Чарлс Мартин
Ненаписан роман (12)

Единайсета глава

Около полунощ тя духна газената лампа и затвори вратата. Не каза и дума. Седнах с тетрадка в скута си и се заслушах в алигаторите под нас, с надеждата да ме приспят.

На следващата сутрин, когато се събуди, ме завари там, където ме беше оставила. Видя чашата ми. Посочих.

— На печката е. Малко е старо, но старо и силно е по-добре, отколкото никакво.

Тя потри очи и се протегна към чашата, закачена на един пирон. Въртеше се около мен, докато кофеинът навлезе в кръвта й. През всичкото време поддържаше безопасно разстояние. Минаха няколко минути. Забелязах, че стои на пръсти. Беше по-неспокойна от обикновено. След няколко глътки остави чашата.

— Добре, май не мога повече да стискам — махна с ръка.

— Извинявай. Последвай ме.

Излязох отзад. На петдесет метра през дърветата беше външната тоалетна. Отворих вратата и й показах ролка тоалетна хартия, закачена на пирон. Тя я погледна, прецени, че не може да стиска вечно, пристъпи бавно и затвори вратата.

Бях изминал десетина крачки, когато вратата изскърца.

— Сънди — повика ме тя.

За пръв път ме наричаше с това име.

— Да?

Излезе и заговори през стиснати устни, след това посочи.

— Хлебарка.

Кимнах.

— Да. — Отворих вратата. По-широко. Облях стените в светлина. Петнайсет хлебарки пъплеха по задната стена. Няколко припкаха по дървения под. Една надникна от тоалетната чиния. Тя стисна зъби.

— Има ли друга възможност?

— Разбира се. Навсякъде на острова, но ако искаш да седнеш… — посочих.

Тя погледна бялата седалка, после насочи вниманието си към потръпващата стена и двете пипалца, които шаваха като чистачки под ръба на седалката, дръпна ролката тоалетна хартия и изчезна по пътеката към задната част на острова.

Когато се върна, седна в далечния край на верандата и си допи кафето. После се върна от стаята си с ножица в едната ръка и хавлиена кърпа на рамо. Застана зад стола и го обърна към мен. Прочисти гърло. Оставих химикалката.

— Не ми се случва често да предложа на някого да свърша нещо вместо него — призна. — Свикнала съм да ме обслужват. Не да ми слугуват. Не е в природата ми. — Потупа стола.

Поклатих глава.

— Добре съм си. Честна дума.

Тя заслони очи, за да се предпази от издигащото се слънце.

— По-добра възможност ли имаш?

Почуках с химикалката по тетрадката.

— Благодаря, но…

Тя остави ножицата.

— Какво пишеш в тази тетрадка?

— Записвам приливите. Какво сме уловили. Температурата на водата. Какво кълве. Изборът на стръв. Посоката на вятъра. Атмосферното налягане. После всяка година проверявам.

— Вчера не сме ловили риба.

— И това записах.

— Може ли да надникна?

Подадох й дневника.

— Не ми ли вярваш?

Тя погледна първата страница.

— Почеркът ти е по-изискан и спретнат от този на мъжете, които познавам, а и на повечето жени. Като на Джон Адамс или Томас Джеферсън.

— Упражнявал съм се.

— Виждам. — Тя ми върна дневника, без да го прочете. Забелязах, че обича да изстрелва въпроси, за да ме хване неподготвен. Да прецени инстинктивната ми реакция. Следващият й въпрос беше точно такъв. — Мога ли да ти имам доверие?

— Можеш да си сигурна, че онова, което ти казвам, е истина.

— А това, което не ми казваш?

— Значи си забелязала разликата?

Тя се обърна, скръсти ръце и заговори. Гледаше настрани.

— Когато започвах, подписах няколко договора, без да прочета ситните букви. Бях толкова щастлива да съм пред камера… После се оказа, че и продуцентите са били доволни, стига да съм с по-малко дрехи от тези, с които съм излязла на снимачната площадка. — Тя сви рамене. — Сега, или по-точно казано, допреди няколко дена вече се бях научила да питам: „Обяснете ми какво точно означава незначителна голота“. По този начин съм се измъквала от доста неприятни моменти. Знам как звучи. Сигурно си гледал филмите ми и ти е минавало през ум: „Нали съм те виждал как се събличаш и се разхождаш по екрана в евино облекло…“.

Вдигнах ръка, за да я спра.

— Не съм ходил на кино поне от десет години и не мога да кажа със сигурност, че съм гледал твой филм.

Тя мълча, докато осъзнае казаното от мен.

— Наистина ли?

— Нищо лично. Нямам телевизор, така че…

Тя стисна устни и издаде долната напред. Едната й вежда се изви над другата. Премисляше.

— Да се върнем на въпроса с доверието…

— Както кажеш.

— Значи не бива да ти имам повече доверие, отколкото досега.

— А къде се намираме сега?

— Вече не се чувстваме неловко в компанията си.

Почесах брадата си.

— Май е точно така.

Тя поклати глава.

— Значи казваш, че не си добър и затова да не ти вярвам. — Наклони глава едва забележимо на една страна. Опитваше се да ме хване на въдицата си. — Наистина ли искаш да мисля така?

— Опитът ми показва, че доверието се гради с течение на времето, а не разполагаме с много. Така че нека да…

Тя отново поклати глава.

— Преди време прекарах две години от живота си с мъж, за когото бях убедена, че ще бъде баща на децата ми. Но една вечер, когато се прибрах по-рано от снимачната площадка, открих, че се опитва да стане баща на децата на мениджъра ми. — Другата вежда се вдигна до първата. Тя посочи дневника ми. — Питаш ме дали ти имам доверие. Пишеш дневник, тихо и кротко, докато аз ти разказвам разни неща. Преди няколко месеца фирмата, която беше поела рекламата ми, в безкрайната си мъдрост нае този… — с пръсти написа във въздуха кавички — писател. Трябваше да му разкажа историята си, той да я напише и светът да ме заобича повече. Аз щях да изкарвам повече пари, съответно и те. Както и да е, казаха ми, че са го проверили много внимателно, че е писал куп истории, че мога да му имам доверие. Беше красив. Те бързаха да публикуват книгата, а той нямаше търпение да започне веднага. Каза ми да не се притеснявам за договора, че адвокатите само бавели нещата, че бил убеден, че ще се сработим безупречно. Каза, че мога да му имам доверие. Даде ми — нови кавички — дума. И така, аз започнах. Разказах му някои от тайните си. — Тя сви рамене. — Не всички. Почти никакви, ако трябва да сме честни. Както и да е — тя описа нови кавички, — биографът ми…

Прекъснах я.

— Да не би да говориш за онзи тип, на когото се натъкнах в града, с татуировките по врата и черните нокти?

Тя кимна рязко.

— Черноликия Дики.

— Ти си го харесвала?

Не ми отговори. Продължи да разказва.

— Седмици наред ме интервюираше, показваше ми написаното. Задаваше купища въпроси. Разпитваше за детството ми, за което никой не знаеше почти нищо. Не говорех за този период. Благодарение на папараците, той разполагаше с предостатъчно материал. Мениджърският ми екип прецени, че това е шансът ми да изясня нещата.

Разказах му как съм поела по наклонената плоскост, как съм успяла да крия този проблем години наред. След това започнах да слабея. Вестниците взеха да задават въпроси, които доведоха до слухове. Лекар ми предписа нещо, което да успокои напрежението. Да се пребори с кръговете под очите ми.

Едно хапченце за това. Друго хапченце за онова. Поредното лекарско предписание за това и онова. Лутах се както повечето обикновени хора, после болката започваше да ме мъчи, аз се предавах и надигах бутилката. Много скоро се тъпчех с хапчета, все едно бяха бонбонки. Отлагаха представления, за които билетите бяха разпродадени до последния.

Влязох в център за лечение на наркотична зависимост, за да не изгоря до дъно. Моите хора запазиха всичко в тайна. Сто и шейсет хиляди долара по-късно се върнах на сцената изчистена и ако можеше да се съди по външния ми вид, по-силна от когато и да било. Някъде някой ми присъди поредната награда. Нови прожектори. Нов филм. Нов хит. И тогава лъсна въпросната биография, която се предполагаше, че трябва да разкаже как съм преминала през всичко това.

Както и да е, моят — тя вдигна и двете си ръце, за да изпише поредните кавички — биограф прави нужните записи и отива да пише. Докато се усетя, вместо да ми изпрати ръкописа за одобрение, той продава безценната ми история на онзи, който е платил най-висока цена. Тъй като така и не е подписал договор, ние не можахме да направим нищо, за да го спрем. На въпросите, на които не бях отговорила, той сам бе запълнил празните места, променил бе контекста и много от фактите. Когато приключи, аз се оказах коренно различен човек от това, което съм в действителност. А той дори не беше чул най-ужасното. — Пръстът й проследи белега на китката и гневното зачервяване на врата. Срещна очите ми. — Опитът ми показва, че „времето“ не доказва кой е достоен за доверие и няма почти нищо общо със самото доверие.

— Значи, ако съм на твое място, не бих ми имал доверие.

— Но аз искам.

— Тогава ми се довери.

— Но нали току-що ме предупреди да не го правя.

— Добре, недей.

Последва дълго мълчание.

— Не искаш ли хората да ти имат доверие?

— Актьорската игра ли те научи да го правиш?

— Кое?

— Такива паузи. Наричат се „заредени“.

— Камерата сътворява странни неща с времето. Да избирам подходящия момент, ми е вродено.

Поклатих глава.

— Не. Тъкмо затова живея тук и вие двамата със Стеди сте единствените, които знаят, че съществувам.

— Имаш ли семейство?

— Не знам да имам.

— А какво знаеш?

— Знам как да ловя риба.

Тя не се колеба:

— Ще ме научиш ли?

— Искаш ли да се научиш?

— Искам да се науча на много неща, които не съм правила досега.

— Никога ли не си ходила за риба?

Тя поклати глава.

— Наистина ли? Съвсем никога?

— Нито веднъж.

Опитах се да осмисля чутото.

— Все едно да кажеш, че никога досега не си поемала дъх.

— И така…

Тя пъхна ръце в моите.

— Често ми се случва да прекарвам часове наред на лодката. Обикновено от зори до мрак. И единствената тоалетна е отзад. На открито. Звукът пътува. Не можеш да разчиташ на усамотение.

— Нямам нищо против.

— Важно ли е за теб?

— Да.

— Добре.

Тя задържа ръката ми още малко.

— Преди да тръгнем, ще ми разкажеш ли нещо за себе си?

— Защо ти трябва да знаеш?

— Какво лошо има? Само едно нещо. Искам да кажа… — Тя посочи бараката, „Евинруд“. — Как си позволяваш всичко това? И двамата знаем, че не си отшелник. Не си човек, посветил се на покаяние и молитва. Освен това съм почти сигурна, че името ти не е Сънди.

Беше добра. Имаше бърза преценка.

— Работех в производството. Имах фирма. Пуснах акции на пазара. Продадох я за луди пари. Изкарах още от текущите продажби. Сега ловя риба.

Тя все още не бе пуснала ръката ми.

— И се криеш.

Кимнах.

— Точно така.

— А как ти е името?

— Предпочитам да не казвам.

— Поне си откровен.

— Казах ти, че няма да те лъжа.

— Да, трудното е да те накарам да говориш. — Тя почука с нокът по предните си зъби. — Май си вързан с мен, все едно си на пустинен остров.

Погледна ме. По-точно казано, обходи ме от горе надолу с очи.

— Трудно ли ти е да си около мен? Имам предвид… — Тя прокара пръсти по извивките на тялото си.

Поклатих глава.

— Не. Не бих казал.

— Значи, ако се пека без бански, няма да имаш нищо против.

Прехапах долната си устна.

— Сигурно ще отида да ловя риба през това време.

Тя сви рамене.

— Значи не мислиш, че съм красива.

— Старая се да не мисля по този въпрос.

— Защо?

— Защото Стеди ме помоли да се грижа за теб, а не да…

Тя кимна и ми отправи полуусмивка.

— Не е нужно да ме ласкаеш. Бяха нужни много пари, за да изглеждам по този начин.

— Наистина ли?

Тя посочи брадичката си. След това носа. Докосна се над очите и най-сетне по гърдите.

— Ами…

Изкиска се.

— Изчервяваш се.

— Виж, нямам чак толкова богат опит с жените.

— Гей ли си?

— Не, опитвам се да кажа, че не излизам много по срещи.

— Кога за последен път си бил на среща?

— Преди около единайсет години.

— Някога бил ли си женен?

Поклатих глава.

Тя изви вежда. Усещаше се бързо.

— А някога бил ли си с момиче?

— Обясни какво имаш предвид с „бил“.

— Не се ли сещаш… „бил“.

Поклатих глава.

— На колко години си?

— Около четирийсетте.

Не можа да скрие недоверието си.

— Значи си на средна възраст и не си спал с жена?

Не отговорих.

Тя сложи длани на ханша си.

— Я стига. Истината ли ми казваш? Мислех, че на твоята възраст всеки е спал с някого или пък с много…

— Така и не намерих подходящата…

— Последният романтик. Някой трябва да направи филм за теб. — Тя извърна поглед. Умът й работеше на бързи обороти. — Ако бях все още жива, щях да го режисирам и с твоето загоряло лице и дълга коса билетите щяха да се разпродадат за нула време.

— Ти майтап ли си правиш с мен?

— Не. Напълно сериозна съм. Имам предвид, че ти си… не си нормален. Не съм срещала мъж, който да не е бил с жена и да не иска да е с мен. — Мълчах. Тя седна. — Май ще ти бъде трудничко, ако реша да се пека по евино облекло. — Прехапа крайчеца на устната си. Всмукна я със зъби. — Сигурен ли си, че не си гей? Няма проблем, ако си…

Кимнах.

— Напълно сигурен съм.

— Откъде знаеш?

Тя се разсмя.

— Целият почервеня. — Постави ръка на кръста си. — Я ми кажи, колко точно видя на терасата и на лодката?

— Тогава друго ми беше в ума.

— Да, въпреки това си ме видял. Човек си, нали?

— Да.

— Кажи колко видя.

— Достатъчно.

Тя ме замери с молив.

— А пък аз през цялото време си мислех, че си като Стеди.

Загледах се на изток, през мангровите гори към Маями. Помълчах.

— Съвсем не съм като Стеди.

Тя пристъпи по-близо. Досега не беше толкова словоохотлива. А ето че просто нахлу в живота ми и пръсна невидимия, грижливо пазен балон на личното ми пространство.

— Какво имаш предвид?

— Не минава и ден, без да ми се иска да бях като него.

— В какъв смисъл?

Замълчах. Опитах се да го представя с думи.

— Той вижда ясно. — Отворих мрежестата врата. — Каквото и да означава, през тези дни говорих с теб повече, отколкото с други познати през последното десетилетие, като изключа Стеди. — Тя направи още една крачка. — Всички, взети заедно.

Тя присви очи.

— Защо?

Въпросът й беше искрен.

— Не исках.

Тя кимна отново. Примигна бавно, нарочно.

— Тогава ти благодаря за този дар.

* * *

И така, докато светът търсеше, скърбеше и се опитваше да намери някакъв смисъл в смъртта на Кейти, Стеди се върна в Маями, а аз научих холивудската икона със звезда на Булеварда как да слага стръв на въдицата, как да хвърля, как да разчита повърхността на водата, как да връзва двоен хирургически възел, как да свързва поплавъка към кордата, как да натрива ръцете си със сок от лайм, за да се отърве от рибешката миризма.

Не всичко беше като в райската градина. Имахме и търкания. Не че бяха непреодолими. Просто изникваха неочаквано. Първата сутрин слънцето едва бе докоснало върховете на дърветата, когато й връчих въдица и жива скарида. Все още мърдаше. Горната й устна се сгърчи.

— Трябва ли да нанизвам това гнусно смрадливо нещо на куката?

Замислих се.

— Не. — Отново й подадох въдицата. — Нали искаш да уловиш риба? Ще помогне.

Тя стисна зъби, сложи стръвта на кукичката и ловихме риба в мълчание. Беше ни приятно заедно. Не разговаряхме. Не изпълвахме въздуха с нервно бърборене. Тя не изпитваше нужда да ми разказва за себе си, да описва как е покорила света, а аз не я заливах с въпроси и не питах какво е да си като нея. Седяхме си тихо, на ръба на света, където блатата се оттичаха между островите, използвахме течението и оставяхме ръцете на мангровите дървета да ни обгръщат в сянката и спокойствието си.

Наблюдавахме се с крайчеца на очите си. Бяхме създали лекота в общуването си, която не изискваше нищо. Когато тя заговореше, беше между другото. Не се опитваше да обяснява, а да разбере. Да си обясни.

Аз слушах. В това ме биваше. Стеди казва, че океанът е гръдта на Господ — ако е така, значи ние се бяхме сгушили там, открили свободата и насладата.

С всеки миг тишина, с всяка уловена и изтеглена риба, с всяка неизречена дума моята стена — моята добре укрепена, внимателно издигната, защитена, непоклатима и неразрушима стена — започна да се пропуква.