Чарлс Мартин
Ненаписан роман (33)

Трийсет и втора глава

Минаха два месеца. Ръката ми заздравя, херингата пристигна на ята и графикът ми се запълни. Ловях риба седем дена в седмицата в продължение на седем седмици. Вършех онова, което наричах „работа“, но всички знаехме, че не е точно работа. Можех да попадна на кофти клиенти, но разпознавах подобни типове от много отдавна. Подбирах, нямах големи разходи и целта ми не беше да изкарам милиони. Затова можех да ловя риба с когото си пожелая. Стремях се към по-добър живот. Случваше се да потегля и да се върна на дока, за да стоваря клиента трийсет минути по-късно, защото бе решил, че може да ме купи с парите си. Не ме разбирай погрешно, нямам нищо против да служа на хората. Това е част от работата. Нанизвам стръв на кукичките, когато някой очаква да го направя, вместо да ми заповядва, чистя разлято питие, каквото се сетиш. Проблемът възниква, когато другият смята, че съм длъжен. Въпрос на отношение. Гледа ме отвисоко. Не бих те допуснал на лодката си, ако ми се правиш на важна. Щом се мислиш за по-добра от мен, не ме наемай и не искай да те водя да ловиш риба. Това не е проява на арогантност. Става въпрос за цена.

Август мина. Двамата с клиента се връщахме. Слънцето залязваше. Клиентът, рентгенолог, погледна китката ми.

— Какво ти се е случило?

Пластмасовата гривна беше пожълтяла.

— Тройна кукичка, на която се хвана еднометров горбил. — Показах му белега.

Той кимна.

— Не е нужно да носиш гривната. Можеш да я свалиш.

Усмихнах се и кимнах.

В девет същата вечер бях пред стаята на сестрите и търсех жената, на която се бях натъкнал преди месеци. За моя изненада тя се появи иззад ъгъла.

— Мога ли да ви помогна?

— Да, госпожо, аз… ами… б-бях тук…

Тя кимна.

— Спомням си. Тигърът. Самолетът. Търсеше Ранди.

Усмихнах се.

— Т-точно така. — Оставих кутията, която носех, в краката си. — П-питах се как да получа одобрение от б-болницата да наминавам при децата. — Докоснах кутията с крак. — Може би да п-поиграя на видеоигри… Каквото им се п-прави.

Тя изви едната си вежда. Стисна устни.

— Ще се подложите ли на проверка?

Кимнах.

— Да… И н-не ви виня, че искате да я н-направите. Просто не питайте за р-родителите ми и истинското ми име. Никога не съм ги з-знаел.

Тя наклони глава на една страна.

— Сирак съм.

— А, значи сте осиновен.

— Не. Просто сирак.

Тя кимна.

— Ако ми оставите информация за вас и ми позволите да направя фотокопие от личната ви карта, ще пусна данните в администрацията и оттам ще се свържат с вас.

Нещо ме тормозеше, откакто бях слязъл на етажа. Махнах с ръка към коридора.

— Каква е историята на това място?

Тя посочи снимка на фина дама, закачена на стената.

— Нали я виждате?

— Да.

— На осемнайсети август 1972 година дъщеря й родила близнаци два месеца преди термина. И двете момиченца тежали около половин килограм. Побирали се в човешка длан. Дробовете им били недоразвити, а болницата нямала условия за недоносени. Имали сме само един кувьоз, затова момиченцата били слагани вътре на смени. — Посочи друга снимка на стената. — Той се грижи за тях цели осем дена. Когато състоянието на едното се влоши, на другото сърцето му спря. Той успя да спаси само едното. — Отново насочи пръст към първата снимка. — Тя много се ядоса. Тогава бе създадена детската болница „Ривър Сити“.

— Къде са родителите на децата?

Тя наклони глава.

— Мислех, че знаете. — Отпусна глава отново. — Нямат родители. — Сви рамене. — Поне не ги търсят. По-голямата част са от домове из югоизточните щати. Повечето са над две години и шансовете да бъдат осиновени са съвсем малки. Прибавете болестта и… шансовете съвсем намаляват. Благодарение на частни средства успяваме да се грижим за тях. Дава им се шанс, защото може и да нямат друг.

Знаех си, че има причина да харесам това място.

— Благодаря. — Подадох й личната си карта. Тя я преснима и ми я върна.

— Някой ще се свърже с вас. — Гласът й омекна и тя погледна към стаята за игра. — Винаги си търсят човек, за когото да се лепнат. Ако всичко след проверката е наред, със сигурност някой ще ви потърси.

Подадох й конзолата на видеоиграта в кутия.

— П-пазете ми я, докато се върна.

Тя изви вежда.

— Ами ако не се върнете?

Свих рамене.

— Тогава децата ще й се радват.

Тя се разсмя и пое играта.

— Благодаря. Имахме нужда от нова. Те доста блъскат по тези неща. Май на всеки шест седмици скапват по една.

 

 

Минаха две седмици и аз почти бях отписал тази работа, когато мобилният ми звънна. Обаждаше се непознат мъжки глас.

— Питър Уайът?

— Аз с-съм.

— Обажда се Уорд Стивънсън. Администратор в болницата „Ривър Сити“. Хора, които координират дейностите с нашите деца, ми дадоха името ви.

— Точно така. Надявах се да… идвам и да п-прекарвам по малко време… когато може… с всички вас.

Той замълча.

— Познавате ли някого тук?

— Не. Трябва ли?

— Не. Просто за пръв път от петнайсет години насам разглеждаме подобна молба.

Усмихнах се.

— Е, ако ще сте по-с-спокойни, и аз отправям подобна молба за п-пръв път от двайсет и п-пет години.

— Не можем да ви плащаме.

— Няма нужда. Докато рибата кълве, съм добре.

Той се разсмя.

— Проверката ви приключи. Разбрах, че сте водач.

— Точно така.

— Добър ли сте?

— Случвало се е да улавям риба, когато другите не успяват.

Той се разсмя отново.

— Ако можете да дойдете в болницата някой работен ден между четири и седем, попитайте за Джуди Стантън. Тя отговаря за дейностите с децата. Ще ви направи карта-пропуск и ще ви разведе, за да започнете.

— С удоволствие.

— Питър?

— Да, господине.

— Опитът ми показва, че хората, които правят това, което искаш ти сега, не се задържат дълго. Може да се окаже… трудничко.

Замълчах.

— Разбирам п-притеснението ви.

— Пожелавам ти успех.

— Благодаря, господине.

Два дена по-късно паркирах в гаража и тръгнах по стълбите към детското отделение.

 

 

Джуди Стантън не беше сестрата, с която се запознах. Бяха я прехвърлили другаде. Не ми казаха защо, въпреки че предположих каква е причината. Джуди се оказа в края на петдесетте, куражлия жена. Доста колоритна. Приличаше на ходещо цветно кълбо. Днес, изглежда, й беше ден на основните цветове.

Посрещна ме на вратата, закачи временна карта на врата ми и ме разходи на бързи обороти из болницата, а обувките й скърцаха по чистите подове. Последната спирка беше в детската стая за игра. Обърна се към мен.

— Ами… — Погледна часовника си. — Децата идват чак след осем, но ти можеш да идваш и да си отиваш когато пожелаеш. Кажи ми, ако имаш въпроси.

— Благодаря.

Играта, която бях оставил, беше вече включена и ми се стори, че е доста използвана. Бяха пуснали дисковете с „Джеймс Бонд 007“ и Би Ем Екс, които донесох с конзолата. От предната част на телевизора излизаха кабели и се свързваха с двата контролни пулта, оставени на пода. Тъй като стаята беше празна, аз слязох в кафенето, похапнах пуешко за вечеря и към осем часа се върнах горе.

 

 

Когато бях дете, любимият ни коледен филм беше „Рудолф, еленът с червения нос“, но не заради това, което си мислиш. Да, обичахме Рудолф и червения му нос, но изтърквахме касетата от гледане заради Острова на зле направените играчки. И защото те не бяха забравени.

Това обясняваше много.

В осем и трийсет те започнаха да пристигат. Тогава си спомних за острова.

Бяха на различна възраст, с различен външен вид. Високи, ниски, момчета, момичета, с лунички, с очила. В девет вечерта дванайсет деца в стаята бяха на различни етапи на игрите — някои редяха пъзели, други подмятаха играчки, трети четяха книги. Някои бяха доведени от медицински сестри, които не останаха. Всички бяха тихи, съвсем не бяха буйни. Дори от масата за пинг-понг не се чуваше шум.

Станах, запитах се как да започна и разбрах, че Ранди ми е помогнал повече, отколкото предполагах. Почесах се по брадичката и усетих, че нещо ме бодва в ребрата. Сведох поглед. Тя беше нисичка. Може би метър и двайсет. Очила с дебели стъкла. Шина на зъбите. Светлокестенява коса. Беше загърната в халат, който я скриваше почти цялата. Гумените ластици на шината затрудняваха речта й и тя говореше завалено. Отново ме сръчка с книгата.

— Ще ми прочетеш ли приказка?

Огледах се. Никой нямаше нищо против.

— Р-разбира се.

Тя се обърна и тръгна към огромен стол, а аз разбрах, че шините не бяха единствено на зъбите. Отстрани на краката й също имаше метални ограничители. С тази клатушкаща се походка ми напомни на пингвин. Липсваше единствено гласът на Морган Фрийман, който да ми подскаже колко зле ще се развива всичко.

Краката й излизаха под криви ъгли от ханша. Лъскавите шини бяха опит да се оправи положението. Бяха неудобни, тежки и се набиваха в очи. Тенекиеният човек вървеше по-грациозно. Тя не можеше да се качи на стол, затова се настани на земята и потупа стола, на който да седна аз. Краката й издрънчаха. Парцалената кукла ме погледна и зачака.

Седнах. Тя протегна ръка.

— Казвам се Джоди.

Тази ръка направи пукнатина във вселената. Стиснах я.

— П-питър.

— Приятно ми е.

— И на мен м-ми е п-приятно.

Тя наклони глава на една страна.

— Какво ти е на устата?

— З-аеквам.

— Боли ли?

Разсмях се.

— Не. П-росто понякога се опитвам да г-говоря, мисълта излиза от мозъка ми и зацикля в ус-стата. Не съм сигурен з-защо става така.

Тя кимна. Намести се по-близо до мен. Изви настрани устата си.

— Пиеш ли лекарства за това нещо?

— Не.

— Могат ли да те оперират?

— Не.

— Добре.

Тя насочи вниманието си към книгата. Обърнах на първата страница. Не можех да произнеса нито едно ясно изречение, дори от това да зависеше животът ми. Говорех като глупак, но дайте ми приказка, нещо, което да прочета, в което думите да не са мои, и всичко се изливаше като вода. Същото беше и при Мел Тилис^[1]. Само дето той пееше. Зачетох.

— Една риба. Две риби. Червена риба. Синя риба.

Тя ме загледа. Слушаше. По средата на книгата ме бодна в рамото.

— Я, устата ти. — Посочи лицето ми. — Оправи се. Вече си по-добре.

— Когато ч-чета п-приказки, тя се опр-равя сама.

Тя кимна.

— Значи трябва да четеш приказки.

Някои неща са съвсем прости.

— Добре.

Докато четях, пристигнаха още деца. Библиотеката на болницата беше жалка, с много пропуски, но на четвъртата книга вече пет деца седяха с кръстосани крака пред мен. Всеки път, щом приключвах, Джоди ставаше от пода, отиваше до полицата, вадеше нова книга и аз започвах да чета. Час по-късно погледнах шестте личица, които ме наблюдаваха. Магазините за домашни любимци в моловете ме карат да се чувствам по същия начин.

В единайсет влезе сестра, подбра децата и като квачка ги поведе да си лягат. Хлапетата излязоха. Последна си тръгна Джоди, хвана се за канапето и замърмори сама на себе си.

— Няма да падаш, дръж се.

Станах, тъй като не бях сигурен какво да правя. Натъпках ръце в джобовете си. Извадих ги. После пак ги натъпках.

Тя се усмихна и подаде ръка.

— Хвани я.

Поех я.

Тя се облегна на една страна и направи движение, с което противоположният крак се озова пред нея. Със силата на волята го изтласка нагоре и напред. Вдигна поглед.

— Понякога… — направи нова крачка — падам.

Заведох я до стаята й. Тя застана на прага.

— Ще се върнеш ли?

Кимнах.

— Да.

— Кога?

— Утре.

Тя се усмихна.

— Добре.

Обърна се, влезе в банята и затвори вратата. Останах да гледам през прозореца в далечния край на стаята и в този момент реших, че ще й прочета десет хиляди приказки, стига да иска.