Чарлс Мартин
Ненаписан роман (23)

Двайсет и втора глава

Час и половина по-късно тя ме разтърси за рамото.

— Струва ми се, че има нещо, което ще искаш да направиш. — Този път не беше дегизирана. Беше истинска.

Изправих се. Потрих очи.

— Не си ли спала?

Стискаше празна чаша в ръка.

— Не спах много. Ела.

Поведе ме към стая в задната част на къщата, която все още не бях разгледал. На стената бяха подпрени четири въдици. Посегнах към едната.

— Впечатлен съм. Мислех, че не знаеш как се лови риба.

Тя поклати глава.

— Не знам, но платих на консултант, който ми обясни, че ако се заема с риболов и стана много добра, ще се радвам да имам тези въдици. Затова ги купих. Все си обещавах да се науча…

— „Лумис“ — прочетох, след като ги огледах. — Имаш добър вкус. — Тя грабна шал и огромни кръгли очила и излязохме през задната част на къщата, поехме по пътека през дърветата, която едва личеше. Тя посочи хълма срещу шатото.

— Притежавам няколкостотин декара в тази посока. И в тази. — Отново махна с ръка. — Притежавам и потока долу в ниското. Ако срещнем някого, да знаеш, че е нарушител и ще трябва да се оправяш с него.

Вървяхме около осемстотин метра и стигнахме до потока, широк колкото пътя. Пристъпихме бавно към водата. Тя прошепна:

— През пролетта е пълноводен.

— Но не ловиш риба.

— Не.

Приготвих въдицата.

Заведох я на брега и застанах до нея, пъхнах пръчката в ръцете й. Затревеният бряг беше полегат, изглежда придошлата вода редовно го заливаше. Това обясняваше защо дърветата са се отдръпнали назад. Беше лесно да хвърлят оттук. Работихме заедно — гърбът й беше опрян на гърдите ми — показах й как да хвърля, как да прави малки клупове, после и по-големи. Накрая — как да описва цифрата осем.

Тя застана до мен. Раменете ни се докосваха. Започна да се държи закачливо. Общуваше с лекота. Беше й приятно. Нямах нищо против.

Преструвките, стените, премереното държание — всичко изчезна. Свлече се. Изпари се. Най-подходящата дума, която ми хрумна, беше опомняне. Тя се беше опомнила. Или по-скоро се беше отървала. Беше се освободила. Излишен багаж. Пътуваше с малко неща. Жената, с която се запознах в мезонета за петнайсет милиона долара, бе отстъпила място на човек, какъвто не очаквах. Човек, когото дори харесвах.

Рибите бяха гладни, никога не бяха ловени, никога не бяха виждали поплавък и се нахвърляха върху всичко, което тя им хвърляше.

За по-малко от двайсет минути хвана девет риби. Улавяше рибата, навиваше кордата, аз я поемах и тя започваше да лови отново. Половин час по-късно беше като опиянена. През следващите два часа вървяхме по течението на потока й, изминахме почти километър и половина и хванахме над осемдесет риби. Повечето бяха по-малки от трийсет сантиметра, но осемдесет риби са си осемдесет риби. Към девет сутринта тя лежеше на брега като снежен ангел, отпуснал се на тревата. Усмихваше се. Смееше се. Разтриваше изтръпналата си ръка.

— Това е най-хубавият риболов, на който някога съм ходила.

Огледах потока и дванайсетте риби в кокана в ръката ми.

— Да, трудно може да се надмине подобно постижение.

Откъсна цвете. Завъртя го. Горски плод, закътан в чашка, или оранжево-червена камбанка. Невероятно творение на природата. Напомни ми на кучешки дрян.

— Казва се l’amour en cage.

— Какво означава?

— Пленена любов.

— Странно име за цвете.

— Не и ако това е единственото име, което познаваш.

Не отговорих. Тя не се поколеба. Беше ме хванала неподготвен. Това бе начинът, по който планираше повечето ни разговори.

— Какво ти липсва?

— В какъв смисъл?

— Има ли нещо в живота ти, което си правил, вече не правиш и то ти липсва?

Беше лесно и отговорът не разкриваше прекалено много.

— Липсва ми да карам хората да се усмихват.

Тя се обърна и тръгна нагоре по хълма към къщата.

— Вземи рибата. Ти ще приготвиш закуската.

Когато се върнахме, открихме, че персоналът е заредил кухнята, докато ни е нямало. Кейти се шмугна на горния етаж, за да се превърне в Изабела. После приготви закуска — бе странна комбинация от риба соте и палачинки в масло и „Гран Марние“. Предложих да помогна, но се натъкнах на вдигнатата й длан.

— Вън.

Очевидно французите са чувствителни по отношение на кухните си. Ако не друго, то поне много се стараят да ги пазят. Когато възразих пред Кейти, че не е добре да пием ликьор в десет сутринта, тя сви рамене.

— Отпусни се малко. Това е Франция.

Това, изглежда, беше отговорът й за почти всичко, откакто пристигнахме.

* * *

След закуска седнах на шезлонг до кухнята и комбинацията от недоспиването и въглехидратите от палачинките и „Гран Марние“ ме отпусна и аз поспах. Събуди ме някакъв шум. Чувах бръмченето на прахосмукачка някъде в коридора, а навън една жена говореше с мъж. Погледнах часовника си. Дванайсет без петнайсет. Потрих очи. Все още беше толкова. Пристъпих към прозореца. Жената беше по-възрастна. Някъде към петдесетте. Сребристата й коса бе прибрана с шнола. Носеше смачкана сламена шапка. Гащеризон. Мръсни ръце. Леко изгърбена. Куцаше. Свежи цветя в саксийки до нея. Вече беше насадила няколко. Коленичила беше и копаеше пръстта, не се боеше да си изцапа ръцете.

Когато се показах на прозореца, градинарката заслони очи, намигна ми, посочи кухнята, а после изпъна ръка и протегна и петте си пръста. Пъхнах се под душа, като си говорех сам:

— Колко лица има тази жена?

Обръснах се, облякох се и когато слязох в кухнята, открих, че ме чака прясно сварено кафе. Грета, градинарката, ме посрещна в кухнята.

Усмихна се. Поклатих глава, посегнах към чашата кафе и седнах на масата. Тя зашепна:

— Местните и останалите от персонала мислят, че всичко тук е собственост на богат притежател на хедж фонд от Кънектикът. — Сви рамене. — Отчасти е истина. Аз създадох фирмата в Кънектикът. „Перо енд Партнърс“ ООД. След няколко скока през какви ли не врътки и завъртулки ще откриеш, че Изабела Десуш е единственият притежател на акции, фирмата притежава всичко тук — отново сви рамене — и другите екстри. — Усмихна се. — Перо е наел няколко човека на пълен работен ден, затова аз „играя“ колкото различни роли се наложи, но има две лица, които се показват редовно. Далечна роднина на собственика, която си има апартамент в Париж, но обича да работи в градината и идва от време на време единствено заради това. — Последва усмивка и малък реверанс. — Другата е червенокосата Изабела, с която пристигна.

Когато Стеди каза, че тя е три различни жени, очевидно не се бе шегувал. Всъщност нямаше начин да се разбере колко точно лица има тази жена.

— Понякога избирам само едно от двете, когато съм тук, понякога — няколко. Играла съм асистентката на Изабела и Изабела по време на едно и също идване. Зависи колко време имам тук, с кого ще се виждам, какво трябва да направя. Има няколко служители на непълен работен ден, които работят в къщата — чистят, поддържат, зареждат кухнята. Градът е малък, така че няколко различни личности не позволяват на хората да станат прекалено любопитни за която и да било от тях.

Тя посочи през прозореца.

— Останалите работят на хълма, в лозята.

Едва не се задавих с кафето.

— Лозя ли?

Усмивка. Изви и двете си вежди.

— Искаш ли да видиш?

— Госпожичке, в момента съм толкова объркан, че не знам какво става. Да не говорим, че нямам представа коя си. Но да — искам да видя лозята, след като ги имаш.

— Добре. — Тя избърса ръце в престилката и ми поднесе фритата, нарязани плодове, прясно изцеден портокалов сок и току-що опечени кроасани. — След малко Изабела ще те разведе.

— Изморително ли е? — попитах я, докато се отдалечаваше.

Огледа се и сви рамене.

— Каква е стойността на анонимността?

Този път аз свих рамене.

— Струва много повече, след като я изгубиш.

Изсмя се.

— Така си е.

Излезе и аз заговорих сам на себе си:

— Имам чувството, че пътувам със Скарлет Пимпърнел^[1] в женски род.

Тя се провикна от стълбите:

— Търсим го тук, търсим го там! Франсетата го търсят навсякъде. Да не би той да е в небесата? Може би е в ада? Този проклет неуловим Пимпърнел.