Чарлс Мартин
Ненаписан роман (21)

Двайсета глава

Поспахме няколко часа във влака. Дремвахме и се събуждахме. Аз по-често от Кейти. В три след полунощ влакът спря на гарата в Ланже и вратата се отвори. Слязохме на перон до яркочервен дървен вагон, който ми се стори поне на сто години. Беше прясно боядисан, с медни табели; звездата на Давид покриваше едната страна. Тя прокара пръсти по ръба, погали буквите, гравирани на медната табела, прочете думите. Изрече ги на глас:

— Този вагон е превозил повече от сто и четирийсет хиляди „затворници“ до лагерите на смъртта.

Пресякохме улицата и тръгнахме пеша през града. Две главни улици. Магазини и от двете страни. Кафенета. Пекарни. Месарници. Магазин за обувки, фризьорски салон. Производител на бонбони. Няколко бара. Тя почти подскачаше, докато вървеше.

— Тук живеят около двайсет и пет хиляди човека.

Спря в края на главната улица.

— По време на Втората световна война Гестапо владеело района. — Тя посочи огромния замък, който се издигаше като Гибралтар. Шато дьо Ланже. Осветено от всеки ъгъл. — Бесели хората от френската съпротива на стените.

— Обичаш ли историята?

Замисли се над въпроса и подбра думите си предпазливо.

— Ценя я.

Наместих раницата и предложих да взема и нейната, но тя махна с ръка.

— Няма нужда, добре съм.

Тръгнахме през средновековния град с криволичещи улички. Вървяхме бавно. Бяхме като моряци на суша след месеци, прекарани в морето.

— Далече ли е? — попитах.

Тя се усмихна и запрескача пукнатините по тротоара.

— Кое?

Посочих тъмнината.

— Мястото, на което отиваме.

Тя поклати глава.

— Километър и половина. Може би малко по-малко.

Калдъръменият път се виеше по хълм. Магазините отстъпиха място на малък поток, гробище и църква. Тя я посочи.

— На повече от хиляда години е.

Пътят беше проправен към църквата, така че вратата й буквално водеше на улицата. Спряхме и тя плъзна пръсти по сложната резба върху дебелите порти, високи три метра и половина, потъмнели от изгорели газове.

— На колко беше, когато замина оттук?

— Почти на шестнайсет.

— Защо „Кейти Куин“?

Сви рамене.

— Звучи добре. Изговаря се с лекота.

— Избрала си име, защото звучи добре и се изговаря с лекота ли?

Кимна.

— И защото няма нищо общо с името, което баща ми е избрал.

— Кое е то?

— Изабела.

— Да не би Изабела да е истинското ти име? Мислех, че е името на жената, която си в момента.

— И двете. Когато бях на шестнайсет, оставих Изабела в миналото и я изваждам винаги, когато славата и богатството ме принудят да я възкреся. Така че сега Изабела е жената, която виждаш, жената, която ми дава възможност да идвам тук незабелязано. — Дълго мълчание. — Татко ми казваше, че било името на мама. Каза ми, че ме е гушнала само веднъж, преди да почине. Прошепнала името в ухото ми. Пред хората ме наричаше „Бела“. Означава „красавица“. — Тя поклати глава. — Имах нужда да го чувам, защото, независимо какво виждаш ти, а и останалите в онова, за което съм похарчила едно малко състояние, аз не бях красива.

— Шегуваш се.

Тя се обърна и ме поведе нагоре по хълма.

— Бях дебело пъпчиво хлапе с очила с дебели стъкла, шина на зъбите и лека форма на страбизъм.

— Стра…?

— … бизъм. — Тя ме погледна; очите й се събраха на носа. — Кривогледство.

— Лъжеш.

— Отстранено е хирургически, но… — погледна ме спокойно. Очите й се разместиха. — От време на време, когато съм уморена…

— Нямах представа.

— Никой не знае.

— Много деца са пълнички, носят очила и имат криви зъби.

Тя кимна.

— Да, и това беше в моя полза, докато растях.

— Как така?

— Сливах се с останалите и бях дотолкова незабележима, че никой не ме познаваше. Затова досега никой не е успял да се досети коя съм.

Приближихме към висока порта. Тя набра код на електронна клавиатура и вратата бавно се отвори. Електронни светлини, монтирани по алеята, автоматично се задействаха — като домино, което се изкачва по хълма — и очертаха около седемстотин метра пред нас през дърветата до постройка, която беше или хотел, или замък. Тя кръстоса ръце. Стоплена от спомена, за който не говореше.

Последвах я по алеята. Ускори крачка. Заговори, докато вървеше:

— Тук е поне от хиляда години. Първият е бил дървен. По-късно от камък. — Махна с ръка към ливадата от дясната страна. — С помощта на металотърсач открих заровени американски кутии за пушки. — Посочи в друга посока, от едната страна на къщата. — Там пък открих римска монета.

Минахме по алеята под дърветата. Когато стигнахме на върха, тя размаха ръка пред спираловидната структура на четири етажа пред мен, басейна от лявата страна, градината на хълма отзад и четирите други постройки, пръснати из имота, всичките осветени. Разположеното на хълм имение беше огромно. Никога не бях виждал подобно нещо.

— Добре дошъл в Шатофор.

Тя се обърна. Пред нас се простираха няколко декара великолепно поддържана ливада. Приличаше на игрището за голф от турнира „Мастърс“ през април. Ланже пък се простираше в долината в ниското.

— Това тук твое ли е?

Тя огледа сградите и земята наоколо. Кимна. Последва честно признание:

— Това е домът ми.

Извих вежди.

— Семейството ти ли е притежавало всичко това?

Изсмя се.

— Не съм казала подобно нещо. Казах: „Това е домът ми“. — Посочи мястото, където алеята за автомобили се пресичаше с тротоара. Там се виждаше пън, надигнал се над сламата, разпиляна по тротоара. Тя вдигна ръкава си над лакътя и показа малък белег.

— Падала съм от това дърво. Стисках здраво, докато не видях, че костта се подава.

— Какво си правила?

Тя погледна прозореца на втория етаж над нас.

— Измъквах се от прозореца на стаята си приблизително по това време на нощта. — Подръпна ме за ръката. — Хайде.

Отключи странична врата и ме въведе във фоайе с ламперия и резба. От едната страна имаше огромна камина. Отзад се виждаше внушително стълбище. Над полицата на камината бе закачен портрет на по-възрастна жена. Зелена кадифена рокля. Диамантено колие. Вероятно е била в края на седемдесетте, когато е рисуван портретът. Тя го посочи.

— Графинята. Тя е притежавала Шатофор, когато от Гестапо почукали на вратата и й наредили да напусне. По онова време над камината бил закачен портретът на съпруга й. Германски херцог, окичен с много медали. Тя застанала на стълбището, облечена в най-хубавата си рокля, и посочила картината. Германският офицер отдал чест на портрета, обърнал се и така Шатофор се спасил от опустошението на Втората световна война.

— Откъде знаеш това?

Поглед, изпълнен с копнеж. Гласът й се промени. Стана по-тих.

— Тя ми каза.

Извади две фенерчета от едно чекмедже и погледна часовника си.

— Разполагаме с четири часа, докато хората от персонала открият, че съм тук. Какво ще кажеш да те разведа?

— Персонал ли?

Нов изблик на смях.

— Хайде.