Чарлс Мартин
Ненаписан роман (37)

Трийсет и шеста глава

Събудих са на плажа. Гол. Беше ми студено. Морска пяна полепваше по лицето ми. Рак отшелник гризеше носа ми. Знаех две неща. Нямах представа как съм се озовал тук, а за да стигна другаде, се нуждаех от помощ. Знаех, че съм жив, не защото слънцето ме заслепяваше, не защото усещах мириса на сол и чувах гласовете на чайките, а заради изгарящата болка в гърдите и гърлото.

Вдигнах глава, огледах се. Плажът се извиваше наляво и не виждах докъде стига. Плажът се извиваше надясно и не виждах докъде стига. Бял пясък. Много дървета. Шумни птици. Никакви хора. Мислите ми бяха тежки, объркани и бавни. Сигурно бях на някакъв остров. Странно, но когато затворих очи, беше същото.

Не исках да живея и не бях сигурен как съм стигнал дотук. Очевидно бях преплувал голямо разстояние. Чух стъпки. Хрущене на пясък. Тогава се появи той. Облечен беше в бяло. Расото му се развяваше на вятъра. Наведе се и скри лицето ми в сянка. Трябваше ми секунда, за да фокусирам поглед.

— Твърде много хора те търсят — рече.

Кимнах.

Той замълча, погледна към плажа, след това отново към мен.

— Искаш ли да бъдеш намерен?

Въпросът беше простичък. Отговорът обаче беше сложен.

— … Не.

Той кимна. Последва ново мълчание.

— За колко време?

Навремето имаше британска рок банда — „Куин“. Може и все още да съществуват. Както и да е, помня една тяхна песен — „Кой иска да живее вечно“. Май беше саундтрак към филма „Флаш Гордън“ за един, който умря. Събуди се в друг свят. Песента зазвуча в главата ми и аз разбрах, че не е за мен. Едва сега погледнах съсредоточено лицето му и мога със сигурност да кажа, че никога не бях виждал толкова сини очи.

— Завинаги — прошепнах.

Той се изправи.

— Ела тогава. Останеш ли тук, наистина ще умреш.

Изправих се, но паднах. Изправих се отново и паднах втори път. Станах за трети път и той ме прихвана. Облегнах се на него.

— Не можеш да останеш в този вид — рече той. Свали расото си през главата. Отдолу беше с черни панталони, черни обувки, черна риза с бяла якичка. Нахлузи расото през главата и раменете ми, помогна ми да пъхна ръце. Дрехата се разстла около мен.

Единият крак пред другия.

Тръгнахме през гората към другата страна на острова, където беше закотвил лодката си в закътано заливче. Беше „Патфайндър“, седем метра и половина, с „Ямаха“ 250. Оказа се свещеник, чиято слабост беше риболовът. Отпуснах се на кърмата. Виеше ми се свят. Почесах се по главата и открих, че по-голямата част от косата ми липсва. Беше опърлена почти до корените. Нежно докоснах кожата отзад на главата и раменете. Болеше. Спомнях си, че бях видял как пламъците ме обгръщат, но след това всичко ми се губеше.

— Отк-кога съм… — попитах.

Той вдигна котва, запали мотора и каза, без да ме поглежда:

— Преди три дена.

Не беше заради джина. Вероятно от обезводняване ме мъчеше жажда.

— Имаш ли в-вода?

Той ми подаде бутилка. Беше студена. По стените й се стичаха капчици. Изпих я. След това още една. После още една. Пред погледа ми се проясни.

Той включи мотора на скорост и потегли през плитката вода. Обърна се към мен.

— Как да те наричам?

Не се бях замислял по този въпрос. Не бях мислил изобщо. Не бях и предполагал, че ще остана жив. Какви ли не въпроси се рояха в ума ми. Какво да правя сега? Не исках да ме наричат с каквото и да било име, защото не исках никой да се обръща към мен. Свих рамене и поклатих глава.

Той кимна, стисна устни и се замисли. Мина малко време.

— Какво ще кажеш за „Сънди“?

— Какво?

— Сънди.

— Като деня от седмицата ли?

— Да — кимна той.

Светът бе все още мътен и не особено смислен пред погледа ми, но думите му ми се сториха напълно лишени от смисъл.

— Защо пък… С-сънди?

— Защото ми е любимият ден от седмицата.

Това ми се стори още по-безсмислено. Сигурно недоумяващият ми поглед му го каза.

— Какво…

— Той поставя началото. Чисто ново начало^[1].

В лудостта му, изглежда, имаше методичност.

Името Сънди отекваше в мен. Погледнах го. Беше си сложил слънчеви очила. Присвих очи. Той спусна задната седалка, грабна втори чифт и ми ги подаде.

— Вземи, така няма да ти блести. — Наистина помогнаха. Заглушиха пулсирането в главата ми. Той натисна дросела напред и бързо поехме през вълните. Вятърът теглеше дрехата, с която бях загърнат. Обърнах се към него. Цялата тази работа ми се виждаше откачена.

— К-как да те наричам?

— Стеди.

Поклатих глава и стиснах ръкохватката от неръждаема стомана, която опасваше централната конзола.

— Не, не се чувствам никак устойчив.

Той се усмихна.

— Не, така се казвам.

— Стеди ли се казваш?

Той кимна.

Загледах се над водата. Светът се бе променил, откакто го напуснах. Почти нищо нямаше смисъл. Млъкнах и се преместих по-напред, затворих очи и оставих ветреца да ме гали. Замислих се за децата. За болницата. За Джоди. Род. Моника. За сиропиталището. За леглото си. За живота, който познавах преди.

Много се промени в онзи ден. Всичко се промени.

 

 

Е, почти всичко.

Тъй като нямаше съпруга и деца, Стеди имаше хоби. Една страст извън църквата. Риболов с въдица. Беше луд на тема херинга. Аз мислех, че знам страшно много за риболова. Преди години си беше купил малък остров и си бе вдигнал барака. Това беше убежището му. Тихото местенце на подпори. Това беше мястото, от което можеше да наблюдава света. Заведе ме там.

— Островът има необичайна история. Хората варели тук незаконно уиски по време на Сухия режим. След това други го използвали, за да складират наркотици, които прекарвали от Куба. Трети пък спирали тук, когато пренасяли кокаин от Южна Америка. — Посочи мангровите дървета и комарите. — Чувствай се като у дома си.

Не знаех много по въпроса, но онези, които вършат подобни престъпления, си търсят трудни за откриване места, до които външен човек трудно ще успее да се добере. Те не са отбелязани на картите. Това островче беше точно такова.

Животът ми се промени. Нямах телефон. Нямах адрес. Нямах очаквания. Промених начина, по който спях, пиех и говорех. Навремето ми бяха казали, че няма да успея да се преборя със заекването; не бяха живели моя живот и не бяха скочили от мост с двеста двайсет и пет километра в час. След като мислите ми не заекваха, защо тогава устата го правеше? Поне така си мислех. Единственото, което не се промени, беше начинът ми на мислене. Не можех да променя човека, който бях, преди да отворя очи. Разглеждах повърхността на водата. Разчитах движението на рибата. И разказвах истории. Онова, което ми показваше, че не съм мъртъв, беше разбитото ми сърце. Все още го чувствах. Оттеглих се в блатата, Десетте хиляди острова, водите на залива и местата около Флорида и оттогава не съм мърдал оттам.

Щом се възстанових, започнах да си припомням откъслечни моменти. Спомних си как автомобилът разби бетона, как отскочи от края на моста, как се гмурна и леко се завъртя. Спомних си как стъклото се пръсна, как пламъците опариха врата ми, как виеше моторът. После ударът, въздушната възглавница ме удари в лицето и в купето нахлу вода. Обгърна ме. Спомних си, че гледах как ръкописът в найлоновия плик, очакваната от всички книга, се вдига от седалката, когато водата нахлу. Можех да я грабна, но не го направих. Просто я оставих. Вече не исках да съм писател, не исках да имам нищо общо с тази или с която и да било друга книга. Толкова дълго бях убеден в божествената сила на думите. Само че в смъртта на Джоди нямаше абсолютно нищо божествено. Нито в онова, което тази смърт причини на болницата.

Когато водата нахлу и ме залепи за седалката, мисълта, която ми мина, не бе за следващата глътка въздух, нито да изплувам на повърхността, а „защо?“.

Това се случи преди девет години и сто деветдесет и седем дена.

 

 

Хората отдавна питат как е възможно смъртта на невинна млада жена, която не ми е нито дъщеря, нито съпруга, да ми повлияе до такава степен? Да не би да съм имал „непристойна връзка“ с Джоди? Въпросът ме обижда, защото не съм имал такава връзка. Обичах я, но нея я обичаха всички. Смъртта й ме нарани, но не тя ме накара да разбия бетонната стена с двеста двайсет и пет километра в час.

Автобусът, който удари Джоди, беше счупил трийсет и седем кости в тялото й. След всичко, което бе изстрадала, но бе оцеляла, просто не можех — и досега не мога — да открия смисъл в това. Джоди почина от вътрешни наранявания и кръвоизливи. Нямаше земна сила, която да й помогне. Обзет от шок и неспособност да повярвам, аз отидох на мястото, където беше блъсната — кръвта й още се виждаше на улицата — и изревах с пълно гърло:

— Ако така завършват всичките ни надежди и добри намерения, защо тогава не пуснеш по един куршум на всички ни и не сложиш край? Защо си ни оставил тук, защо ни даваш обич, защо ни изпълваш с мечти и ни обсипваш с дарове, за да ги разлееш после по улицата като евтина боя!

Погребахме Джоди. Тихите й стъпки вече не се чуваха по коридорите на болницата и аз се озовах на място, където радостта я няма, а властва страданието. Тук силата на думите е в онова, което могат да направят, не в онова, което не могат. Затова се изстрелях към южния край на континента с надеждата да се удавя в джин и солена вода, да погреба и себе си, и дарбата си на дъното на канала. Три дена по-късно се събудих гол на плаж до сбръчкан старец в бяло расо, който изпускаше кръгчета дим и стискаше въдица в ръка.

Стеди ме доведе в дома си и направи всичко по силите си, за да затвори раната. Аз обаче не му позволих, затова кървя вече цяло десетилетие. И ето че преди няколко седмици поради причини, които единствено Стеди разбира, той натъпка назъбеното парче, което си ти, в зейналата дупка, която съм аз.

Получи се. Кървенето спря. Доказателството е в ръцете ти.

 

 

Има още едно последно нещо. Врата номер три не съществува. Тя не предлага изход. За теб това е съблекалнята зад кулисите, откъдето можеш да чуеш изпълнителите на сцената и отклика на публиката, но ти е забранено да се присъединиш към шоуто. За мен това е свят, пълен с хартия, но аз нямам мастило. От тази страна на вратата живеем сами със спомените си, лишени от възможността да проявяваме дарбата си, но я помним ясно — или нуждата да я използваме. Това остава и расте. Без да бъде задоволено и заситено.

Кейти, обърни се, върни се през вратата. Напиши собствената си история. Започни на чиста страница, на която няма други думи. Започни там, където краят, следващият завой, следващата отбивка, следващото разкритие, следващият конфликт, който изисква разрешение, не е написан. Там, където сценарият няма край. Когато се добереш до това място, когато застанеш под светлината на прожекторите, на пиедестала, създаден за един-единствен човек, едва тогава изтръскай парченцата, които имаш, на сцената и кажи на света — кажи на всички, да те чуят и на евтините места отзад — „Това бях аз навремето… но вече не съм такава“.