Чарлс Мартин
Ненаписан роман (8)

Седма глава

Беше плакала. Стоеше със скръстени ръце. Нямаше намерение да губи време.

— Питах се дали ще ме преведеш през врата номер три. — Беше подбрала внимателно думите си и аз веднага забелязах израза „да ме преведеш“. Много различно е от „да мина през“. Второто е индивидуално усилие, а първото съвместно. Не приех това като зов за помощ. Стори ми се, че е в състояние да постигне почти всичко, което си науми. Думите й прозвучаха повече като извинение.

— Сигурна ли си?

Тя кимна, но не ме погледна.

Изтеглихме моята лодка над тревистите плитчини. Пътувахме бавно. Стеди чакаше на „Измислен живот“.

На двайсет и пет километра навътре открих плитки води, изключих и хвърлих котвата на патфайндъра. Нощта беше ясна. Експлозията щеше да се види във Фламинго, Евърглейдс Сити, може би дори в Неапол. Щом подпалех лодката, връщане назад нямаше. Плитката вода означаваше, че ще бъде по-лесно да се издирят и открият останките.

Подготвях се да пробия дъното на моторницата, когато тя ме докосна по рамото.

— Може ли първо да направим нещо?

Свих рамене.

— Разбира се.

— Това чудо ми струва почти половин милион долара. Искам да видя колко е бързо, преди да го взривим.

— Добре.

Пуснах светлините над черното, осветено от луната огледало. Натиснах дросела напред. Залепени за седалката, буквално изяждахме океана. Никога през живота си не бях пътувал толкова бързо. Минахме сто и шейсет километра в час за секунди и скоростта се повиши още повече. Моторницата беше тежка, около пет хиляди и четиристотин килограма, но когато качихме до двеста и четирийсет километра в час, аз се съмнявах дали нещо друго освен перката беше във водата. Продължих напред и усетих възлите в стомаха си. Минахме двеста и шейсет, двеста и седемдесет, двеста и деветдесет. Имаше още мощност, но на триста и десет ме хвана страх. Дланите ми се потяха, сърцето ми блъскаше неудържимо. Кейти реагира различно. Беше затворила очи, напълно спокойна. Дишаше нормално. Отпуснала ръце в скута си. Още милиметър с дросела и щяхме да достигнем триста двайсет и пет.

Гледах право напред, когато заговорих:

— Още малко по-бързо и ще ми трябват криле.

Тя кимна, след това махна с ръка във въздуха, сякаш искаше да каже „Достатъчно“.

Направих кръг от петдесет километра и моторницата спря плавно до „Джоди“. Прокарах пръсти по таблото.

— Жалко е да се потопи нещо толкова…

Тя отвори очи. Стисна устни.

— Черупка. Нищо повече.

Настаних я на патфайндъра, направих приспособления на газовата линия на нейната лодка и се канех да пусна двигателя, когато се обърнах към нея.

— Искаш ли да кажеш нещо? Ако Стеди беше тук, щеше да каже нещо.

Тя погледна над водата към мястото, където чернотата свършваше. Извади айфона си от джоба и го метна в лодката. Той тупна на пода зад седалката на капитана. Последва шепот:

— Пали.

* * *

Бяхме на три километра, когато почти 300 галона газ се възпламениха и пръснаха нейната лодка за половин милион долара на милион парченца. Видяхме взрива и секунда или две по-късно чухме тътена. Пламъците плъзнаха по водата и се разгоряха в оранжево, след това в синьо, докато заливът поглъщаше задната част на лодката. Корпусът се задържа на плиткото дъно, докато носът щръкна нагоре от водата. Нямаше да е никак трудно да го забележат. Новината щеше да се разпространи бързо.

Тя заговори, без да ме поглежда:

— Откъде знаеш толкова много за врата номер три?

Пламъците лумнаха, озариха водата.

— Стеди.

Значението ме порази — едно име можеше да каже безкрайно много. Пламъците трептяха. Скоро щеше да остане само дим. След около час и него нямаше да го има. Все едно не се беше случило нищо. Гроб във водата.

Върнахме се от края на залива през портите на тревните плитчини и закриволичихме сред мангровите дървета. Белият корпус на „Измислен живот“ се мярна в далечината. Подуших кафе. Тя ме погледна и наклони глава.

— От колко време живееш тук?

Пресметнах.

— Десет години — горе-долу толкова.

— Как успяваш? Как издържаш тук съвсем сам?

— Книгите.

— Защо точно тук? Защо не избра някоя ферма в гората? Планинска хижа. Място на сушата. Което и да е място, само не и тук.

Тогава се досетих. Животът, който бях водил през последното десетилетие, беше приключил. Погледнах назад към димния облак, който се издигаше над мангровите дървета, и разбрах, че не само нейният живот е потънал с лодката. Без дори да премисля, се бях съгласил да й помогна да се махне. Да я науча как да изчезне от лицето на земята. Човек като нея не може да направи подобно нещо за една нощ. Необходимо е време. Нужна е помощ. И ако не бях жесток, закоравял и напълно безчувствен човек, аз бях търсената помощ.

Усамотеният ми живот, в който всичко се въртеше около мен самия, точно както ми харесваше, трябваше да се преустрои. Истината бе, че знаех от какво има нужда. Стеди също знаеше, но бе решил да въвлече и мен.

Включих на неутрална, обърнах се и погледнах следата зад нас. Пяната и мехурчетата образуваха V между протегнатите ръце на мангровите дървета. Водата започна да се успокоява. Отново се превърна в огледало. Отразена картина на небесата. Махнах с ръка към следата зад нас и поклатих глава.

— Госпожице Куин… независимо колко широко или дълбоко прорежете водата… тя няма спомен. Не остава белег. — Посочих носа. — Тук всичко е устремено към бъдещето, няма минало.

Тя кимна и се обърна. Гърбът й остана между нея и онова, което лежеше зад нас.

— Ще ми бъде приятно, ако ме наричаш Кейти.

— Кейти е във водата.

Тя вдигна поглед към мен.

— Значи ще бъде госпожица Куин.

Чухме боботенето на хеликоптера на югозапад. Летеше бързо.

— Все още можеш да решиш друго и да измислиш нещо, но… от този момент нататък светът ще започне да вярва, че Кейти Куин е мъртва.

Тя посегна бавно към ръката ми. Разгъна пръстите ми, отвори дланта ми. Проследи линиите и пръстите й потвърдиха онова, което очите й казваха.

— Много ми е мъчно за ръцете ти… Извинявай.

Пропътувахме около осемстотин метра в мълчание.

Оставих дросела на неутрална, за да се носим по вълните. Тя стана, лицето й на шейсетина сантиметра от моето. Стори ми се, че има нужда от успокоение или може би на мен ми се прииска да я успокоя. Не бях сигурен. Каквато и да беше истината, част от мен искаше да й даде желаното, докато друга част се съмняваше дали аз съм човекът за целта и дали тя ще приеме жеста ми.

— Тази вечер направи едно заключение, което може да е вярно, но може и да не е — прошепнах аз.

— Кое?

Стеди се изправи над нас на горната палуба и сведе поглед. Беше спокоен. Топчетата на броеницата прескачаха между палеца и показалеца на дясната му ръка. Расото му се издуваше от бриза. От края на устата му се виеше дим. Ветрецът подхващаше бели кичури коса. По слепоочията му бяха избили капки пот. Изумруденозелени очи. Едри, кръгли и изразителни. Преглътнах.

— Че твоята тайна е по-ценна за мен… от моята.