Чарлс Мартин
Ненаписан роман (36)

Трийсет и пета глава

Бях довършил последната редакция на най-новата си книга и пръсках лодката с вода, докато обмислях къде ще ловя риба на следващия ден. Така се отпусках. Издателят и редакторката ми нямаха търпение да получат ръкописа. Имаха големи планове. Аз обаче възнамерявах първо да го прочета на децата. Винаги правех така. Те бяха лакмусът ми. Единственият човек, на когото го бях дал, беше Джоди. У нея беше единственото копие от ръкописа и от съобщението, което беше оставила на телефонния ми секретар предишната вечер, разбрах, че ще я довърши на същия ден.

Казах на децата и те много се развълнуваха. Щяхме да започнем същия следобед и да приключим за четири или пет вечери. В болницата много харесваха оживлението и нетърпението. Бяха звъннали и попитаха дали има начин да преместим „четенето“ в близка зала, където можеха да се съберат двеста човека. Отказах.

Канех се да тръгна към болницата, когато телефонът звънна. Беше Род. Гласът му трепереше.

— Тя пита за теб… побързай.

Деветдесет секунди по-късно погледнах скоростомера. Показваше сто и осемдесет километра в час.

Тя беше на шестнайсет. Красива млада девойка. Когато пристигнах, ми разказаха накратко. Излизала от училище. Чакала на един ъгъл. Дъвчела дъвка с аромат на грозде. Мислела единствено за абитуриентския бал. Очевидци разказали, че така и не видяла автобуса. Казаха, че четяла много задълбочено.

Пчела разсеяла шофьора, автобусът поднесъл, качил се на тротоара и отнесъл Джоди с шейсет и четири километра в час.

Сестрите в коридора хлипаха.

Пъхнах ръка в нейната.

— Здравей, малката.

Клепките й потрепнаха. Тялото й лежеше разкривено. Покосено. Кръв се беше съсирила по устните й. Тя се опита да заговори. Опита отново, преглътна. Очите й бяха впити в някаква точка между този свят и отвъдното.

— Разкажи ми приказка. — Стисна ръката ми. — Прочети ми…

Изпадна в кома. Интубация. Животоподдържаща система. Една сестра ми подаде найлоновата торбичка, в която беше прибран ръкописът ми. Бяха събрали листата от пътя. Подредих ги и й четох без прекъсване цели деветдесет и седем часа. Когато мониторът над мен показа права линия, чашата в мен, онази, която беше пълна с обич, се пръсна на милион назъбени парченца, които се забиха дълбоко в сърцето ми.

 

 

Погребахме я няколко дена по-късно. Стоях до ковчега, слушах как Моника издава звуци, каквито не предполагах, че човешко същество може да издаде, и наблюдавах как сълзите ми капят по дървения капак. Разкъсваше ме болка. Не познавах подобна болка. От шест милиарда човека на планетата… защо точно тя? Що за господ беше това? Заклех се никога повече да не прочета друга приказка. Никога повече да не прегъна страница.

Виктор Юго е казал, че надеждата е думата, която Господ е написал на челото на всеки човек. Наистина ли?

Тогава майната й на надеждата.

 

 

Минаха дни. Телефонът не спираше да звъни, затова отидох на дока и го хвърлих на рибите. Не исках да чета на децата. Нито тази вечер. Нито която и да било друга. Пет пари не давах дали някой някога ще прочете нещо, написано от мен. Не ядях и не спях. За да облекча болката, се наливах с джин и тоник и така цял месец. Не исках да ловя риба. Не исках да говоря. Не исках да живея.

Алкохолът и изолацията подхранваха гнева ми. А аз бях много, ама много гневен.

Думата „отшелник“ дори не беше бегло подобие на онова, в което се превръщах. Отделих сърцето си от тялото, което го захранваше. Не се виждах с никого и никой не се виждаше с мен. Мина цяла година без книга. Предположенията ставаха все по-многобройни. Упорита репортерка плати на служител на минимална заплата в магазина, където ползвах под наем пощенска кутия, за да й съобщи, когато си вземам пощата. Той й позвънил. Тъкмо излизах, когато тя навря микрофон в лицето ми. Светлината на камерата ме заслепи.

— Пишеш ли?

Веднага отговорих.

— Н-не.

— Значи си я завършил? Питам за книгата от пиратската хроника. Завърши ли я?

Свих рамене и кимнах.

— Харесва ли ти?

Свалих черните очила от главата си и присвих очи заради отблясъците от водата. Наклоних глава на една страна. Загледах се нанякъде.

— Ще ми кажеш ли нещо за историята?

Усмивката й ми се стори привлекателна. Очите й излъчваха топлота. Не беше прекалено гримирана. Нахална беше, но просто си вършеше работата. Имаше и по-неприятни от нея. За момент се запитах дали да не я поканя на чаша кафе. Какъв беше смисълът? Умът ми никога не заекваше. Тя отново протегна микрофона.

— На Джоди щеше ли да й хареса?

— Да. М-много.

Загледах се в нея. Скоро сълзите рукнаха. Качих се в автомобила си и отпраших.

„Ню Йорк Таймс“ гръмна. „Отшелникът се появява отново с готов шедьовър.“ Така и не разбрах защо е цялата врява. Никога не разбирах. Шест месеца преди излизането на книгата през септември предварителните продажби в мрежата изстреляха непубликувания ръкопис на първо място.

Септември дойде и си отиде, но книгата така и не излезе. Това не означаваше, че не съществува. По-точно казано, тя не видя бял свят. Репортерите разчепкаха всяка незначителна подробност. Всяка следа. Пощенската ми кутия беше препълнена, но аз вече не ходех да си търся писмата. Колкото и пъти да променях телефонния си номер, те все намираха начин да се сдобият с него. Спрях да отговарям.

Таблоидите пуснаха слух, че съм се запознал с момиче. Че съм се оженил. Тя обаче ме била изоставила след година. Предположенията ставаха все повече. Някой прошушна: „Трагедия“. Нямах представа какви ги приказват.

Две години по-рано, когато книгите ми се продаваха като топъл хляб, издателят ми подари мерцедес. Беше най-бързият, който някога бе създаван. Лъскав, черен S65 AMG. Повече от шестстотин конски сили. Цената на производителя беше над двеста и десет хиляди долара. Твърде лъскав автомобил за мен и не шофирах много, но беше бърз, затова един ден го изкарах.

Заминах от Джаксънвил по обяд. Ръкописът беше под бутилка „Бомбай Блу“ и литър тоник, увити в торба за боклук, защото заминаваха в боклука.

Обадих се на издателя.

— Благодаря ти… м-много ти благодаря.

Обадих се на счетоводителя и му обясних къде да вложи парите ми, какво да направи с останалата част от библиотеката ми. Обадих се и на агента.

— С-сбогом и б-благодаря.

Скоро след като затворих, телефонът ми звънна. Новинарски екип от Южна Флорида бе успял да ме проследи. Приех обаждането. След кратко въведение репортерът обясни:

— Разбираме, че компанията собственик на издателската къща ви съди, за да ви принуди да пуснете следващата си книга.

— Т-така е.

— Тя завършена ли е?

— Да.

Колкото по-малко думи, толкова по-добре.

— Къде е?

Погледнах към седалката до шофьора, където беше поставена шестата книга, „Пиратът Пийт и саможивците: последният залез“ беше увита в найлонов плик.

— Т-тук.

— Какви са бъдещите ви планове?

Когато отговорих честно, естеството на интервюто се промени. Отговорът ми хвана всички неподготвени. Местната новина бързо стана национална и ме прехвърлиха на водещата по време на живо предаване.

— Значи ръкописът е у вас. Защо да е последен? Къде сте в момента? — Отпих от бутилката и отговорих на последния въпрос, като й казах не къде съм, а къде ще бъда. После изхвърлих мобилния телефон през прозореца и той се разби на асфалта, тъй като шофирах със сто и трийсет километра в час. Натиснах газта, разкопчах предпазния колан, за да съм сигурен, че нищо няма да попречи на главата ми да се пръсне в стъклото, и отворих шибидаха, за да влиза достатъчно кислород и да подхрани огъня, който се канех да запаля.

Кръвта ми вече кипеше. Три четвърти джин, една четвърт аз.

Бях избрал времето и мястото — сега и моста „Кард Саунд“. Причините бяха две. Първо, благодарение на късмета, преди няколко години бях уловил най-хубавата херинга тук. Стори ми се, че мястото е подходящо, за да приключа с всичко. Второ, исках окончателен завършек. Мостът „Кард Саунд“ се издигаше над водата и бе подходящо място за скок. Освен това тук бе забранено за пешеходци и беше високо. Двайсет метра над водата. Напълно достатъчно.

Минах в друго платно и се запитах дали някой ще се появи. Дали на някого щеше да му пука.

Оказа се, че не са безразлични.

Спряха автомобили. Дълга редица фарове. Трафикът спря. Събра се тълпа. Заблестяха видеокамери на светлината на уличните лампи. Един новинарски ван беше пристигнал и започна да предава. Репортерът стоеше пред камерата, очертан на фона на тълпата, моста и пункта за плащане на таксата. Свидетелите не вещаеха нищо добро. Запалих края на парцал, който висеше от кутия с газ, оставена на задната седалка, натиснах клаксона и включих фаровете. Камерите се врътнаха към мен. Хората започнаха да ръкомахат. Неколцина размахваха мои книги. Погледнах моста, настъпих газта до дупка и се забих в кабинката за плащане.

След това подадох отново газ и скочих от моста „Кард Саунд“.

 

 

Свидетели — а те бяха много — казаха, че катастрофата била грозна. Репортерите описаха как колата ми разбила перилата, от нея се разхвърчали пръснали се стъкла и разкривени части от фаровете. Мощният двигател бил форсиран до дупка и изпратил автомобила в небитието. Завъртях се и се разбих вертикално на повърхността. Някои казаха, че колата увиснала за кратко във въздуха, сякаш на забавен кадър, докато други се кълняха, че са ме чули как съм крещял в заключената кола — горял съм жив. Тъй като мракът обгръщаше повърхността на водата, ударът беше неочакван и гръмък, но не толкова шумен, колкото последвалата тишина.

Ококорени, хората в тълпата бяха притаили дъх, докато бързеите под моста погълнаха колата и я повлякоха заедно с мен към дъното на канала сред облак от мехурчета. Над сто слисани човека едновременно набраха 911, някои насочиха фенерчета към водата, други скочиха и се оказа, че те самите имат нужда от помощ. Бяха повикани спасителни лодки, водолази, но течението в канала беше твърде силно. Клатеха глави и гледаха на изток.

— Сигурно е отнесен към морето.

Също като живота ми. Пристигнаха психолози и успокоиха потресените от видяното. Два дена по-късно екип по претърсването открил съдраната ми риза с панталоните и една обувка. Колата бе намерена осемстотин метра по-надолу по реката и извадена. Вещите ми бяха прибрани — сак за фитнес с половин бутилка джин и празна бутилка тоник, слънчеви очила „Коста дел Мар“, въдица, нож за филетиране, слънцезащитен лосион и туба с двайсет литра газ, няколко ламинирани карти. ДНК тест потвърдил, че колата е моя.

Част от страната не се трогна от смъртта ми, но за останалите не беше така. Седмица по-късно проведоха погребална церемония. Тълпи опечалени и най-обикновени сеирджии се скупчиха на плажа източно от моста, стиснали в ръце мокри от дъжда книги, и се блъскаха, за да застанат по-близо до импровизирания гроб. Националните медии отразиха всичко. Местен свещеник извърши богослужение. Изказа съжаление, че не ме е познавал, и измънка нещо за „красота при пепелта“. Дори да имаше някаква красота, присъстващите така и не я откриха.

През последвалите месеци новинарите изцедиха всичко, което успяха, във връзка със случая. Документални филми, едночасови предавания, разследване в две, дори в три части. Имаше и доста теории на конспирацията. Неофициална биография, „Години на сътворение“ стоя в книжарниците три месеца след катастрофата. Книгите ми отново се изкачиха на първите места сред бестселърите. На брега беше издигната паметна плоча, за да бележи мястото на катастрофата. Местен продавач, който твърдеше, че е бил свидетел, продаваше тениски, чаши, подложки за чаши, мои книги с меки корици. „Подписани“ първи издания, които не помнех да съм подписвал, бяха пуснати за колекционери. Местен университет създаде стипендия за курс по писане за хора с говорни проблеми. На първата годишнина от смъртта ми беше пуснат филм за края на живота ми. Един от любимите ми актьори изпълняваше моята роля. Справи се доста добре. Феновете чакаха на опашка. Станах по-известен със смъртта си, отколкото приживе. През следващите пет години журналисти, коментатори, блогъри, гадатели и всеки с дар слово и енергия да разпространи онова, което мисли, разнищиха всички подробности около талантливия ми, но кратък живот и не оставиха нито един камък непреобърнат.

 

 

Така и не откриха книгата.