Чарлс Мартин
Ненаписан роман (5)

Четвърта глава

Маями е нещо като Ню Йорк Сити на Юга в съчетание с Куба на Севера. Това създава интересна смес от култури. Също и великолепна храна. Нощният живот е истински рай за младите и има толкова много клубове, че можеш да си избереш по един за всяка вечер от месеца. За богатите партитата във вили от по хиляда и четиристотин квадрата до водата са нещо напълно естествено. Яхтите са средно по двайсет и три метра дълги, а има и по трийсет и шест-седем, дори повече. Щом попаднеш в това общество, опитите да се задържиш в него се превръщат в тежък труд. А за някои в огромен риск.

В Южна Флорида по-голямата част от живота се върти около водата. Почти всички имат по една или две лодки и по два джета. Празните ремаркета са обичайната украса за дворовете, а в много случаи лодката на човека струва повече от автомобила му. През уикендите въпросът е не какво ще правиш, а къде ще плаваш.

„Скай Севън“ е небостъргач на брега, където „вилите“ започват от „не можете да си я позволите“ и стигат чак до „дори не си помисляйте“. Високи огради, яки порти, патрулира екип от бивши военни в костюми и със слушалки, които след пенсионирането са открили, че не им се отразява никак добре да дундуркат ултрабогатите.

На една пресечка от комплекса Стеди пое волана и ми нареди да се сниша на задната седалка. Така щях да се скрия. Не възразих. Спряхме до портата и мъж с изсечени черти и късо подстригана коса пристъпи към прозореца на шофьора. През дърветата Кий Бискейн блестеше. На тесния обществен паркинг по улицата отляво се бяха скупчили папараци. Камери върху триподи бяха насочени напред. Един репортер беше осветен и говореше към камерата, а „Скай Севън“ служеше за фон. Възможността Кейти Куин да е в сградата ги бе подлудила.

Охранителят включи фенерче и кимна.

— Весела Коледа, отче. — Натисна бутон на стената и портата се вдигна, той ни махна да влезем, после вдигна ръка в импровизиран поздрав.

Стеди протегна ръка, докосна четирите въображаеми ъгъла на кръста, благослови човека, който веднага се прекръсти, и се съсредоточи в шофирането. Минахме съвсем бавно и светлините откъм къщичката на охранителите осветиха колата.

— Познават те — прошепнах аз.

Той сви рамене.

— Понякога правя и домашни посещения.

— Искаш да кажеш, че си дошъл чак тук, за да чуеш изповедта й ли?

След като минахме през портата, той се обърна назад. Лицето му беше строго.

— Аз отнасям носилката до ранените.

— Ами аз?

— Ти не си осакатен.

— А какъв съм?

Той погледна назад към нетърпеливата тълпа от другата страна на улицата.

— Инат.

Пристанището беше пълно с огромни яхти, по които не се мяркаха собственици. Мачтите на много от лодките бяха превърнати в искрящи елхи от по петнайсет метра. На сателитните чинии на повечето от тях бяха закачени единични звезди с големината на човек. От някои яхти се носеше музика, а на хеликоптерната площадка на една от неприлично големите бе монтиран елен с шейна и Дядо Коледа в естествен ръст. Странно, че беше толкова осветено, а не се виждаше жив човек.

Стеди протегна ръка и уточни, че яхтата е нейна.

— От онези бързи и маневрени чудесии. — Щракна с пръсти. — Името беше нещо запомнящо се.

Вкара автомобила в гаража и паркира близо до асансьора. Черният й рейндж ровър със затъмнени стъкла беше на определеното за нея паркомясто. Беше отключен, празен. Стеди пипна предния капак.

— Двигателят е все още топъл.

Качихме се в асансьора и вратата се затвори.

— Кой етаж? — попитах аз.

Стеди извади ключа си и кимна.

— Последният.

Указателят посочваше, че там има пет апартамента.

— Коя?

— Всичките.

— Тя да не би да притежава целия етаж?

Той кимна и се вторачи в дигиталните цифри, които прескачаха на дисплея на стената.

Качихме се в пълно мълчание. Когато асансьорът се отвори отново, огромна черна дървена врата се изпречи на пътя ни. Дебела врата на замък. Сигурно беше поне три и петдесет висока, а дръжката сигурно тежеше десет килограма.

Влязохме. Стеди напред, аз след него. Порив на вятъра прошумоля през вратата, докато влизахме, и аз предположих, че някъде е отворена още една врата. Той се ослуша, след това замърмори под носа си.

— Лошо.

— Кое е лошо?

— Тя обича да… — Той махна с ръка, докато се опитваше да намери правилната дума. — Да й се обръща внимание. Обикновено тук е пълно с народ, все хора, които чакат да й слугуват. И всички са лепнали по един мобилен телефон на ухото си.

Просторното помещение беше празно. Цареше призрачна тишина.

В кухнята светеше лампа. На масата открихме плик с посвещение „За онзи, който намери това писмо“. Стеди посегна, сложи си очилата за четене и се наведе. Когато приключи, го остави, сгъна очилата си и се замисли. Ослуша се.

Тук беше невероятно широко. Поне хиляда квадрата, дори повече. Подът беше твърд, лъскав. Или мрамор, или плочки. Видях мебели и пиано на далечната стена, цялата стъклена, от която се разкриваше дискретна гледка към западната част на Маями и неосветените блатисти местности. Никога досега не бях виждал подобно нещо.

Плъзгащата се врата беше отворена. Източната част на „Скай Севън“ блестеше в бяло, блещукаше от прожекторите на папараците и медийните екипи, а западната беше съвършено тъмна. Всичко, което се случеше от източната страна, щеше веднага да стане публично достояние благодарение на интернет и щеше да плъзне по цял свят за секунди. Каквото и да се случеше от западната страна, нямаше да стане ясно до съмване. Дори по-късно.

Тюлено перде потрепваше пред отворената плъзгаща се стъклена врата, която водеше към веранда с изглед на запад, сега потънала в сенки и мрак. Стеди ме погледна и отново се обърна към вратата.

Минахме през трите стаи между нас и вратата, като заобикаляхме мебелите. Приближихме бавно. Някой говореше тихо от другата страна. Гласът й трепереше.

Гола жена беше застанала на перилата. Едва се крепеше. Около врата й беше завързано въже. То се спускаше по гръбнака, увито около лявата й ръка, и свършваше навито на спирала под нея. В дясната си ръка стискаше броеница. Почти бях прекрачил вратата, когато жената спря да мърмори. Ръцете й престанаха да се движат. Разстоянието беше прекалено голямо. Нямаше да успея да стигна до нея навреме. Без да каже и дума, без дори да хлъцне, тя пристъпи напред. След това изчезна от погледа ми.

Перата падат с повече шум.

Стиснах въжето. То се усука около мен като анаконда, затегна се на китката ми и ме притисна към парапета, заплаши да изтръгне ръката ми от рамото. В същия миг Стеди стисна края му с две ръце и ми даде достатъчно възможност да се освободя. Когато го пусна, въжето се изхлузи още три метра и ожули дланите ми.

Проснах се по гръб на пода и запънах с крака, подпрях се от вътрешната страна на перилата. Ако не го бях сторил, тя щеше да ме повлече. Мярнах бързо движение, пръстите й стиснаха въжето. От кръвта по дланите ми то стана хлъзгаво. Стеди пристъпи напред, стисна го и двамата започнахме да прихващаме един след друг, за да я вдигнем обратно.

Колкото повече наближаваше, толкова по-ясно виждах как рита и се гърчи. Имах чувството, че ще успеем да я вдигнем до парапета, макар да не бях сигурен как ще я прехвърлим обратно. Единият от нас трябваше да държи въжето, докато другият я вдигаше. Не бях сигурен дали Стеди ще може да се справи.

Грешах.

Доближихме я достатъчно. Стегнах се, кимнах и Стеди се изправи. Успях да видя ръцете й между перилата — и двете стискаха въжето над главата, така че да отнемат част от тежестта на тялото от врата. В изражението й се четеше паника — животът й се изплъзваше. Или й беше отнет. Очите й бяха ококорени. Не издаде и звук.

Стеди се облегна напред, стисна я с изкривените си от артрит ръце и я изтегли, почерпил от резервоар със сили, каквито не бях и предполагал, че притежава. Въжето се отпусна и тя тупна глухо върху краката му. Той я прегърна, а аз пъхнах пръсти под възела и разхлабих въжето. Никога не съм бил женен, никога не съм имал деца, никога не съм присъствал на раждане, но са ми казвали, че първият дъх е ясно доловим и не можеш да го сбъркаш с нищо друго. Звукът, когато тя си пое въздух, ми каза, че отново е жива.

Покрита бе с намотки от въжето, с моята кръв и пот, вероятно и със своята урина и аз реших, че не го прави, за да привлече реклама. Не търсеше внимание. Не и когато скочи. Няма да коментирам мотивите й, но тя очевидно възнамеряваше да умре сама, да свърши завинаги със себе си, без уговорки и преструвки, а светът щеше да говори дълго за този край.

В продължение на няколко минути тримата останахме да лежим изтощени на балкона. Аз погледнах ръцете си. Пареха. В известен смисъл тя имаше късмет, че въжето се изплъзна. Ако бях успял да го стисна силно, то, заедно с теглото й, щеше да й прекърши врата. Сега обаче се бе затягало постепенно, така че ни остави време и възможност да я изтеглим.

Скоро се чуха риданията. Стеди седна, гушна главата й и загърна тялото й с расото си. Аз се отпуснах и останах да гледам звездите над нас. Опитах да се изправя, но краката ми трепереха толкова силно, че се отказах.

Исках да се махна оттук, преди някой да ни намери. Преди да ни обвинят. Стеди седеше напълно спокойно. Не трепваше. Тя се сви като зародиш в скута му, докато той шепнеше нещо в ухото й.

Кръглият белег около врата й нямаше да изчезне скоро. Беше си истинска татуировка без мастило. Също като раните по ръцете ми. Отидох до мивката в кухнята, пуснах студената вода върху разранената плът на дланите си, след това отнесох мокра кърпа на Стеди. Той попи врата й. Успокои кожата.

Тя лежеше и хлипаше. Трепереше неудържимо. Пред мен не беше жената, която озаряваше големия екран, която вървеше по червения килим и красеше корицата на „Вог“, „Пийпъл“ или някой таблоид, а разбито човешко същество, стигнало дъното. Смъкнах се покрай стената и седнах тихо, убеден в нещо, което отдавна подозирах, но в което не бях сигурен. Мъжете и жените не са създадени за обожание, физически не сме способни да издържим товара. Животът под светлините на прожекторите, на пиедестала, на върха на света е самотен, изолиран, живот на отчуждение и съсипия.

— Да позвъним ли на някого? — прошепнах.

Той погледна белега на китката й и сълзящото протрито място на врата й. Поклати глава. Взря се през прозореца към светлините на дока.

— Трябва да я изведем оттук, преди акулите долу да надушат нещо. Да я заведем на място, където да й осигурим няколко дена в пълна анонимност. Да й осигурим спокойствие — кимна той. Изглежда беше взел решение още преди да дойдем. — У вас.

— У нас ли? Защо пък у нас? Ти я заведи у вас. Заведи я на хотел. Аз изчезвам, преди някой да ме обвини…

— Защото никой няма да я намери у вас, а в момента тя има нужда точно от това. И защото…

Стеди рядко беше искал нещо от мен.

— Защото какво?

— Защото на теб не ти пука коя е и няма да се възползваш от нея.

Нямаше начин да се измъкна от тази работа. Отпуснах глава на стената.

— Дали пък да не я попитаме?

Стеди приглади назад косата, полепнала по лицето й, зашепна, а тя притисна ръка към сърцето си и кимна.

Той посочи към кухнята.

— Ключовете за яхтата висят на един панел в килера. Товарният асансьор ще те остави в задната част на сградата. На долното ниво на паркинга. В далечния ъгъл има изход. Можеш да се измъкнеш в тъмното и да избегнеш тълпата. Ние идваме след няколко минути. И още нещо… — между очите му се появи бръчка — не позволявай никой да те види.

Прииска ми се да го попитам откъде знае всичко това, но прецених, че не му е сега времето. Оказах се прав, защото без каквото и да било предупреждение тя се обърна, вдигна глава и оповръща балкона. Той ми махна с ръка да тръгвам, сякаш искаше да я защити от нов срам.

На слизане огледах лъскавия асансьор. Не се появи нито един охранител. Хората тук много държаха на уединението си. Долу се измъкнах от гаража за товарни автомобили, заобиколих до доковете, които се намираха в самия край на задънена алея, където нищо не се чуваше. Тълпата журналисти и оператори бе започнала да се налива с егног и веселието растеше. Сочеха най-горния етаж и обсъждаха на висок глас несправедливостите, сполетели богатите, но поне нямаха представа какво се бе разиграло при тъмната западна страна. Нямах желание да им казвам, така че се отправих към задната страна. Яхта над дванайсет метра за може би повече от четвърт милион долара, беше изкарана на сух док. Дори извън водата изглеждаше бърза. Името отзад гласеше „Ледената кралица“.

Значи щяхме да пътуваме към вкъщи по дългия път, а това предполагаше, че никой няма да разбере. Да се качиш в тази лодка по това време на нощта и да потеглиш без светлини, бе като да изчезнеш от лицето на земята. След онова, на което бях станал свидетел, идеята не беше никак лоша. Това обаче изобщо не беше мой проблем — поне така си мислех.

Излязох от асансьора, включих двигателя, след това и витлата, докато се запознавах с контролното табло, което беше сякаш на изтребител, а не на скъпа моторна яхта.

Натиснах стартовия бутон и трите мотора изреваха, а после зажужаха тихо, точно както звучат хиляда и петстотин конски сили. Няколко минути по-късно Стеди се показа на дока заедно с едва пристъпваща, нестабилна фигура, загърната в наметка, стиснала здраво ръката му. Жената беше облечена в дънки, с черна тениска с дълги ръкави. Двамата се качиха на яхтата. Тя слезе в каютата и затвори вратата след себе си.

— Угаси светлините и тръгвайте — прошепна Стеди.

Вдигнах рязко глава.

— Какво трябва да означава това „тръгвайте“?

— Момчето от охраната ме видя, когато влизах. Трябва да ме види и че си тръгвам. В противен случай може да ми се наложи да отговарям на въпроси, на които не мога да отговоря.

— Ама…

Той махна с ръка.

— Вземи ме от Спиър.

— Откъде?

Той се намръщи. Сякаш трябваше да знам за какво говори. Изви вежди.

— Пийт Хайнс Спиър.

Да, знаех мястото наистина.

Освободих въжето, минах през пристанището и излязох в пълния мрак на залива Бискейн — водеха ме навигационният екран и джипиесът. Нямах никаква представа какво да кажа, ако тя излезе от каютата, но за щастие, не ми се наложи да разбирам. Все още не.

Пресякохме залива Бискейн западно от аквариума, после завихме на запад, където тъмната сянка на националния парк „Бискейн“ се появи от дясната ни страна, последван от светлините на магистралата „Олд Дикси“ и моста „Кард Саунд“. Вратата на каютата така и не се отвори, тя не издаде никакъв звук — поне аз не чувах нищо над бръмченето на моторите. На моста „Кард Саунд“ се плаща такса при преминаване, той се извисява на двайсет метра над водата и свързва Флорида Сити с Норт Кий Ларго. Имам известен опит с моста и гледката отгоре, затова ми се стори странно да го гледам отдолу. Стори ми се по-висок, отколкото го помнех. Гранитният обелиск на мемориала, или Пийт Хайнс Спиър, се издигаше над дърветата от лявата ми страна. Малко след него се намираше докът, от който хората с лодки можеха да отидат до обелиска. Насочих носа на лодката към платформата, където загърната в бяло фигура пушеше лула. Стеди скочи напред изненадващо пъргаво и пъхна ръка в моята.

Без да губя време, дадох на заден и поех към открито море. Бях наясно, че като съм без светлини, нарушавам почти всички закони за плаването нощем, но се съмнявах, че някой ще ни хване, а ако все пак ни хванеха, нямах намерение да оставам на борда. Форсирах двигателя и отскочихме напред. Нямаше вятър, морето беше като огледало, което означаваше, че деветдесет километра в час никога не са били толкова приятни. Чувствах се удобно зад предното стъкло, когато сръчках Стеди.

— Ти откъде знаеш толкова много за лодката?

— Тя дари разходка в благотворителна акция за нова зала в енорията. „Купете си разходка с лодка с кинозвезда при сто и деветдесет километра в час“. Изкарахме доста пари. Успяхме да довършим залата. Тя ми позволи да ги придружавам.

Обърнах се към паркинга.

— Ами ванът?

— Ще изпратя човек да го прибере.

„Скай Севън“ на север все още изглеждаше осветен като Тадж Махал.

— Ами писмото?

— Оставих го.

Погледнах го. Не скрих изненадата си.

— Ако го бяхме изхвърлили, съдържанието нямаше да се промени, нито пък човекът, който го беше написал. На нея рано или късно ще й се наложи да се справи с този проблем.

— Ами ако някой друг го намери преди това? Като например лешоядите отпред.

— Мислиш ли, че има някакво значение?

Рядко се съмнявах в Стеди.

— Ти сигурен ли си, че не си играеш на господ?

Той замълча. Сви рамене. Поклати глава само веднъж.

— Надявам се, че не. — Погледна към вратата на каютата. — Понякога обаче Господ се вмъква в нечия кожа.

* * *

Пресякохме канала на юг от фара при държавния парк „Бил Багс Кейп Флорида“ и тъй като приливът прииждаше, минахме направо през седемте останали самотни постройки на Стилтсвил — група къщи, които, ако може да се съди по името, са построени на подпори и са на около три метра над водата. По едно време тук имало повече от двайсет и пет вили, скупчени на юг от Кий Бискейн, но всеки ураган, който минавал, помитал по няколко. Открай време се възхищавах на Стилтсвил и на хората, които го бяха построили. Може би това говори достатъчно красноречиво за мен.

Излязохме в открити води и усетихме югозападен вятър, който галеше Атлантика. Поздравиха ни вълни от шейсет до деветдесет сантиметра и ние се заклатушкахме плавно. Обърнах на юг-югозапад и скоро Кий Ларго остана от дясната ми страна.

Подминахме Исламорада и Лигнумвита Бейсин и навлязохме в залива Флорида. При Лонг Кий завих на северозапад, минах под източната магистрала и поех покрай южния край на залива Флорида към по-дълбоките му води. Без навигационната система нямаше да се оправя. Точ Браун^[1] може би щеше да се справи, но не и аз. Водите на залива Флорида са плитки и под водата се крият парчета варовик с размерите на буик. Картите за дълбочината са от особено значение. Правех огромни завои около камъните и гледах да се придържам към дълбоките води. Пътят ни се изви през дълбоките канали на Литъл Рабит и Карл Рос Кий към откритите води край Нортуест Кейп. Край Шарк Ривър водата стана по-дълбока, аз ускорих и се понесохме по водата с над сто и десет километра в час. Погледнах назад. Пенливата диря оформяше издължено „у“. Усмихнах се. Току-що бях направил нещо, което не бях вършил досега — бях обиколил южния край на Флорида за около трийсет минути. На север от нас се виждаха реката от трева на Марджъри Стоунман Дъглас и първият от Десетте хиляди острова^[2]. Ако времето се запазеше тихо, ни оставаха сто четирийсет и пет километра и по-малко от два часа до дома. Пътуването нямаше да бъде по права линия, тъй като плитките води щяха да ни принудят да минем през канали, които бяха подходящи само за една лодка. Плаването през плитчините на Кийс е рисковано. На повърхността всичко изглежда еднакво, лъжлив и примамлив простор. Отдолу обаче се криеха опасности. Същото беше и с хората, които живееха тук.

Бях ловил риба много пъти в тези води и Стеди познаваше опасностите не по-зле от мен. Лодките на доста новаци обаче бяха потънали заради прекалената им самоувереност. На местните карти със ситен шрифт е изписано: „Познанията на местните са жизненоважни за успешната навигация“. Не откъсвах очи от екрана и дълбокомера.

Заради вятъра морето приличаше на черен чаршаф. Пред нас имаше по-дълбоки води и аз ускорих, нагласих уредите. Скоростта ни се качи от сто и шестнайсет на сто двайсет и четири до сто трийсет и осем и най-сетне достигна сто четирийсет и три километра в час. Летяхме. Но на голямата тежка лодка се усещаше като петдесет. Не преувеличавам като казвам, че тя танцуваше по водата на залива.

Обърнах бейзболната си шапка наопаки и продължих в мълчание, спокойно. Стеди седеше от лявата ми страна и гледаше право напред. Расото му се вееше на вятъра. Беше стиснал устни. Между очите му се бяха събрали бръчки. Нямах представа дали това, което правеше — това, което двамата правехме — е правилно или не. Няма да се преструвам, че знам какво беше добро за горката жена, но мога да кажа следното — ако Господ се беше вмъкнал в нечия кожа, той много приличаше на Стеди.