Чарлс Мартин
Ненаписан роман (26)

Двайсет и пета глава

Оказа се, че „Ледената кралица“ се чете бързо. Човек вникваше с лекота. Авторът бе успял да съчетае клюките от таблоидите и историята на Кейти с добра доза от свои измислици. Книгата започваше със сцена, предназначена да прикове вниманието на читателя. Крайно мелодраматична. Действието се развиваше преди десетина години, когато тя е „стигнала дъното“. Да, част от написаното беше истина — Кейти сама призна — но голяма част бе измислица, тонът беше отявлено жесток, също и намеренията.

Около десета страница бях готов да зарежа книгата. Човекът беше чисто и просто златотърсач, а тя беше гъската, която снася златни яйца.

Звукът на дрънчащи тенджери и тигани, примесен с „Олман Брадърс“^[1], ме привлече към кухнята. Жената, която видях на гробището, вече я нямаше. Друга бе заела мястото й. Тази жена пееше: „Трябва да побягна, за да не се крия“. За разлика от останалото гласът й не беше хубав. Когато надникнах иззад ъгъла, тя ми се стори напудрена с брашно от ушите до лактите. Кихна, размърда нос и ми помаха с бялата си ръка.

— Идвай бързо.

Подчиних се. Тя подсмръкна и притисна нос в рамото ми, потри го силно и размаза брашно и сополи по ризата ми.

— Благодаря — отвърнах аз.

Тя кихна. Кихна отново. Този път по-високо. Накрая изви гръб, пое си дълбоко дъх, задържа го и — сякаш почерпи сили от пръстите на краката си — кихна трети път. След като пръсна слюнка из цялата кухня и върху онова, което трябваше да ни бъде вечеря, тя тръсна глава.

— Леле!

— По-добре ли си?

— Аха.

Мисълта ми мина през ума и не се сдържах:

— Как е възможно дребно момиче като теб да вдигне толкова шум?

— Евтини места.

— Какво?

Тя посочи редицата въображаеми места зад кухнята.

— Евтини места. Задни редове. Ако искаш да им въздействаш, трябва да влезеш в контакт с публиката.

— Ясно.

По-близо до физическото й аз — което и да беше то — не я бях виждал, откакто слязохме от лодката. Нямаше перука. Нямаше грим. Нямаше изкуствени мигли, цици или зъби. Тази жена беше съвсем оголена. Не знаех как да я наричам. Затова попитах:

— Как да те наричам?

Тя месеше тесто.

Усмихна се и не ме погледна.

— Трудно е, когато не знаеш как да наричаш даден човек, нали?

Кимнах.

— Така си е.

Посочи малко шишенце ванилов екстракт.

— Може ли?

Взех го, отвинтих капачката и й го подадох.

— Питър.

Спря. Очите й се впиха в моите. Замисли се и се врътна на пети. Може би се досети. Възникна въпрос. Дали пък аз не си въобразявах нещо, от което в действителност нямаше и следа?

Свих рамене.

— Това е истинското ми име.

— Ами Картрайт Джоунс?

— Купих си го. По-точно казано, платих на едни момчета да направят името му мое. Стори ми се умно да го имам, ако се наложи да бягам по-далече от там, докъдето бях стигнал. Използвал съм го няколко пъти, за да вляза и изляза от Канада.

— На риболов ли си бил?

— Не. Просто исках да се уверя, че всичко му е наред.

— Пътувал си чак дотам, за да провериш дали можеш да влезеш с този паспорт в Канада, така ли?

Свих рамене.

— Да, но освен това ми беше любопитно да проверя дали ще ме пуснат в страната, след като вече съм излязъл.

— Не те ли гони параноя?

— Не. Може би. — Усмихнах се. — Добре де, гони ме.

Тя отново се надвеси над продуктите. Усмихваше се. В подобни моменти забелязвах, че говори по същия начин, както някои от Националната футболна лига играят футбол — умееше да сменя посоката за частица от секундата. Да улавя хората неподготвени беше нейната версия на серум на истината. Добре овладян опит да надникне под повърхността, но само при нейните условия.

— Колко далече те е отвеждало бягството ти?

Замислих се над отговора — и над последиците. Реших да рискувам с малко завоалирана истина.

— Далече.

Тя прие отговора ми, след това надраска нещо на едно листче и ми го подаде.

— Фенерче в онова чекмедже там. — Посочи задната част на кухнята. — Онази врата ще те отведе в мазето, където държим виното. Първите две са в сандък трийсет и седем. Третото е в четирийсет и три, струва ми се. Може би четирийсет и четири. Все ги бъркам.

Щракнах лампата и се заспусках към тъмницата, като не спирах да си говоря под мустак.

— Да, и моята изба под замъка ми ме обърква всеки път.

Стълбите се извиха и поех по коридор, осветен с крушки, провиснали от тавана. Последваха нови стълби и най-сетне се добрах до първата огромна пещера, която разглеждахме днес сутринта. Стегнах се, след това заслизах по вторите каменни стълби и се озовах при вината резерва. Отворих металната врата, проверих етикетите и ги сравних с написаното на бележката, след това се обърнах, готов да изляза.

Фенерчето хвърляше сянка, която привлече погледа ми. Тесните стъпалца, изсечени в камъка, водеха нагоре към малък кръгъл отвор над рамото ми, достатъчно широк, за да се обърна странично и да се измъкна. Оставих виното, качих се и светнах лампата. Това беше нещо като таван на пещерата, в която се намирах. Човек трябваше да знае, че въпросното място съществува, за да се качи и влезе. Пъхнах се вътре и застанах превит, гърбът ми опрял в тавана. Празната стая беше осем на осем. Входът беше изтрит, където някой — или пък различни хора — преди много време се беше вмъквал ту вън, ту вътре. Единственият знак, че някой някога е влизал, беше издяланата на ръка дата: 5 май 1992. Преди двайсет години. Цифрите бяха извити, не особено дълбоки и издаваха, че ги е писало момиче. Проследих ги с пръсти и пресметнах. Ако Кейти Куин, или Изабела Десуш, ги беше издялала, тогава трябва да е била на петнайсет. Това означаваше, че година по-късно й предстоеше да кацне в Маями.

* * *

Върнах се с виното и тя ме накара да сложа масата в по-малката от двете трапезарии, която открих в дъното на тесен коридор от кухнята. Задната част на шатото бе вградена в планината или по-точно казано, хълма. Това означаваше, че трапезарията, в която щяхме да се храним, е оформена в скала. Истинска пещера. Сложих масата и тъй като температурата бе постоянна, единайсет градуса, запалих камината и свещи. Никой не ми е лепвал етикет романтик, дори нямах представа как точно трябва да изглежда романтиката, но имах чувството, че трапезарията отговаря на тази категория.

Три часа по-късно завършвахме най-вкусната вечеря, която някога бяха опитвал. Три ястия. Започнахме с доматена супа. Три различни вида прясно опечен хляб. Най-прекрасното масло, което някога бях вкусвал. Агнешко. Бели аспержи, поръсени с пармезан. Някакво ястие с картофи и сирене. Салата с ягоди и орехи. И още нещо — французите приемат много сериозно виното и не пият само една бутилка на вечеря. Пият по една бутилка или част от различна бутилка с всяко ястие. Изпихме три различни бутилки: Блан дьо Ланш-Баж 2007, Шато дьо Лискус 2005, Сант Емилион Гран Крю — любимото ми — и Шато Лафон-Роше Сен Естеф 1993. Знам имената, защото си ги записах.

Освен това научих, че французите ядат отзад напред. Супа. Основно. След това салата. Салатата е придружена от много сирена или поне онова, което те наричат сирене. Обърнете внимание, че казвам „което те наричат сирене“. Тя сервира салатата, след това ми подаде чиния. Едва не повърнах от миризмата. Догади ми се. Тя се опита да потисне усмивката и ме погледна изненадано.

— Какво има?

Извърнах глава.

— Какво е това?

— Козе сирене.

Едва се сдържах да не се издрайфам. Подадох й обратно чинията.

Тя отново я побутна към мен.

— Пробвай.

— Не, благодаря.

— Хайде. Ще ти хареса.

Посочих.

— От това и на червей ще му се догади.

Тя отряза парченце и го изяде. Наслади му се.

— Както искаш.

Сдъвка и преглътна.

— Как е възможно да го ядеш?

— Така сме ние, французите.

Поклатих глава.

Тя си отряза от друг вид, този път с лъжичка. Разкривих уста.

— След това ще ти трябва вода за уста.

Думите едва бяха излезли от устата ми и тя прихна. В същия миг някой почука на вратата. Тя спря да дъвче, пребледня и се огледа. Сякаш търсеше къде да се скрие.

— Очакваш ли някого? — попитах.

— Не.

Погледна се и поклати глава.

— Нямам време.

Станах.

— Аз ще се оправя.

— Ами ако не говорят английски?

— Ела с мен. Качи се по стълбите на втория етаж. Ако не ме разберат, ще се провикнеш и ще им кажеш, че провеждаш конферентен разговор.

Тя ме последва, стиснала ризата ми и скрита зад гърба ми.

— Много те бива.

— Въпрос на практика.

Измъкнахме се през стаите, аз угасих лампите, докато вървяхме. Тя се заизкачва нагоре. Мярнахме сянката на мъж пред входната врата. Отстъпих настрани, запалих лампата на верандата и видях Иън Мърфи, стиснал бутилка в ръка. Отворих вратата.

— Bonjour, приятел — рече той.

Все още стисках салфетката в ръка.

— А, здрасти.

Той проточи врат напред, но не влезе.

— Мадам Десуш тук ли е?

Тъкмо се канех да отворя уста, когато тя се провикна от балкона на втория етаж. Гласът й отекна във фоайето:

— Иън, водя конферентен разговор с едни хора в Щатите. Може ли да почака до утре?

— Ами добре. Разбира се. Ами… — Той ми подаде бутилката. — За теб е. От най-доброто, което имаме. Наздраве. — Стисна ръката ми.

— Лека нощ.

Останах на прозореца и наблюдавах как фаровете му се отдалечават по алеята. Усетих я, че пристъпи зад мен. Отпусна ръка на рамото ми. Усетих дъха й по врата си.

— Размина се на косъм.

Кимнах.

Тя подръпна ризата ми.

— Хайде. Суфлето изстива.

— Суфле ли?

Върнахме се в пещерата трапезария. Тя бързо забрави прекъсването, извади суфлето от фурната, нареди ми да седна и да затворя очи. Послушах я. Постави го пред мен. Да не би да си въобразяваше, че мога да погълна още храна? Дори насмукал се кърлеж имаше повече място от мен. Ароматът ме погъделичка. Устата ми се напълни със слюнка. Тя седна.

— Давай.

Отворих очи. Оказа се шоколадово суфле, покрито със сос от малини и посипано с пудра захар. Отстрани имаше топка канелен сладолед.

Комбинацията от горещо и студено, шоколад и малини, канела и захар беше неземна. Пет минути по-късно оставих лъжичката. Чинията ми беше празна. Тя ме погледна над лъжицата.

— Вкусно ли беше?

— Най-хубавият десерт, който някога съм опитвал.

Тя кимна.

— Благодаря.

Седяхме облени в червеникавооранжевата светлина от огъня и златните пламъчета на свещите. Доспа ми се. Моментът беше съвършен и аз се постарах да не мисля за миналото, макар да ми беше трудно. Представих си я напудрена с брашно в кухнята, застанала на кърмата на лодката ми, докато мята въдицата по течението, седнала на скутера, докато се провира между автомобилите в Париж, разплакана над гроба, вътре в пещерите под нас, различните й лица. Не можех да не се запитам докога ли ще издържи. Колко още можеше да кара по този начин? Ами ако е сама и на вратата неочаквано се почука?

Свещите догаряха, огънят гаснеше. Оттласнах се назад и избърсах уста.

— Това беше най-вкусната вечеря в живота ми.

Тя бе забола поглед в огъня. Отговори, без да ме поглежда.

— Благодаря.

Прозя се. Аз станах.

— Ти сготви. Аз ще вдигна.

— Благодаря. — Остави салфетката на масата. — Ще се изкъпя и ще си лягам.

— До утре сутринта.

Тя тръгна към вратата и се облегна на касата. Докосна с пръсти пода.

— Знам, че лодката сигурно ти липсва и… имам нужда от няколко дена тук.

Започнах да събирам чиниите.

— На лодките ми им няма нищо и без мен. — Потрих подутия си корем. — Започвам да свиквам с храната.

— Трябваше досега да съм те попитала. Искаш ли да разгледаш някой район? Да направим обиколка, преди да се приберем?

Усетих, че печели време. Имаше нужда от още време.

— Ще ми бъде много приятно.

— Наистина ли? — Тя, изглежда, остана учудена.

— Наистина.

— Значи не си се разбързал да се прибираш?

— До лова на херинга остават още две седмици. Имам време.

— Сигурно е приятно да планираш живота си около рибата.

Свих рамене.

— Значи до утре сутринта.

— До утре.

Върнах се в стаята си и отворих „Ледената кралица“.