Чарлс Мартин
Ненаписан роман (11)

Десета глава

Затворихме „Измислен живот“, оставихме я закотвена в гъста част на мангровите гори и аз включих двигателя на „Джоди“. Кейти слезе долу, стиснала найлонов пазарски плик, натъпкан с дрехите й. Поклати глава.

— Беше много отдавна, когато за последен път събрах всичките си вещи в една-единствена чанта. — Спря. — Веднъж платих над пет хиляди долара за специален куфар за обувките си, но тази торба май ми върши повече работа.

Когато обърнахме гръб на залива, тя отпусна ръка върху моята. Първия път, когато ме докосна, беше обзета от гняв.

— Имаш ли нещо против да ме закараш… да минем покрай… лобното ми място?

Не мога да кажа, че се чувствах комфортно с Кейти Куин. Нито пък тя с мен. Движехме се като вода и масло — споделяхме задължителна граница, но съвсем не беше нужно да се смесваме.

— Разбира се.

Като я закарах до предполагаемия й воден гроб, ми хрумна, че кучетата често се връщат където са повръщали, но не споделих с нея тази мисъл. Заобиколихме разрастващия се цирк отдалече. Малка чартърна лодка с капитан и един пътник се носеше близо до мястото на експлозията. Екскурзии около смъртта. Някой вече изкарваше пари от тази работа. Кейти погледна фигурата в задната част. Присви очи, после поклати глава.

— Силвия. Икономката ми.

Жената беше коленичила в задната част на лодката и се молеше. После хвърли нещо във водата, изправи се и даде знак на капитана да я върне на пристанището. Кейти поклати глава. Долната й устна затрепери.

— Вече никой няма да работи за мен.

Въпреки старанието й да потисне чувствата, те напираха и възхитителното й умение да ги държи под контрол отслабваше. Пукнатини в стената. Думите сякаш увиснаха на върха на езика й.

Погледнах лодките — притихнало множество. Стори ми се странно. Толкова фалшиво. Всички тези почитатели — „представлението“ на скърбящите — а единствените разбити сърца бяха тези на Силвия и Кейти. Почти всички останали скърбяха от загубата на жена от големия екран, която не познаваха и никога не бяха срещали, но която им бе дала желаното. Бе запълнила нуждата им. Тези упоени от изпития ром хора, омазани в кокосово масло, тъжаха заради онова, което тя им бе дала, но никога вече нямаше да имат, а не заради трагичния край на Кейти.

Тя забеляза изражението ми.

— Нещо притеснява ли те?

Замахнах с ръка към цялата тази пародия.

— Това май е свързано по-скоро с тяхната загуба, не с твоята.

Тя кимна и зашепна с премерен сарказъм:

— Ти проверявал ли си какво гласи определението на думата „идол“?

Поклатих глава.

Тя се обърна отново към цирка.

— Аз пък проверих.

Заобиколихме отдалече другите лодки и потънахме сред мангровите гори. Кейти изглеждаше студена, а всъщност не беше. Вече знаех, че изражението й често казва онова, което устата не продумва. В момента питаше къде отиваме. Предполагам, че това се дължеше на старанието й винаги да контролира всичко. Разтворих картата.

— Ето тук е. Наричам я „Хамак“. Нещо като барака е.

— Искаш да кажеш, че е истинска къща със стени и под, нали?

Аз свих рамене.

— Зависи как определяш понятието „къща“.

Леко извита вежда и забележимо накланяне на главата.

— Преди няколко години ловях риба по пълнолуние. Кълвеше страхотно. Чух над мен да пърпори самолет. Видях го, че пада. След него се стелеха пламъци. На следващата сутрин го открих на няколко километра навътре, на островче дълбоко в блатата. И двете му крила бяха пречупени. Носът се беше забил в земята. Нямаше пилот. Само купища бял прашец в прозрачни найлонови торбички. Пет пари не давах нито за самолета, нито за наркотика, но островът беше нещо друго. Осем, може би десет хиляди квадратни метра, просто огромна скала варовик, щръкнала над тревата. Беше заобиколен от дървета, скрит и отстрани, и от въздуха. Открих няколко стари индиански могили, парчета от стари съдове, няколко счупени върха от стрели. Чист поток, който бълбукаше и образуваше малко езерце. Затова събрах дърва и други неща, които бяха довлечени до брега, качих ги на „Измислен живот“, а други купих в града. С течение на годините това място стана зимното ми убежище.

— Защо пък през зимата?

— Защото — разсмях се аз — имам ограничен запас от кръв.

— Това пък какво означава?

— Комари.

* * *

Няколко часа по-късно водата стана плитка. Вдигнах двигателя извън нея, стиснах въжето и си проправих път през клоните на дърветата и вкарах „Джоди“ в малък поток, който течеше единствено по време на прилива. Бях изминал двестатина метра, когато клоните се затвориха зад нас.

— Значи има история, свързана с намирането на това място.

— Натъкнах се на него, докато търсех място, на което да скрия лодка на въздушна възглавница.

— И друга ли имаш?

Посочих новата лодка от дясната й страна.

Тя е дълга три метра, метър и осемдесет широка, задвижвана от четирицилиндров самолетен двигател „Лайкоминг“, двеста и четирийсет конски сили със сто седемдесет и осем сантиметрова перка… наричам я „Евинруд“, на героя във филма на Дисни „Спасителите“. Вдига деветдесет и пет километра в час, но когато намалиш, става доста непостоянна и шавлива. Май и животът е същият. Лодката на въздушна възглавница не е нищо повече от лъскав клозет с нещо като еднометрова джука отпред над мястото, където се носи над тревата. Долната част или корпусът, е покрита с петнайсетсантиметров лист яка неръждаема стомана, която се плъзга над почти всичко — включително асфалт — и е невероятно удобна през сухия сезон.

Угасих „Джоди“ и включих „Евинруд“. Няколко минути по-късно излязохме иззад дърветата и се понесохме над тревата със седемдесет километра в час. Лодките на въздушни възглавници не се обръщат, докато се плъзгат. Тя седна пред мен. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели, стискаше долната част на седалката си. Намалих скоростта, погалих пръстите й и изрекох само с устни: „Отпусни се“. Опита се, макар и с известно притеснение. Километрите се изнизваха и тя започна да се успокоява, ръцете й се отпуснаха. Най-сетне седна изправена и остави вятъра да разроши косата й. За секунда дори затвори очи. Дълбоко в мангровите гори заговори през рамо. Намалих, угасих двигателя. Тя гледаше надолу с широко отворени очи.

— Корените се преплитат. Сякаш образуват свой под. Всеки подкрепя другия. — Огледа се. — Имат нужда един от друг.

* * *

От Десетте хиляди острова се прехвърлихме върху жилавата прерийна трева на блатата. Когато видя първия алигатор, тя сви крака под себе си и подпъхна пети под задника си, но след стотния ги отпусна отново. Заобикаляхме, въртяхме се, криволичехме. Седнах зад нея, наблюдавах как пласт след пласт от нея изчезват, отнесени от вятъра. Не мога да я опиша като щастлива, но това бе най-малко нещастното й състояние, откакто се бяхме запознали.

По залез намалих. Угасих двигателя. Алено слънце залязваше зад върховете на дърветата. Чайките се рееха над нас и шумно крещяха. Няколко канадски жерава бяха накацали по върховете на дърветата. Самотен орел рибар се рееше високо в далечината.

— Стеди казва, че когато се возиш в тази лодка, все едно ходиш по водата — прошепнах аз.

Слънцето се снишаваше. Тя кимна и прошепна на себе си:

— Той ги разбира тези неща.

Пристигнахме при „Хамака“ в късния следобед. Вързах лодката и тя стъпи на палубата. Огледа пътеката. Колиба. Веранда, покрита с мрежа. Печка с дърва. Половин самолет. Червена ръчна помпа, която издаваше, че има прясна питейна вода. Огледа и дърветата наоколо.

— Откъде са се взели всички тези плодни дървета?

Около нас имаше десетина, може би повече — портокали, грейпфрути, мандарини, кумкуат. Свих рамене.

— Предполагам, че са останали от индианците.

Тя си обели мандарина. По брадичката й потече сок.

— Сладка е.

Взех калъп сапун и неизползван бръснач.

— Хайде.

Поведох я през гората. Тя вървеше плътно зад мен, но без да ме докосва.

Под един разперен дъб ме бодна по рамото и посочи една-единствена орхидея, която висеше на нивото на очите. За нея това беше истинско откритие.

— Харесва ли ти? — попитах.

Тя кимна.

Посочих нагоре.

Високо в дърветата бяха пръснати петдесет, може би шейсет орхидеи.

Тя вдъхна и се усмихна. Оглеждаше се ококорено.

— Никога досега не бях виждала подобно нещо.

— Аз ги насадих.

Това бяха първите казани от мен думи, които привлякоха вниманието й.

— Наистина ли?

— Тукашните условия са подходящи за тях, така че винаги, когато съм в Маями, спирам при крайпътните продавачи, купувам две и ги садя нависоко. Повечето оцеляват. Някои загиват, но си мисля, че вината е на продавача.

— Ти се майтапиш.

— Не се майтапя. Ако се качиш горе, ще видиш етикетите, които все още висят в основата, за да ми напомнят от коя разновидност са.

След малко бяхме на шест метра над земята, в короната на дървото, и четяхме етикетите. Тя стискаше един в ръка.

— Не си се шегувал.

Свих рамене.

— Колкото повече време прекарвам с теб, толкова по-интересен ставаш.

Отместих клон, за да направя място.

— Това е една от любимите ми гледки.

Виждахме петдесет, може би шейсет километра шир.

Чак до залива.

Тя не каза и дума. Това означаваше много. Посочих напред.

— Лодката ти се взриви в тази посока.

Отправи ми полуусмивка:

— Искаш да кажеш, че ти я гръмна в онази посока?

— Точно така.

След малко тя прошепна:

— Колко далече от това място е най-близкият път?

— Непавиран или с асфалт?

— Все едно.

Посочих.

— Има един непавиран на около трийсет и два километра в тази посока.

— На това му се вика да си по средата на нищото.

— Някой военен сателит със сигурност ще ни засече, но трябва специално да ни търси. — Засмях се. Тя се подсмихна, наслаждавайки се на гледката. — Пък и ако искаш да откриеш мъртвец, ще го търсиш в гробищата.

Слязохме и аз я поведох към потока, където стъпих на изваяната от Господ варовикова вана, достатъчно голяма за десет човека. Няколко листенца се носеха по водата. Беше бистра, около метър и двайсет дълбока. В единия край имаше плитко място, което можеше да се използва като седалка. Тя влезе вътре и двамата се киснахме в топлата вода повече от час. Аз й разказах за острова, как съм построил бараката и как съм изхвърлил всичкия кокаин във водата.

Тя се постара да не се усмихва.

— Я ми кажи истината, не го ли пробва поне? Запази ли си малко за черни дни? Сигурно е бил страхотен, след като е идвал направо от Колумбия.

— Не. Никога не бих го направил.

Тя прокара ръка през водата.

— Някога вземал ли си наркотици?

— Не, въпреки че все още ми е приятно да изпия един хубав джин с тоник.

— Хммм — усмихна се тя с разбиране. — Кураж в течен вид.

Когато кожата на пръстите на ръцете и краката ми набъбна, аз се изправих, оставих сапуна, бръснача и посочих към бараката.

— Ще направя нещо за вечеря. Ти не бързай. Никой не гледа. — Обърнах се във всички посоки и махнах с ръка към дърветата. — Биолозите са пресметнали, че има над сто и петдесет хиляди бирмански питона в блатата, които обикалят непрекъснато. Повечето са потомци на избягали след урагани видове, наводнили магазините за домашни любимци. Някои са били пуснати на свобода, когато са станали прекалено големи за семейните терариуми. Казвам ти го за твоя информация.

— И какво да правя, ако видя питон?

— Тичай колкото те държат краката.

След като си тръгнах, тя се отдръпна от ръба и бавно заоглежда брега на потока.

Върна се след малко, ухаеше на „Айриш Спринг“, а краката й лъщяха. Беше горда, че не я е изяла змия. Остави сапуна отстрани на мивката, после пристъпи към мен. Наблюдаваше ме с крайчеца на окото си.

Вдигнах поглед от соса за пастата, който приготвях.

— Толкова ли беше зле?

Тя кимна.

— „Смешна“ е по-подходящата дума.

— Извинявай.

* * *

След вечеря се изкъпах и щом се върнах, я открих застанала до двойното легло, в което щеше да спи. Потъркваше чаршафа в бузата си. Надникнах вътре.

— Наред ли е всичко?

Тя стисна чаршафа с две ръце и кимна.

Изражението й не ме убеди.

— Сигурна ли си?

Не отговори.

— Имам и други чаршафи, ако искаш. — Бръкнах в шкафа. Някои бяха леко влажни, други — проядени от молци. Върху най-горните се виждаха миши изпражнения. — Може би друг цвят.

— Няма нужда, тези са си съвсем добри.

— Защо тогава ги гледаш така, сякаш са ги налазили въшки?

Тя почти се усмихна.

— Когато пътувах за снимки, когато снимахме филм… в договора ми имаше клауза, че няма да спя в легло, застлано с чаршаф от египетски памук с по-малко от седемстотин нишки. Че матракът ще бъде като за двойно легло на „Темпър Педик Рапсоди Бед“ със седем възглавници, всяка от определена материя, с определен размер, и че температурата в стаята ми ще бъде непрекъснато поддържана на двайсет градуса. Не двайсет и един. Нито двайсет и два. Бутилирана вода от Италия. Шампанско от Франция. Кифлички от Ню Йорк. Сьомгата ми се доставяше прясна. Омари. Хайвер. — Тя поклати глава. — Ти имаш ли представа колко тежи този матрак? Веднъж ми го докараха със самолет в Северна Африка, а после високо в Алпите, за да се наспя.

— И наспа ли се?

Тя поклати рязко глава.

— Не.

— Знам, че задавам твърде личен въпрос, но колко изкара от последния си филм?

— Двайсет и пет милиона.

Не съм експерт по актьорите, но някъде бях чел, че тези от големия екран трябва да се учат отново как да си движат лицевите мускули, защото камерата улавяла всяко незначително движение. Добрите умеели да пресъздадат цяла палитра от чувства само с едно трепване. За разлика от тях, актьорите на сцената трябвало да правят драматични движения — почти да преиграват — за да могат да ги видят и хората на евтините места. Кейти издаваше единствено онова, което пожелаеше. Всяко движение, всяка глътка въздух, всяка мисъл бе премислена, преди да я покаже. Актьорската игра беше в ДНК-то й. От нея щеше да излезе страхотен играч на покер.

— Много пари.

— Не е редно.

— Защо?

— Аз имам… — Тя наклони глава на една страна. — Имах къща в Ню Йорк. Ъпър Уест Сайд. През прозореца ми се виждаше Сентръл Парк. Заставах на задния балкон и наблюдавах улицата. Чаках да видя боклукчиите. Те изпразваха всяка кофа за по-малко от осем минути. Колко боклук само. Питах се какво ли ще се случи, ако не минат. И ето че един ден не минаха. Започнаха стачка. На улицата се натрупаха купчини. Мухи. Ларви. А вонята… Аз или по-точно човек, който работеше за мен, провери колко изкарват. Заплатата им. — Замълча. — Трийсет и шест хиляди. Трийсет и шест хиляди скапани долара на година, за да прибират нечувана мръсотия. — Загледа се през прозореца на бараката. — Аз изкарах същите пари за по-малко от минута в последния си филм. Просто си стоях и се правех на красавица. Ако той обаче не вдигне боклука, всичко се натрупва. Засмърдява. Болести. Неприятна гледка. Ако аз не се появя в местното кино какво се губи? Нищо. Не се връзва. Не е редно.

Мълчах.

— Наблюдавах улицата почти цяла година. Един и същи човек. Всеки вторник. Като по часовник. Обичаше да пее, докато работи. Нямаше зъби, но пък гласът му беше страхотен. Една сутрин излязох. Слънчеви очила. Шал. За да не ме познае. Дадох му плик с четирийсет хилядарки в брой. — Тя се просълзи. Погледна настрани. — Когато се качих отново на балкона, той танцуваше на улицата, пееше с пълно гърло. — Тя поклати глава. — Двайсет милиона не ме направиха щастлива, както четирийсетте хиляди на този човек.

Свих рамене и посочих.

— Чаршафите, които държиш, са започнали от около петдесет нишки полиестер, но след седем или осем години използване и пране са стигнали до дванайсет нишки на сантиметър. Това е истински плюс, когато стане горещо, защото можеш да разчиташ на по-добра вентилация.

Оправи си леглото и не каза почти нищо друго.

Около час по-късно, докато четях на верандата, тя се показа иззад ъгъла.

— Имаш ли ножица? — попита. — За да си подстрижа косата. — Бръкнах в едно чекмедже и й я подадох. — Благодаря. — Появи се отново два часа по-късно.

Беше с къса коса.

Едва няколко сантиметра. Изглеждаше съвършена. Единственият проблем беше, че подчертаваше белега от въжето на шията й.

— Как го направи?

Тя се облегна на касата на вратата.

— Когато започвах, знаех как точно искам да изглежда косата ми.

— Как?

— „Звукът на музиката“ се среща със „Закуска в Тифани“. — Мълчание. — И така… Поработих над нея. След като разбрах как точно се използват двете огледала, стана по-лесно.

Не бях ходил на фризьор, откакто започнах да живея край водата. Когато имах нужда от подстрижка, тъй като косата покриваше раменете ми, просто подрязвах краищата. Режех всичко наред. Наведнъж. Бръснех се на всеки няколко седмици, независимо дали имаше нужда, или не.

Погледнах се в огледалото. Изсветляла от слънцето коса под раменете. Цъфнали краища. Брада на няколко дена. Никой не можеше да ме познае. Супер.

Тя събра косата си и излезе, отнесе я в импровизирано кошче за боклук, направено от лист. Държеше я високо. На нивото на гърдите.

— Едно сервитьорче в Германия ми открадна бельото и го продаде онлайн за девет хиляди долара. Ако прибереш тази коса, можеш да я продадеш в Ибей. След това с парите ще си купиш нова лодка.

— Благодаря. Три са ми предостатъчни.

Тя се обърна и заговори през рамо:

— Опитът ми показва, че на мъже с коса, достатъчно дълга, за да бъде вързана на опашка, не може да им се вярва.

Кимнах.

— Добре казано.