Чарлс Мартин
Ненаписан роман (29)

Двайсет и осма глава

Беше почти обяд, когато отворих очи. Лицето й беше на сантиметри от моето, тя ме наблюдаваше. Ръцете ми бяха скръстени на гърдите. Една от нейните лежеше върху моята. Пръстите й бяха преплетени с моите — млади лози, оформени от градинаря. Тя ги изтегли към гърдите си.

— Здрасти — прошепна.

— Здравей.

Обърна се, придърпа ръката ми около себе си и притисна гръб към гърдите ми. Лежахме притиснати.

— Не мога да повярвам, че си ти. Че наистина си ти.

Разсмях се.

— Аз съм, разбира се.

Тя заговори през рамо.

— Някои — главно онези, които вярват, че Елвис и Мерилия се крият някъде в Австрийските Алпи — са убедени, че още си жив. Че не си умрял.

— Същите тези хора сигурно казват същото и за теб.

Тя сви рамене.

— Нищо чудно, че знаеше толкова много за врата номер три.

— Ами…

Тя беше като пияна. Сякаш разкритието я бе изпратило на почти равно игрище. Партньори в престъплението.

— Не мога да повярвам, че това наистина си ти. — Отново ме притисна. — Наистина си ти. Питър Уайът е в леглото ми. Спиш под моя покрив.

— Вече го каза.

— Погледни ме, дланите ми се потят. Значи така се чувства човек, когато срещне знаменитост.

— Вече не съм известен.

Едната ръка се отпусна на бедрото й.

— Какво стана с тази последна книжка? По която полудя целият свят? „Изгубеният“ ти шедьовър.

Поклатих глава.

— Не знам.

— Написа я, нали?

— Да.

— Изгуби ли я?

— Нещо такова.

— Не можеш ли просто да я пренапишеш?

Поклатих глава.

— Защо не?

— Вече нямаше причина да я пиша. Тогава — а и сега — не можех — не мога — да разбера защо ми бе отнета.

Тя се усмихна.

— Май не съм единствената с тайни.

— Май не си.

Притисна гърба си към мен. Ароматът на косата й ме лъхна. Тя се усмихна.

— Може ли да ти кажа нещо? Честно признание.

— Най-добре го запази за Стеди.

— Сериозно говоря. Важно е.

— Разбира се.

— Нямаш нищо против, че съм толкова болезнено открита с теб?

— Нямам.

— За пръв път съм в леглото с мъж и се будя облечена.

— Може ли аз да ти кажа нещо?

— Да.

Тя се усмихваше.

— И нямаш нищо против, че съм толкова болезнено открит с теб?

— Нямам.

— За пръв път спя с жена.

Тя се изкиска.

— Май ми беше казал нещо по този въпрос. — Стисна ръката ми под своята. — Има и още. Става по-трудно.

— Винаги става така.

Тя се изправи, обърна се към мен и кръстоса крака. Отпусна ръце в скута си. Търсеше думите.

— Добре, друго честно признание. Сбърках. — Поклати глава. — Не избиваш комплекс.

— Какво?

— Говоря за джипа ти. Казах ти, че избиваш комплекси, защото имаш огромен джип с теглич. Че се опитваш да бъдеш такъв, какъвто не си. Че не си оставил достатъчно значима следа. Сега обаче мисля, че го караш, защото имаш нужда от него.

— Благодаря.

Сви рамене.

— Аз, от друга страна, притежавам четири поршета поради причини, в които нямам желание да задълбавам.

Разсъжденията й ме объркваха. Запитах се накъде бие.

— И?

Пръстите й пробягваха по картата. Барабаняха по завивката. Смени темата за секунда.

— Красота. Как точно… как го правиш?

— Хората казват същото и за теб.

— Да, но това… аз не можех да започна да… Не знам откъде… Аз мога да играя. Това е чисто и просто преструвка. Следвам сценарий. Щит между мен и тях, докато това е… то е истинско. Съвършено е. Всяка дума е… пропита с честност. — Сви рамене. — Слушай. Замаяна съм. Също като феновете си, щом попадна на велик човек, направо рухвам. — Обърна се, стиснала книгата ми. — Благодаря ти. Ще я пазя като огромна ценност.

— Ами… радвам се, защото мина доста време.

Тя притисна ръцете ми по-силно.

— Тайната ти е на сигурно място. — Мълчание. Начало на усмивка. — Ти знаеш ли, че в страницата с феновете ти във Фейсбук има над четиристотин хиляди души?

— Изобщо не знаех, че имам страница във Фейсбук.

— Сега вече знаеш.

— Ти имаш ли?

Кимна.

— Колко фенове имаш?

— Питаш за времето, преди да се подпаля в залива ли?

— Да.

— Малко над двайсет милиона.

* * *

Беше почти вечер. Тъмно. Опиянението й ми напомни за изявите ми в класическата гимназия. Въпросите, които предположих, че ще последват — как и защо е станало — не последваха, макар че бях готов да ги отбия.

Начинът, по който се държеше с мен, ми напомняше за хлапето, което вечно разтърсвало подаръците си под елхата, дори ги вдигало, за да види колко тежат, повдигало ги към светлината, но не късало хартията, не ги вадело от кутиите, защото щяло да преживее твърде много разочарования — подаръците никога не отговаряли на надеждите му. Тъй като не беше сигурна за съдържанието и се страхуваше от поредното разочарование, тя беше доволна просто да докосне краищата на опаковъчната ми хартия. Погледна ме с ъгълчето на окото си. Когато най-сетне се гмурна под повърхността, прояви много внимание и нежност.

— Не си харесвал света, в който живееш, затова си го изоставил, нали?

— Да.

— Какво не му беше наред?

— Болката беше повече и по-силна от радостта.

Тя прегърна силно книгата ми.

— С тази дарба, която притежаваш, някой може да те обвини в егоизъм.

Кимнах.

— Не бях такъв.

— Ами ако светът има нужда от таланта ти?

— Все още се боря с това.

— Откровеността ти ме обезоръжава.

— Старая се да бъда честен. Това е.

— Знам, че светът ме гледа и си мисли: „Всичко й е наред“. Но какво става, ако не е така? Изложена съм на любопитните погледи на целия свят и им показвам един съвършен образ, така че… има хора, които могат да изкарат пари от желанието си да бъдат като мен. Само че тези момичета… те не би трябвало да искат да са на мое място. Искам да им кажа на всички до една, че момчетата… след като са били веднъж с теб, единственото им желание е да се похвалят с това, което са направили. Искат да знаят, че са ме покорили. И какво от това? Какво са спечелили? Не и сърцето ми. И по-важното е какво са изгубили. Аз изгубила ли съм? Има ли някаква граница? Искам да кажа, докога и колко можем да губим? — Най-сетне тя стигна до въпроса, който искаше да зададе. Зеницата й се измести в края на окото. — Мислиш ли, че като излязохме от надпреварата, сме ядосали Господ?

— Трябва да попиташ Стеди.

— Не питам Стеди. Питам теб.

Истината е трудна. Зашепнах:

— Не мисля, че съм го ядосал. Просто съм му разбил сърцето.

— Откъде знаеш?

— Защото ми отне дълго време да спра да плача. — Погледнах през прозореца и продължих тихо: — Историите сами движат отделните си части. Започват като сеизмични размествания, после излизат на повърхността, превръщат се във вълнички, които се плискат в непознати брегове. Отзвуци, които отекват и в този свят, и в следващия.

Тя застана до мен на прозореца и се загледа в същите звезди. Продължаваше да притиска книгата до гърдите си.

— Мислиш ли, че Господ я е чел?

По лицето ми се стече сълза.

— Надявам се. — Погледнах я. — Написах я за един от ангелите му.

Тя докосна книгата.

— Искам да ти кажа нещо, но то е толкова важно, че е по-добре някой друг да го напише. — Честна усмивка. — Искам да знаеш… — Притисна книгата по-силно, след това поклати глава и протегна ръка към мен.

Поех я.

Поведе ме през цялата къща до стая, която не бях виждал. Отвори две високи врати. Водеха към просторно помещение, което ми заприлича на бална зала. Таваните бяха поне на шест метра от пода. Четири кристални полилея, големи колкото миникупъра й. Камина, достатъчно голяма човек да спи в нея. Прозорци от пода до тавана с плътни завеси. Мраморен под в черно и бяло. Всяка плоча беше квадрат от по четирийсет и пет сантиметра. Дълъг роял „Стейнуей“ бе поставен в далечния ъгъл. Тя отвори врата, щракна няколко светещи ключа, които приличаха на озвучителна система, създадена специално за НАСА, и започна бавно да обикаля стаята. Музиката засвири от повече колони, отколкото можех да преброя. Тя ме погледна.

— Валс на цветята. — Остави се на спомена и се завъртя веднъж в ъгъла. Заговори, без да ме поглежда. — Графинята е била танцьорка преди войната. Много обичаше да танцува. — Приближи до една от завесите и я заметна около крака си като матадор. — Криех се тук и наблюдавах висшето общество да се върти във вихъра на танца. Представях си как най-красивите мъже, най-желаните ергени ме канят на танц, отвеждат ме на дансинга, а след това, на всеки няколко минути, нов мъж докосва партньора ми по рамото. В края на вечерта бях танцувала с всички.

Обърна се към пианото.

— Графинята ме научи. Каза, че ми идвало „отвътре“. Каза ми, че мога да танцувам и във Виена, и в Мелбърн. — Тя се завъртя в средата. — Някои от най-скъпите ми спомени са оттук. — Музиката спря. Започна ново изпълнение. — Пахелбел. — Пристъпи към пианото, седна и засвири заедно със записа. По средата спря и отпусна пръсти в скута си. Огледа стаята. — Спомените ми от тази стая са нещо като — тя ме погледна — да прочета творбата ти — поемаш си половин глътка въздух. Винаги вдишваш. Никога не издишваш.

* * *

Застана в средата на стаята, разгледа пода и затанцува с партньор, който не беше до нея. Вдигна ръце и се понесе елегантно, после ги отпусна на раменете на спомена. Заговори, докато танцуваше:

— Случи се, когато графинята ме покани за пръв път на прием. Хората свиреха, танцуваха, понякога някой пееше… виното искреше, жените бяха бляскави, мъжете се смееха, страхотна вечер. — Завъртя се отново. После на другата страна. — Бях почти на петнайсет. Тя беше платила да ми ушият рокля, която ми стоеше безупречно… — Замълча. — Направи ми косата. Татко не можеше да повярва, докато тя ме преобразяваше пред очите му. Беше поканила цялото градче Ланже. Каза, че искала на всяка цена да ми осигури „възможности“. — Протегна ръце и отново се завъртя. — Танцувах с всички момчета. С повечето бяхме в едно училище, но малцина ме бяха забелязали до въпросната вечер. Несъмнено тази вечер беше най-хубавата в живота ми. Моята си вълшебна приказка… — Замълча. — На следващата сутрин се събудих с мехури по краката. Когато отидох на училище, открих, че шест момчета се опитват да привлекат вниманието ми. И аз го раздавах с огромно удоволствие. Никога дотогава не бях изпитвала подобно… — Танцът стана по-бавен. — В продължение на няколко седмици изживях истинско вълшебство. Бях невероятно щастлива. От шестимата най-много харесвах един и за мое огромно удоволствие, той ме увери, че също ме харесва. — Нов валс. — Моцарт. — Тонът й се промени отново. Споменът беше колкото изпълнен с обич, толкова и със студенина. — Ходехме на разходка, купувахме си сладолед, вечеряхме в града, след училище пиехме капучино. Увлякох се толкова много, толкова бързо, толкова… Изкарахме чак до май… и най-сетне… предадох се. — Танцът спря. Гласът й стана студен. Тя кръстоса ръце и се загледа в пода. Хладна, самотна. — Татко ме беше предупредил. Умоляваше ме. Опита се да… — Тя поклати глава. — Той, момчето, ме заведе в пещерите. Последвах го с желание. Проучвахме. — Гласът й стана още по-тих. — Когато приключи, си тръгна, без да каже и дума. — Тя вдигна поглед и сълзите й закапаха. — Петнайсети май 1992 година. — Пристъпи към прозореца и се загледа в нощта. — На следващия ден в училище клюката се беше разнесла. Всички ме зяпаха. Разбрах, че съм била обект на бас. Басът бил от вечерта на танците — тук, в тази стая. Аз си мислех, че се състезават за мен, а те се били обзаложили. Всяко от момчетата оставило сума пари, а онзи, който „спечелел“, щял да вземе всичко веднага след като… — Тя не довърши изречението. — „Печелившият“ не можеше да си намери място от гордост. Казаха ми, че си купил нов часовник.