Чарлс Мартин
Ненаписан роман (7)

Шеста глава

В два след полунощ чух скърцане на врата. След това стържене на цип. Щракване. Дюшемето изпука. Очаквах го. Вратата на каютата се отвори и затвори бавно. Погледнах през мрежата на хамака. Лунните лъчи галеха раменете й. Тя се прокрадна боса по долната палуба и развърза лодката си. Стеди се показа под мен в камбуза. Наблюдавахме я как се оттласква към течението.

— Това не вещае нищо добро — прошепна той.

Кимнах.

— Най-добре върви след нея.

Грабнах шапката си и ключовете от „Джоди“. В далечината чух бръмченето на двигателя й. Тя напредваше бавно към залива. Завих след нея и останах да наблюдавам как синкавите лед светлини от таблото осветяват силуета й. Водата приличаше на черно огледало. Нямаше нито една вълна. Качих се на патфайндъра, отвързах въжето и без да пускам светлини, включих двигателя. Нямаше да е трудно да я последвам — мощната й лодка щеше да остави ясна следа във водата. Не бях забравил, че тя беше поне три пъти по-бърза от моята. Нито един от нас не можеше да ускори, преди да излезем в по-дълбоки води. Тя имаше нужда поне от метър и двайсет. На мен ми трябваха поне седемдесет и пет, най-добре деветдесет сантиметра. Беше на около осемстотин метра пред мен, когато чух как двигателят й избоботи, видях как носът се вдигна и тя започна да се отдалечава от острова.

Беше се превърнала в петънце, когато натиснах дросела напред. Имах едно предимство — едно-единствено — изгорелите й газове излизаха отзад. Когато караше право напред, виждах пламъци. Все едно следвах свещ, пусната по водата. Няколко секунди по-късно се носех със сто километра в час. Не се опитвах да я догоня, но нямах намерение да я изпусна от поглед. Важното бе да я следвам, без тя да ме забележи. Ако подадеше повече мощност — или духнеше свещта — а аз продължавах да пърпоря след нея, тя просто щеше да натисне дросела до дупка и да ме остави да й дишам прахта.

Имах право на един-единствен опит.

Нагласих контролните уреди и хидравликата и качих на сто двайсет и пет километра в час. Това беше прекалено висока скорост за моята лодка. Неочаквана вълна или промяна в течението, и щях да се преобърна, вероятно да си счупя врата и тогава Стеди трябваше да се прибира с плуване. Да не говорим какво щеше да стане с жената.

Само че в този момент не мислех за това, което можеше да се случи. Мислех за утре. За следващата седмица. За следващия месец. Заиграх се с „ами ако“ и „тогава“. Имаше вероятност ако ние или аз убедим това момиче да не слага край на живота си, да остане известно време. Къде другаде можеше да отиде? Трябваше да се крие, а аз имах предчувствие, че не се е замисляла над тази вероятност. Бях готов да заложа лодката си, че Стеди е готов с отговора. Тъкмо затова настоя да я доведем тук. Всъщност готов съм да се обзаложа, че бе премислил и този момент още в мига, в който се появих в църквата след изповедта й.

Беше на почти километър и половина пред мен, когато зави рязко деветдесет градуса наляво и продължи през залива. Както го даваше, след около четирийсет и пет минути щеше да бъде в кубински води. Може би дори след трийсет. Смених ъгъла и скоро излязох на около четиристотин метра зад нея. Тя намали и изви рязко надясно, след това ускори. Бяхме на двайсет и четири километра навътре в залива, където дълбочината варираше между два и седемдесет и четири и петдесет. След около седемстотин метра тя отново зави рязко, сетне още веднъж. В продължение на километър и половина продължи да се лута по същия начин. Последва още километър и половина. Не можах да разбера какво прави, докато погледът ми не попадна на дълбокомера.

Тя търсеше по-дълбоки води. Една от причините риболовът да е толкова успешен в залива са тревистите равнини — шелф, който се простира на километри от брега и никъде не е по-дълбок от четири метра и половина. На места обаче имаше по някоя и друга „дупка“.

Забавих малко и започнах да я наблюдавам как избира водния си гроб. Не й отне дълго да го открие.

Пламъкът на свещта изчезна.

Спрях двигателя и останах да наблюдавам как хлътва в каютата и се появява няколко секунди по-късно. Беше превита, движеше се бавно. Изглежда тътреше някаква тежест. Докато се занимаваше с нещо под нея, аз се приближих на тристатина метра, хвърлих котва и се плъзнах предпазливо във водата, за да се отправя с брус към кърмата й.

Чух я как влачи нещо тежко по пода на лодката си. После го вдигна на платформата отзад и го задържа близо до ръба. Заплувах по-бързо.

Достигнах моторницата й и се улових за кърмата, докато тя стоеше на ръба над мен и си мърмореше нещо. В ръце премяташе нещо дребно. Тежестта, която беше изнесла от каютата, се оказа бяла кофа, оставена до нея. Отново се беше съблякла и беше застанала гола само с въжето, което свързваше врата й и кофата. Очевидно възнамеряваше да довърши започнатото. Лодката й имаше платформа за слънчеви бани, разположена точно над мотора.

Ръцете й, свити пред нея, шаваха нервно. Тя продължаваше да шепне. Сякаш повтаряше отново и отново едно и също. Или поне част от същото. Спря в самия край и отпусна крака към водата. Заслушах се и чух последното изречение. Гласът й потреперваше.

— „… с плач и стон в тази долина на сълзи.“

В този момент лунната светлина откри броеницата в ръцете й.

Броеница.

Гласът й стана по-силен, докато повтаряше молитвата. Знаех, че е твърдо решила да се самоубие и рано или късно щеше да успее, и нямаше земна сила, която да я спре, още по-малко аз. Тя имаше нужда от избор, но също така трябваше да разбере какво залага. Краката й се напрегнаха, коленете се свиха. Пое си дълбоко дъх. След това го изпусна. Всичкият.

Изрекох единственото, което измислих:

— Това няма да спре болката.

Не бе очаквала звука на гласа ми. Не бе очаквала никакъв звук. Изпищя с всички сили и падна назад в лодката — което беше много по-добре, отколкото да падне напред. Тупна тежко върху тапицираните седалки и залази трескаво назад като рак към каютата. Както беше вързана за кофата, приличаше на куче, което се дърпа от веригата си. Обвит в мрак, оглушен от писъците й, аз се изтеглих от водата като незнайно същество от черната лагуна.

Протегнах ръка към таблото, за да включа вътрешното осветление, та да може да ме види със собствените си очи — ококорени, огромни и кръгли като бисквити „Орео“. Беше придърпала колене към гърдите си и мълчеше. Извадих джобното си ножче и понечих да прережа въжето на кофата, но след това размислих и го оставих.

В продължение на няколко минути и двамата мълчахме. Най-сетне посочих към кофата и зададох въпроса, който ме измъчваше.

— Защо по този начин? Защо обесване и удавяне? Избери си едно от двете, не и двете.

Тя не отговори.

Поклатих глава.

— Това е ужасен начин да си отидеш от този свят. Никой не бива да умира така. — Свих рамене. — И защо го правиш?

Мълчание. Мина още минута. Най-сетне тя зашепна:

— Заслужавам го.

— Кое точно заслужаваш? Смъртта или мъчителната смърт?

— И двете.

— Ами… — подръпнах въжето и погледнах кофата — като гледам, опитваш се да постигнеш и двете. — Седнах. — Не те познавам, няма да твърдя, че разбирам какво преживяваш или че имам представа какъв е бил животът ти, но знам следното — повече няма да те преследвам, а сега слизам от лодката. Ако искаш да умираш, умирай. Хвърли се във водата. Прави се на Питър Пан, скочи през борда и остави рибите да изядат тялото ти.

— Няма ли да ме спреш?

— Няма. Не съм се цанил за твой защитник. Щом искаш да се срещнеш с Господ, върви да се срещнеш с Него. — Обърнах се към кофата. — Имаш си и билет.

Изправих се, но гласът й ме последва.

— Ами ако не го направя?

— Тогава свали въжето от врата си, облечи се и престани да се приемаш чак толкова сериозно. Ще ти се отрази добре да разбереш, че не си центърът на вселената.

Тя мълчеше. Не помръдваше от мястото си.

Посочих патфайндъра.

— Ще ти го кажа точно и ясно. Врата номер едно отвежда към живота. Това означава, че се връщаш с мен. Стеди умее да помага на хората да угасят пожарите, които са подпалили сами. — Подритнах кофата с крак. — Врата номер две отвежда към студена, самотна и болезнена смърт, която няма да оправи абсолютно нищо. — Скръстих ръце. — И в единия, и в другия случай изборът е твой. — Лодката се заклати леко от придошла вълна. Облегнах се на седалката, за да обмисля добре следващия си въпрос. Най-сетне събрах смелост. — Може ли да те попитам нещо?

Тя ме гледаше втренчено.

— Наистина ли искаш да умреш, или просто не искаш да бъдеш повече ти самата?

— Каква е разликата?

— Можеш да имаш едното без другото.

— Как?

Почесах се по главата.

— Това е врата номер три.

— Разкажи ми повече за нея.

— Наистина ли искаш да научиш?

Кимна.

— Врата номер три води само в една посока и през нея можеш да минеш един-единствен път. Не можеш да влезеш втори път. Не можеш да промениш нищо. Никога. Не можеш да вземеш нищо със себе си. Губиш всичко, което си познавала. Име. Самоличност. Домове. Автомобили. Пари — освен ако нямаш купчина пари, които да си скътала някъде. Всяка досегашна връзка се изпарява завинаги.

— И какво става накрая?

— Нищо.

— Чакай да позная, ти не искаш нищо, така ли?

— Не.

Тя се обърна.

— Добре. Вярвам ти.

— Можеш да вярваш на каквото искаш, но това е рискът, който поемаш.

— Каква гаранция имам, че някой ден няма да продадеш тайната ми или да се опиташ да ме изнудваш?

— Защо реши, че ще го направя?

— Познавам мъжете. Вярвала съм им и съм се омъжвала за трима. Стеди е единственият мъж, на когото съм вярвала и не ме е използвал, не е грабил от мен и не ме е оставил с по-малко, отколкото в началото. Защо ти да си по-различен?

— Госпожице Куин, недоверието ти към мен няма нищо общо с мен, то си е твоя работа. Помисли си — спасявам ти живота два пъти, а дори не те познавам.

Тя поклати глава.

— Това не означава нищо. И преди са ме „спасявали“. В края на краищата, всички рицари, които съм познавала, са щурмували замъка, за да могат след това да си вземат наградата. Каква ще бъде твоята награда?

— Мисли си каквото искаш, но да знаеш следното: не ти искам парите, не искам да знам тайните ти и не желая да се възползвам от болката, която те измъчва и те е накарала да се качиш в лодката и да се вържеш за тази кофа. Госпожице Куин, ако трябва да бъда безкрайно откровен, не искам да имам нищо общо с теб.

Тя отпусна глава назад и се загледа нагоре. Лунната светлина освети набразденото й от сълзи лице.

— Това те прави различен.

— Да, и аз не съм срещал друг като себе си.

Тя избърса носа си с опакото на ръката, изправи се и се облече. Вдигна въжето, стегнато на врата й, и го заопипва с пръсти. Минаха няколко минути.

— Едно знам със сигурност… — Постави единия си крак на ръба на кофата. — Пиедесталът е най-самотното място на света. — Ритна кофата, преобърна я и тя се катурна в океана без нея. — И не искам да бъда себе си.

Свих рамене.

— Тогава недей. Бъди друга.

— Мислиш ли, че е толкова лесно?

— Не съм казал, че е лесно. Казах, че е възможно.

Тя кръстоса ръце и погледна към водата. Заговори, но думите й не бяха насочени към мен. Все едно довършваше разговор, който беше започнала със себе си по някое време в миналото.

— Играя от петгодишна. Изпълнила съм повече роли, отколкото мога да преброя. По някое време момичето от съблекалнята се превърна в момичето на сцената. Няма разлика. Сега вече не знам коя да не бъда. — Тя поклати глава. — Омръзна ми да се преструвам.

Не отговорих. Тя се обърна към мен.

— Как ще го направиш? Питам за врата номер три.

Огледах се и подбрах внимателно думите си.

— Ще го направя така, че да не остане никакво съмнение. Ще привлека вниманието на всички и ще приключа с този въпрос веднъж и завинаги.

— Как по-точно?

— Ще подпаля всичко тук. — Мина дълга минута, докато очите й обхождаха изчистените линии на моторницата. Парченцата намериха мястото си. Тя скръсти ръце и се канеше да каже нещо, когато я прекъснах: — Помни, билетът е еднопосочен. Няма връщане назад.

Тя помълча известно време. Най-сетне се обърна.

Скръстила беше ръце. Това беше опората й.

— Искам да се върна веднага. На твоята лодка. Моля те.

* * *

Тя ме последва. Връщането отне доста повече време, тъй като се движех двойно по-бавно. Стеди ни чакаше. Вързахме лодката и застанахме на задната палуба. Обърнах се към нея.

— Лодката ти привлича внимание. Изпъква. Ако нямаш нищо против, бих искал да я скрия в мангровите гори.

Тя кимна.

Уточних, за да съм сигурен, че е разбрала.

— Няма да е на лесно място. Ще имаш нужда от мен, ако искаш да я използваш, но съм готов да те заведа по всяко време, когато…

— Разбрах те.

— Кейти — заговори Стеди. Извади айфон от джоба си и го включи. — Беше го оставила в кухнята онази вечер. Реших, че по някое време може да си го поискаш. — Подаде й го. — Ако ще вземаш решение, би трябвало да знаеш, че има хора на този свят, които отчаяно не искат да го напускаш. — Тя кимна, докато потокът имейли и есемеси започна да се зарежда. През следващите трийсет секунди се чуваше звънтене, дрънчене и пиукане — личният й оркестър на комуникация. Тя притисна телефона към гърдите си, хлътна в каютата ми и затвори вратата след себе си.

* * *

Изчакахме прилива и скрихме лодката й. Изтеглих я в малък поток, където се наложи да издърпам клоните, за да направя място. В средата имаше дълбока алигаторска дупка, над която лодката можеше да мине дори при отлив. Това означаваше, че когато потокът няма да става за плаване, лодката щеше да си е добре. Заради ярките цветове щеше да се вижда от небето, но по този въпрос не можех да направя нищо.

Минаха два дена, в които я наблюдавах, или по-точно казано, бдях над нея с периферното си зрение. Опитвах се да я гледам, без да се зазяпвам.

Тя беше умислена, предпазлива. Каквото и решение да вземеше, то нямаше да е прибързано. Имах чувството, че през повечето време е потънала в разговор със себе си. Откарах я до Павилиън Кий и тя прекара деня в разходки по няколкото къси плажа, скръстила ръце, боса, риташе пясъка. Стоеше настрани от морето и гледаше да се прикрива, когато се мерне друга рибарска лодка. Не изпускаше телефона от ръката си. Това бе връзката й с външния свят. На всеки няколко секунди пиукаше и тя прочиташе пристигналия есемес, след това го притискаше към гърдите си, но не отговаряше.

Стеди й даде одеяло и я убеди да седне до огъня. Направих пресни такос с риба, но тя само ги побутна в чинията си. Около полунощ Стеди й занесе чаша ментов чай и час по-късно върна празната чаша. Двамата си говориха дълго. През повечето време гласовете им бяха приглушени. Това бе доказателство, че всеки опит да се откъснеш от познатото е болезнен.

На следващата сутрин се събудих преди всички, оставих бележка и поех на „Джоди“ по река Чатъм към дупката, където си мислех, че ще намеря дива сьомга. Имаше, но все още бяха твърде малки. Оставих ги. Беше още рано. Върнах се около обяд и я открих да спи в каютата ми — или поне беше вътре и вратата бе затворена, а Стеди се беше унесъл в хамака ми.

Късно следобед направих нещо, което никога не правя. Пуснах радиото. Мислех си за бележката, която тя остави в апартамента, и се питах дали персоналът я е намерил.

Бяха я открили.

Новината се беше разнесла. Доколкото успях да преценя, по-голямата част от цивилизования свят беше полудял в напразни опити „да открие Кейти“. Казах на Стеди и той кимна. Вече знаеше. Не споделихме с нея. Тя си имаше телефон. Имаше голяма вероятност вече да знае, ако беше търсила информация в нета. Ако искаше да говори, щяхме да поговорим, но ние преценихме, че е най-добре тя сама да вземе решение, вместо да й влияем.

Отново се качих на патфайндъра, но не отидох далече. Дък Кий. Достатъчно близо, за да има радиообхват. В случай че Стеди има нужда от мен. Спуснах котва, слязох от лодката и зашляпах през водата. Мислех за нея. За Кейти Куин. Кратките новини, които чух по радиото, бяха информативни. На червения килим я наричаха Кралицата. Зад гърба й подхвърляха Ледената кралица. Дори да бях гледал някой от филмите й, не помнех, но това не е нещо необичайно, защото повече от десет години не бях гледал нищо. Покрай историята на Стеди и чутото по радиото беше очевидно, че тя е невероятна. Колега, с когото бе играла, каза по радиото: „Тя не изиграва героинята. Те се превръща в нея. Кара те да повярваш“.

Повечето хора щяха да останат впечатлени от това и аз също бях донякъде, но успехът не е всичко и тя беше права, когато каза, че пиедесталът е самотно място. Така е. Само че това го разбираш едва когато застанеш на него.

* * *

Когато спрях лодката, нагласих радиочестотата и се заслушах в думите на водещия:

— Добър вечер. Специалното ни едночасово предаване тази вечер… Кейти Куин. „Всички приветстват Кралицата“.

Изключих го.

На лодката беше тъмно. Пропуснах вечерята и дълго лежах буден в хамака.

Тя ме събуди в два. Потрих очи. Подаде ми чаша кафе и зашепна:

— Може ли да поговорим?