско бельо на „Джоки“ и три шалчета бандана: синьо, жълто-зелено и червено.

Качих се на „Джоди“ — както бях с черните си очила — включих мотора и го оставих да боботи, докато подреждах покупките. Зад рамото ми прозвуча глас:

— Ще ти платя пет хиляди долара, ако ми дадеш под наем лодката си за три дена.

Обърнах се. Висок кльощав мъж с боядисана в черно коса, вързана на опашка, с диктофон и малък фотоапарат на врата бе застанал на брега. Очите му бяха пронизващи; ноктите, боядисани в черно. Изглежда очите му бяха очертани с черен молив, имаше и татуировки на дракони, които се качваха по врата му зад всяко ухо. Първата ми мисъл беше, че това е Куикуег от „Моби Дик“. Втори, вече набит мъж със сплескана шапка и огромна скъпа камера бе застанал зад него. Напомни ми на Смий от „Питър Пан“. Куикуег беше висок колкото мен, малко над метър и осемдесет. Смий беше по-нисък, по-як, с месести ръце. Изглежда и двамата следяха историята и бяха убедени в собствената си важност.

Поклатих глава.

— Не съм от тези места. Няма да съм ви от помощ.

Високият поклати глава и скочи на лодката ми. Другият с камерата го последва.

— Съмнявам се. Умея да преценявам хората. И като гледам колко си загорял, но с бели кръгове от очилата на лицето ти, как се справяш с лодката и колко бързо обиколи магазините, докато останалите се чудим накъде да се завъртим… Да не говорим, че лодката ти изглежда добре поддържана и й личи, че се използва непрекъснато… А, да, и потъмнелите корди на въдиците — заради всичко това бих казал, че познаваш тези води не по-зле от останалите. — Той размаха пачка. — Седем хиляди.

В този момент започнах да се питам дали не е видял какво съм купил в магазина на Дилайла.

— Благодаря, но… — погалих пулта за управление и отказах — тя не се дава под наем. — Държах под око фотографа, защото в мига, в който насочеше апарата и щракнеше в лицето ми, и той, и камерата щяха да се озоват във водата.

Той се усмихна.

— Ами ти? Всичко може да бъде купено.

Беше пред мен от повече от петнайсет секунди, но вече имах желание да го окъпя. Развързах въжето и тръгнах към пулта, но той застана между мен и руля, достатъчно близо, за да видя, че черните линии под очите му са татуировки. Перманентен грим. Гласът му прозвуча самодоволно, когато заобяснява високопарно кой е:

— Аз съм оторизираният биограф на Кейти Куин. Единственият, който… — той изви и двете си вежди — е оторизиран, ако ме разбираш. — Той извърна поглед, после отново ме погледна, докато успехът му резонираше над водата. — Аз съм авторът на настоящия бестселър на „Ню Йорк Таймс“, който заема десето място. Като знам какъв интерес имат хората — той отметна глава назад, — до довечера ще бъда на първо място. — Посочи залива и се опита да заговори небрежно. Реши, че ще се впечатля. Не се впечатлих ни най-малко. Той продължи: — Заради скорошните събития пускаме ново издание с няколко нови глави. Уважавана и търсена творба. — Той посочи Смий. — Си Ен Ен подготвя документален филм за проучването ми. Ще го излъчат късно следващата седмица, а после още няколко пъти до края на месеца.

Подадох газ на мотора.

— Успех с работата.

Той постави ръка на рамото ми, а с пръстите на другата щракаше.

— Познаваме ли се?

Погледнах ръката му.

— Много се съмнявам.

— Рядко забравям лица. — Смий вдигна камерата и я насочи в лицето ми. Червената светлина отпред ми показа, че записва. Не се колебах. Дадох заден и натиснах дросела до дупка. Очевидно нито един от двамата нямаше опит с лодките. Рязкото движение изхвърли Смий и камерата му във водата. Куикуег тупна на задника си на носа. Коленичих над него и надвесих лице на сантиметри от неговото.

— Сам ли ще слезеш от лодката, или ще последваш приятеля си?

Той се изправи — очите му на нивото на моите — не каза нищо. Мазен тип. Не трепваше от нищо.

Смий се бореше с водата, псуваше и мен, и целия ми род, защото скъпарската му камера за над четирийсет хиляди беше накисната в четири метра вода, положена върху легло от стриди. Сигурен съм, че солената вода не се отразява благоприятно върху дигиталните записи.

Куикуег се отдръпна. Пачката пари лежеше на носа, банкнотите стегнати с ластик. Прокарах пръст по тях, след това метнах пачката към него. Той я улови и сви вежди. На дока се беше събрала малка тълпа. Крайно време беше да се махам. Нахлупих ниско шапката си, обърнах „Джоди“ по посока на вятъра и се прибрах по дългия път.

Вместо час пътуването ми отне четири и ми даде повече от достатъчно време да се убедя, че покрай всички хиени, които обикаляха тук, моята лодка беше последното място, на което Кейти Куин трябваше да бъде. Все едно беше седнала на пейка в Сентръл Парк.

Слънцето залязваше, когато скочих на задната част на „Измислен живот“ и я открих на носа, седнала с гръб към мен, притиснала колене към гърдите си, загледана към върховете на мангровите дървета. Коленичих и тя подсмръкна, след това избърса лице с ръкава си. Поклати глава.

— Човек би казал, че досега трябваше да съм пресъхнала.

Не отговорих.

Тя ме погледна.

— Грешно ли постъпвам? Кажи. Задето поставям Стеди в подобно положение?

Свих рамене.

— Според мен си в непознати води. Не съм сигурен дали някой като теб е правил нещо подобно на онова, което ти правиш. Дори да е, е било изключително добре изпипано, за да не знаем нищо за това. Не става въпрос за черно или бяло, а за няколко нюанса на сивото. — Тя се опита да се усмихне. — Стига да нямаш нищо против, нека се занимаваме с настоящето, със сегашния момент. Най-добре да се махнем от това място за няколко дена. Имам барачка… — посочих на североизток. — Намира се в блатата. Там е тихо. Стеди знае къде се намира. Ще ни открие, щом приключи — усмихнах се и поклатих глава — да разправя на всички, че си мъртва. — Изправих се.

Тя ме спря. Погледна подозрително.

— Да не би нещо да се е случило в града?

Поколебах се дали да не излъжа, но реших да заобиколя истината.

— И градът, и всеки сантиметър от водата между нас и онова място гъмжи от хора, които търсят дори косъм от теб. Да не говорим колко са нахални.

Тя наклони глава на една страна и гласът й се промени:

— Не отговори на въпроса ми.

Беше по-умна, отколкото предполагах.

— Натъкнах се на един чернокос тип с опашка и татуировки на врата, който каза, че ти бил…

Тя се изправи и направи знак за кавички с пръсти.

— Биограф. — Поклати глава. — Този не е в състояние да си напише името дори в кенефа.

— Стори ми се, че има твърде високо мнение за себе си.

— Казва се Ричард Томас. Викат му Дики. Още повече би му отивало „чернолики Дики“.

— Защо е всичкото това черно?

— Това е цветът на сърцето му, който избива през кожата. — Тя кръстоса ръце и тръгна надолу. Заговори през рамо. — Бараката ти в блатата безопасна ли е?

Усмихнах се.

— Зависи какво наричаш безопасно. Ако имаш предвид безопасна от змии и алигатори, отговорът е „не“. Ако питаш за хора, отговорът е „да“. Все едно сме на Марс. Слушай… — Погледнах към Чъкълъски и се опитах да разведря напрежението. — Купих си дезодорант за пръв път от осем години. Социалните ми умения са доста ръждясали. Ако те обидя, да знаеш, че не е нарочно. Сам съм от твърде дълго време.

Тя застана на задната палуба и вдигна очи към мен. Бризът беше топъл, но ми се стори, че й е студено.

— Каза, че цениш твоята тайна повече от моята. — Зачака. Това беше въпрос. Не беше просто наблюдение. Не й отговорих. Тя опита отново. — Да не би да си… убил ли си някого? Затова ли си тук?

Замислих се как да отговоря. Направих го индиректно.

— Ти убивала ли си някого?

— Единствено себе си.

Усмихнах се.

— Тогава си в добра компания.

Тя ме спря.

— Винаги ли отговаряш на въпросите с други въпроси?

Отвърнах, без да я поглеждам:

— Единствено когато знам, е, че отговорът ще ме нарани. — Подадох й двата найлонови плика. — Всичко, което поиска. Има и дрехи. Опитах се да позная размера ти.

Тя ми отправи полуусмивка.

— Благодаря.

Над дърветата избръмча хеликоптер, поел към мястото на експлозията.

— Трябва да вървим.