Чарлс Мартин
Ненаписан роман (41)

Епилог

Кейти поиска да я наричам Кейти и аз се съгласих с известно облекчение. Беше ми се представяла с толкова много имена, че се радвах, задето се е спряла на едно. Що се отнася до костюмите и дегизировката, тя ги остави единствено за сцената, за пред камерата или за някое и друго инцидентно пътуване до Париж. Многобройните й лица бяха забравени, Кейти си остана Кейти и се почувства удобно в собствената си кожа.

Пред хората ме наричаше Пи Дабъл Ю^[1], а понякога, когато никой не слушаше, „Mon chèri“. Харесваше ми как звучи и едното, и другото, но второто ми влияеше по начин, който първото не бе в състояние да постигне. Аз пък свикнах да я наричам „Бела“, а тя нямаше нищо против. Едва ли и баща й щеше да има против.

След като се появихме отново пред хората, издателският свят полудя в опитите си да ни накара да разкажем историята си. Кейти не се остави да я убедят и скоро всички полудяха от разочарование. Тя заяви, че ще разкаже своята история единствено ако и аз разкажа моята. Беше нещо като две в едно. Съгласих се. Последва наддаване — пет издателства се състезаваха и бе подписан договор. Накратко, в болницата ще постъпят още средства.

За да напише цялата история, Кейти отложи всички ангажименти и тримата прекарахме един месец на „Измислен живот“. Стеди си взе отпуск от църквата, но истината бе, че правеше безценни допълнения, напомняше ни подробности, които и двамата бяхме забравили, а също и моментите, когато съдбите ни се пресичаха с неговата. Ние обаче нито веднъж не позволихме работата да ни попречи да ловим херинга. Процесът помогна и на тримата да оздравеем.

Тъй като това беше първият ми опит в документалистиката, бях малко резервиран и всяка вечер сядах, за да пренаписвам. Истината е, че готовите части приличаха повече на роман, отколкото на типични мемоари. Често слънцето ме заварваше както луната ме беше оставила. Исках да се отнеса много сериозно към онова, което ми бе поверено, защото Кейти разтвори душата си и разкри пред мен подробности, които нямаше откъде да науча.

Когато писането приключи, издателят ни съобщи, че с удоволствие ще ни изпрати на рекламна обиколка. Кейти се зарадва на възможността и се съгласи. Каза, че никога досега не е ходила на турне при представянето на книга и няма търпение да замине. Когато се обърна към мен, очевидно решила, че ще бъда във възторг, аз отказах.

— Не, предпочитам да не ходя. Турнетата не са за мен.

Тя не обичаше да й се отказва.

Заявих, че трябва да свикне да чува „не“ за отговор.

Нацупи се. Накрая обърна друга страница.

— Моля те.

И така, сега си събирам багажа. Също и Стеди. Заяви, че нямало да изпусне онова, което предстои, за нищо на света. Аз, от друга страна, съм егоист и хамакът ми липсва. Липсва ми тишината на блатата. Липсва ми аленото слънце, закачило се над дърветата. Липсва ми тихият ритъм на приливите и отливите. Липсва ми звукът на собствените ми провлечени стъпки. Липсват ми децата в болницата, където отново ходя редовно. Кейти разбра колко съм нещастен и обеща да ме върне след ден, максимум седмица. Тя има самолет, така че…

Турнето започва от болницата. Ще чета на децата. Решихме, че е много подходящо. Освен това всички искаха снимка с Кейти. Много харесват приказките ми, но нея обичат.

Тази сутрин двамата с Кейти бяхме гости в предаване на живо. Изпратиха снимачен екип на „Измислен живот“. Настанихме се на палубата. Слънцето тъкмо изгряваше. Пъстървата се хранеше край борда. Около нас се виеше дим от лулата на Стеди. Водещият се обърна към Кейти:

— Книгата се нарича „Аз съм си аз“. Ще ни разкажеш ли защо?

Кейти дори не трепна.

— Причините са две. Първо, като малка не изглеждах добре и все ми повтаряха, че съм с неприемлива външност. Тогава започнах да се старая да се променя, да не бъда аз. Но така умирах всеки ден. — Обърна се към мен. — Лягах си мъртва. Събуждах се мъртва. Дори не се познавах, щом се погледнех в огледалото. Все се страхувах, че ще възкреся човек, когото не мога да бъда. — Тя поклати глава и стисна ръката ми. — Питър… промени това.

— Как стана?

Самоуверена усмивка.

— Научи ме как да живея без сценарий, да водя живот, в който думите се превръщат в мен самата.

Водещият се обърна усмихнато към мен.

— Излиза, че Пийт Хайн не е успял да пречупи пирата Пийт.

Добро начало. Усмихнах се.

— Краят на тази приказка все още не е написан.

Той кимна.

— Много читатели ще се зарадват да го чуят. Нямаш по-големи почитатели от децата ми. — Той изпъна гръб и смени темата. — Документалната книга е съвсем ново начинание за теб.

— Точно така.

— Книгата излиза утре. От тази сутрин предварителните продажби са я изстреляли на първо място. Много хора гледат това предаване в момента и са любопитни да чуят историята ти. Питат се дали все още имаш какво да разкажеш? Кажи, имаш ли?

Кейти стисна ръката ми. Усмихнах се.

— Не знам дали все още имам нещо за разказване и дали още мога да разчитам на дарбата си да ги пиша. — Посочих камерата. — Вие трябва да прецените.

— Какво ще ни кажете за историята?

Кръстосах крака.

— Ще направя една аналогия. Представи си, че разнасям един сак. Може би пълен с пране, който покрива целия ми гръб — от раменете чак до задника. Може да ти напомня за Дядо Коледа от картинка, която си виждал като дете, но това не е чувал с подаръци. Всъщност предпочитам да си остане скрит, защото в него има счупени парчета — цял милион — парчетата на това, което съм бил навремето. Някога бях цял и завършен. Но после се случи нещо, което ме пречупи и разтърси така, че сякаш се разпаднах на много хора. А сега двамата с теб се запознаваме и аз разбирам, че и ти кървиш, защото и ти си бил счупен. И си толкова съсипан, че не съществува земна сила, която да събере парченцата от теб заедно. Аз разбирам, че ти умираш и имаш нужда от опора и помощ. Няма да изкараш и нощта. И ти давам единственото, което имам — давам ти тази торба и ти казвам: вземи си което пожелаеш от тези парченца, за да запушиш своята рана. Това, разбира се няма да ти струва нещо. Парченцата са безплатни, платих за тях, докато аз самият се чупех. Тъй като си отчаян и си пробвал почти всичко друго, ти изтърсваш сака на пода, парчетата се пръсват като тресчици, ти оглеждаш всяко от тях и в трескавото си търсене откриваш някое, което знаеш, че ти липсва. Едно парченце сред милиони. Може би дори сред милиарди. И щом поставиш това парченце на мястото му в пъзела, в който си се превърнал, то спира кръвоизлива. За пръв път в целия ти живот раната започва да се лекува. А щом се излекуваш, ти ми даваш твоя сак, защото аз все още кървя… Книгата ще бъде в този дух.

— Би ли ни прочел пасаж от нея?

Кейти кимна, затова отворих книгата и прочетох първите няколко реда.

Тя се отпусна на колене. Сви се. Той седна до нея. Постави ръце на скута си. Тя дръпна завесата и вдъхна аромата на „Виталис“ и „Олд Спайс“. Колко приятно й беше да е близо до мъж, който не се чувства длъжен да я докосва. Нито да я покори. Зарея поглед някъде край него. Отправи взор отвъд настоящето.

— Прости ми, отче, съгреших.