Чарлс Мартин
Ненаписан роман (2)

Първа глава

Бъдни вечер, осемнайсет часа по-рано

Потрих очи, издухах пяната на кафето от „Уофъл Хаус“ и поех управлението с колене. Нито задминавах, нито ме задминаваха. Просто гледах да се слея с останалите. Да не привличам внимание. Много ме биваше в тази работа. Скоростомерът ми показваше около сто двайсет и четири километра в час, същата скорост, която поддържаха и другите на пътя, решили да пътуват през нощта. Хипнотизиран от пресечената линия, започнах да броя изминалото време. Девет години ли бяха? Дали не бяха станали десет? Първоначално се точеха съвсем бавно. Всяка минута ми се струваше ден. Всеки ден се превръщаше в година. Докато седях тук, дните се подреждаха като плочки от домино на предното стъкло. Времето беше и просто мигване, и дълъг сън.

За по-малко от седем часа бях пресякъл разстоянието от югозападния до североизточния край на Флорида. Сменях ленти, завъртях се на усуканото кръстовище, където I-10 се пресича с I-95 на северния бряг на река Сейнт Джоунс, поех на юг по моста „Фулър Уорън“ и излязох в сянката на болница „Ривър Сити“ — шест постройки, които се бяха разгърнали покрай южния бряг. Джаксънвил може и да не беше известен като Чикаго, Далас или Ню Йорк, но нощният му небосклон е един от най-красивите, които съм виждал, а болницата е характерна част от тази гледка.

Поех по спиралата на паркинга към шестия етаж малко преди застъпването на новата смяна в девет. По това време имаше двойно повече хора и беше по-лесно да се слея с тях. Погледнах часовника си. Разполагах с предостатъчно време.

В задната част на автомобила, скрит в тъмнината на паркинга, се преоблякох в тъмносинята униформа на човек по поддръжката и боднах на носа си един от няколкото чифта очила с дебели рамки, купени без рецепта. Прибрах изсветлялата си от слънцето коса на стегната опашка и я пъхнах под тъмносиня бейзболна шапка. Извадих бяла предпазна маска за носа и устата, натъпках ръце в дългите до лактите гумени ръкавици, сложих значката с името и поста на Едмънд на джоба на гърдите си. На пръв поглед значката изглеждаше съвсем истинска и професионално направена, но всеки, който разполагаше с компютър, щеше много бързо да разбере, че Едмънд Дантес не работи в болница „Ривър Сити“ и никога не е бил назначаван. Аз, разбира се, нямах никакво намерение да се застоявам тук, когато някой се досетеше, че Едмон Дантес е всъщност граф Монте Кристо, а не човек, който работи в отдела по събиране и извозване на боклука. Сложих си слушалки под ризата и ги оставих да провиснат над яката, а несвързаният край се криеше под ризата. Тъй като сигурността беше доста затегната през последните десет години, болницата бе снабдена с десетки камери с висока разделителна способност и цяла орда ченгета под наем. Цялата работа беше да научиш къде точно се намират, кога да обърнеш гръб, и кога да нахлупиш ниско шапката или да се лепнеш за някоя външна стена. Истината беше, че това не обясняваше премяната ми, но пък тя ме бе крила години наред и щеше да продължи да ми бъде от помощ, докато не привлека вниманието към себе си или не се откроя от останалите хиляда служители в болницата. Тайната беше съвсем простичка. Бъди ванилов, не неаполитански сладолед.

Повечето хора не са наблюдателни. Експерти са провели проучване за банковите обири на базата на сведенията от очевидци. Рядко се случва двама или повече да са единодушни по въпроса кои са извършили обира, с какво са били облечени, как са изглеждали и дали са били мъже или жени. Искам да кажа, че да си незабележим не е чак толкова трудно. През изминалите десет години научих доста за изкуството да те виждат, но да не те забелязват. Напълно възможно е. Просто е необходима малко работа.

На партера грабнах жълта количка за боклук и излязох през товарната рампа. Беше с размерите на „Мини Купър“ и приличаше на V-образния контейнер на камион за боклук с колела. Наведох се над количката и я изтласках към товарния асансьор, където обърнах гръб на камерата. Количката имаше няколко функции. Даваше ми причина — повечето хора изобщо няма да се разправят с човека, който изхвърля боклука; даваше ми място да прибера сака си, докато ми дотрябва, и ми осигуряваше параван, зад който да се крия. Освен това разполагах с нещо, което можех да блъсна към човека зад мен, но дотам така и не се беше стигало.

Детското отделение се намираше на четвъртия етаж. Звънецът дрънваше на всеки етаж, докато камерата заснемаше горната част на шапката ми. Вратите се отвориха и миризмите нахлуха към мен. Вдъхнах, посрещнах спомените, издишах и отново поех въздух.

Детската болница „Ривър Сити“ се смята за една от най-добрите в страната — както и хората, които работят тук. Стореното от тях не може да бъде лесно измерено, тъй като и децата не са лесни пациенти. Повечето идват с по две болести — на едната успяваш да поставиш диагноза, а на другата не успяваш. Лекарите знаят това и атакуват първата, след това бавно и постепенно се задълбочават, за да достигнат до истинската рана. Така дават на децата причина да се усмихват, когато причини почти няма. Работата е бавна. Мъчителна. Краят невинаги е щастлив. Въпреки уменията им, технологията и най-добрите намерения има болежки, с които медицината не може да се справи.

Тук се намесвам аз.

Увивам всеки подарък в кафява хартия, връзвам го с червена панделка и слагам най-обикновена картичка — квадратно бяло картонче с печатни букви. На всяко пише: „Честита Коледа. Открих го на кораба си и реших, че ще ти хареса. Оправяй се бързо. Винаги имам нужда от нови приятели. Добре дошъл си на кораба ми по всяко време. Пиратът Пийт“. Добавях подаръчен талон за Ти Си Би Уай, магазина за йогурт на първия етаж на болницата. За петдесет долара щяха да си купуват йогурт месеци наред и тъй като повечето дечица имаха нужда от някой и друг килограм, подаръка си го биваше. Мъжът, който държеше заведението за йогурт, Томи, беше едър, приличаше на Дядо Коледа с две брадички и ръце като лапите на мечка гризли, а пък усмивката му бе в състояние да озари почти всяка стая. Разпереше ли ръце, заприличваше на цепелин. Тъй като обичаше да прегръща, той го правеше с всеки, който влезе при него. Казваше, че ако децата не харесат йогурта му, поне ще получат прегръдка. Повечето получаваха и двете заедно с двойна порция гумени мечета или „Орео“ на трохи.

Излязох от товарния асансьор, заобиколих отдалече стаята на сестрите, присламчих се към външната стена и изпразних първите няколко кошчета за боклук. Не бързах — приведен, бавен и с леко накуцване — не поглеждах никого и не приканвах никого да ме погледне или да разговаря с мен. Обиколих четвъртия етаж и изпразних нови осем кошчета, без да изпускам от поглед стаята на сестрите. След третото кошче сестрите станаха, а аз се врътнах на деветдесет градуса и поех към библиотеката.

Тук шапките са голяма работа. Не са задължителни, но по стените има специални закачалки за тях, всеки е нахлупил шапка и я сменя ежедневно. Без преувеличение, има стотици. Какви ли не форми, размери, индивидуалности, аксесоари. От тийнейджърски до каубойски и натруфени с пера, шапки на художници, шапки на джуджета, барети, кепета, каквото се сетите. Тук прелива от шапки. Започна преди години, когато една пациентка — младо момиче — взе да носи ярка шапка в огненопурпурно с огромно пауново перо, което се поклащаше отгоре. Тази мода се наложи много бързо. Всеки път, когато я питаха защо я носи — често и обикновено по телевизията — тя перваше перото с пръст и отправяше широка усмивка.

— Защото онова, което си представям, е по-голямо от онова, което виждам.

Бяха постъпили четиринайсет нови деца освен дванайсетте, които лежаха в болницата толкова дълго, че вече бяха закачили свои рисунки по стените. Общо бяха двайсет и шест. Като включа персонала и сестрите, преброих четирийсет и седем. Някои, като персонала, бяха тук от толкова отдавна, че знаех имената им. За други, като новите хлапета, не знаех почти нищо. Отне ми месеци и няколко идвания, докато уточня всичко.

Когато влязох, Грант, Ранди и Скот се бяха събрали около конзолата и играеха на „Кунгфу панда“. По езика на тялото разбрах, че Ранди печели. Реймънд и Грейс Ан лежаха на пода и четяха. Луис и Мишел седяха на масата и играеха на дама. Андрю гледаше през прозореца към реката и си говореше сам. Други се бяха разположили върху футони, шезлонги и канапета в стаята. Повечето бяха с шапки, а изборът им различен като тях самите.

Огледах стаята, обърнах внимание на всяко личице, после проверих списъка в ума си.

Грант беше на осем, често обличаше камуфлажна пижама, обичаше макарони със сирене с пилешки хапки от „Макдоналдс“, искаше да живее в наколна къща с хамак във всяка стая. Бях му купил две книжки на Паулсен. „Секира“ и „Ловът на Брайън“.

Териса беше на дванайсет, обичаше пържена бамя и пържено пиле, искаше да живее в Италия, страхуваше се от игли, в стаята й беше пълно с рисунки, най-много на любимите й замъци. Във всеки замък имаше принц в лъскави доспехи. За нея бяха „Някогашният и бъдещ крал“ и „Академия за принцеси“.

Ранди наближаваше десет и обичаше чийзбургери, обувки на „Найки“, музиката на Джъстин Бийбър, а на леглото му стоеше плюшен лъв. За него бе комплектът „Хрониките на Нарния“.

Реймънд скоро щеше да навърши четиринайсет, искаше да живее в подводница или във ферма и мечтаеше един ден да стане водещ на новините. Имаше доста буйно въображение. Четеше всичко, което му попадне. „Властелинът на пръстените“ за него. Още един комплект, към който приложих „Хобит“ и „Силмарилион“.

Грейс Ан беше на тринайсет. Искаше контактни лещи, а сетне лазерна операция на очите, последвана от пластична хирургия, която да скъси носа й, защото беше решила да стане актриса. Обичаше Опра и най-съкровеното й желание беше да стане от инвалидната количка. За нея купих „Пурпурен цвят“ и „Джуъл“.

Не знаех на колко е Стив. Може би на тринайсет, ако съдех по пъпките, избили на бузите му. Беше прилежен, ученолюбив, с очила, носеше куфарче, макар да не съм сигурен дали в него имаше нещо, и възнамеряваше да запише право също като баща си, за когото подозирах, че е въображаема личност. Купих му два трилъра на Гришам, „Време за убиване“ и „Версия Пеликан“.

Скот сигурно наближаваше десет и всеки ден ходеше на химиотерапия, препасан с колан с два кобура, затова му купих осем книжки на Луис Л’Амур, като започнах с „Братята Сакет“.

Изабела беше едва на пет, затова й взех две книжки с подвижни картинки: „Красавицата и звярът“ и „Да откриеш Немо“.

Да узнаеш тези подробности не е чак толкова трудно. Всеки от малките пациенти бе описал надеждите, мечтите и предпочитанията си в есе, което човек от персонала бе залепил до снимките на вратата им.

Изтласках количката между коледната елха и камерата на стената и се постарах да ме видят, че изпразвам кошчето. След като застлах празното кошче с чиста хартия, като използвах количката, за да прикрия движенията си, поставих подаръците под елхата, обърнах гръб и започнах бавното си оттегляне. Правилото ми беше простичко и никога не го нарушавах — влизаш, вършиш каквото трябва и излизаш. Никога не се застоявах. Франкенщайн е в безопасност зад купчината дърва, стига да не се показва. Да остана зад количката с боклук беше ужасно трудно на Бъдни вечер.

Бутах я напред, а едното колело скърцаше. Шумът привлече вниманието на Андрю. Той се обърна, погледна ме и ми отправи полуусмивка.

— Честита Коледа — рече.

Беше свил колене до гърдите. Наддал беше някой и друг килограм. Изглеждаше по-добре. Косата му бе започнала да израства. Видях издутината на системата точно под ключицата, скрита под ризата му. Кимнах и не отговорих.

Не бързах. Оглеждах ги един по един с периферното си зрение. Нищо не се променя. Прогрес. Влошаване. Растеж. Загуба на тегло. На всички им бе отреден дълъг престой. Те може би нямаше да оцелеят. Те бяха децата от плакатите, които сякаш казват: готов съм да съм навсякъде другаде, само не и тук.

Едно последно кошче. Изтласках количката в библиотеката, надвесих се над нея и огледах полиците. Старите ми приятели ми зашепнаха. Повечето хора влизат в библиотеката и не чуват абсолютно нищо. Долавят единствено странната тишина. Аз заставам между подредените книги и чувам десет хиляди разговора едновременно. Всеки ми отправя покана. Шумът е невъобразим.

Пред краката ми застанаха сини пантофи. Това е Санди. Тя е на девет. Червенокоса, с лунички, алергична почти към всичко на планетата Земя. Два пъти е изпадала в кома след анафилактичен шок и я приемат в интензивното. За нея бях оставил комплект „Хрониките на омагьосаната гора“ и „Ан от Грийн Гейбълс“. И тя беше с бяла маска на носа и устата. Подръпна панталона ми.

— Господине, ако обичаш.

„Магьосникът от Оз“ беше поставен точно над главата ми. Протегнах се и свалих книгата. Износено ъгълче, познато усещане. Спомням си кога я купих. Помня и къде бях.

Подадох й я и намигнах. Тя се изкиска и хлътна обратно в стаята за игри. Поставих нова хартия в кошчето и се запитах как ли би отговорил вълшебникът, ако Тенекиеният човек беше алергичен към Изумрудения град.

Заотстъпвах назад и тъкмо стигнах до вратата, когато Мишел би Луис на дама и пристъпи към дървото. Панделките привлякоха вниманието й. Тя коленичи и заразглежда. Изтегли купчинката с подаръците по-близо до себе си.

— Ехо! Вижте!

Децата се скупчиха. Мишел се направи на Дядо Коледа и раздаде пакетите. Аз поизчаках, отвързах и после отново вързах чувала с боклук. Постарах се, макар и неуспешно, да покажа, че имам много работа.

Животът невинаги е бил толкова студен. Толкова далечен. Едно време живеех в бурния му водовъртеж. Тогава чувствата бяха разтърсващи. Пиех направо от противопожарния кран. Изсмуквах мозъка от костите. Пъхвах дръзко пръст в контакта. Сега не беше така. Това бе евтина заблуда, но по-близо не можех да застана.

Прииска ми се да сваля с един замах шапката, маската и значката с чуждото име, да се разположа в средата, докато елементите от неудобната маскировка падат и се натрупват около мен като разбъркани пръчици, които трябва да вдигнеш една по една. Тогава щяхме да разгърнем някоя смачкана корица, аз щях да започна да чета и думите щяха да сторят онова, което медицината не можеше, не бе в състояние и никога нямаше да успее да извърши.

От шестте милиона вида на планетата единствено човекът е създал език. Реди думи. Има и още — доказателство за съществуването на Всевишния — ние навързваме тези символи заедно, след това ги записваме, където те придобиват свой живот и дишат самостоятелно, независимо от нас. Разказът е шината на счупеното. Шевовете на разкъсаното. Гобленът, върху който изписваме живота си. На него полагаме телата на умиращите и онези, на които предстои да поемат първа глътка живот. И ако е честен, истински, напълно открит, готов да оголи всичко, то тогава той е разбушувала се река и онези, които се носят по течението й, откриват, че имат какво да дадат — че все още не са празни.

Критиците надигат възмутено глас, заклеймяват езика като окървавен касапин, който реди сквернословия, кълца, поразява и проклина — оставя белези, сеч, разкъсани тела, пребита плът. Истина е, че разказът е двуостър ятаган, ала вината не пада единствено върху думите, ами върху ръката, която води писеца. Не всички разкази оплюват, а после се свиват и се оттеглят. Някои щурмуват замъка. Втурват се вътре. Изправят гордо глави. Обгръщат с ръце. Разпространяват тайни. Споделят срама. Завръщат се. Разказите раждат мечтите ни и подхранват единственото неумиращо.

Това е истина за всички нас — дори за онези, които се крият зад маски, колички и имена, дето не са техни.

Андрю заговори пръв. Гласът му се извиси:

— Я! Пийт е тук! — Тук Пийт е икона, герой с тайнствена самоличност. Някои мислят, че е местен човек, отдаден на благотворителността. Други са решили, че е богата наследница в края на осемдесетте, която никога не е имала деца. Има си уважаван бизнес или може би няколко бизнеса. Или пък група професионални футболисти, които се отплащат за късмета си. През годините се появиха измамници, които се надяваха да се възползват от славата, ала никой не знае истината. Известно е само, че той се появява по няколко пъти в годината — най-често около рождени дни и по Коледа — никой не знае кога идва и си тръгва, без да остави следа.

Реймънд вдигна пакета и се усмихна. Заговори сякаш сам на себе си.

— Върнал се е. Върнал се е.

Количката ми натежа. Нозете ми се потътриха. Избиха ми капчици пот. Обърнах се. Разкъсана опаковъчна хартия и ненужни панделки се натрупаха в краката им. Децата разгърнаха страниците и усмивките им плъзнаха от ухо до ухо.

Прозорецът ми се затваряше.

Аз обаче не бях приключил. Оставаше още един подарък. Лайза не беше в библиотеката, затова излязох, тръгнах надясно и се отправих към далечния край на коридора. Стая 424. Вратата беше открехната. Светлината приглушена. Отпуснах ръка на касата. Познавах добре стаята. Бяха прекарал много нощи тук. Преди много време беше на Джоди, а оттогава тук бяха настанявани много деца.

Взех подаръка и натиснах вратата. Тя спеше. Лицето й беше бледо. Косата й бе залепнала за потното чело. Системата капеше. Бузките й бяха по-големи, което е добре за десетгодишно дете, преборило се с болестта. Лайза беше тук по-дълго от останалите. Беше любимката на отделението. Присъствието й озаряваше стаите, нищо че нейната беше в края на коридора. Рисунките по стените й бяха с рамки, свидетелство за издръжливостта на Лайза. Имаше и няколко снимки, на които беше с известни хора, гледали предавания за нея по телевизията. Недоядена торта беше оставена на нощното шкафче до леглото. В ъгълчетата на устата й бе полепнала глазура. Тук всички имаха по два рождени дни. Денят, в който си роден. И денят, когато си тръгваш оттук. Тя беше родена на Бъдни вечер.

Пристъпих вътре и износените ми ботуши изскърцаха по лъскавия под. Придържах се в сенките, докато сложа подаръка на нощното й шкафче, и потиснах желанието да поставя студена мокра кърпа на челото й. Останах за кратко да наблюдавам как диша. Не познавах Лайза, тя също не ме познаваше, затова пък бях срещал много като нея и я бях наблюдавал как расте. Бях видял как косата й израства, окапва и отново израства. Може би усмивката й, може би начинът, по който ъгълчето на устата й се извиваше повече от лявата страна, но всичко това ми напомняше, че едно време съм бил жив. Излязох от сенките, измъкнах ръка от ръкавицата, протегнах я над бездната и нежно положих опакото до бузата й. Температурата спадаше. Тъкмо се канех да изляза, когато тя проговори. Гласът й прозвуча дрезгаво:

— Благодаря.

Обърнах се и очите й се преместиха от мен към подаръка на нощното шкафче, после отново към мен.

Кимнах.

Тя се изправи и червената панделка привлече погледа й. Отдръпнах се бавно в сенките.

— Може ли? — попита тя.

Последва ново кимване.

Развърза панделката, разлепи тиксото, разгърна опаковъчната хартия като внимаваше да не я разкъса. Прочете заглавието и притисна книгата до гърдите си. „Пиратът Пийт и саможивците: светът е плосък“. Усмивката й грейна.

— Любимата ми.

Знаех.

— Отвори я — прошепнах аз и й показах с пръсти.

Тя я отвори. Отгърна на първата страница. Беше подписана. Посвещението не беше за нея, защото шансът да намеря бройка, надписана за момиче на име Лайза лично от автора, беше мъртъв от… ами от много отдавна, но Елизабет беше друга работа, по-обикновено име. Тя докосна с пръсти подписа. Хелън Келър в напоителната станция в Алабама.

— Аз се казвам Елизабет.

И този факт ми беше известен.

Какво щастие.

Тя вдигна поглед.

— Откъде се взе? Да не би лекарят ми да я е намерил? — Тя наклони глава. Последва кратко мълчание.

— Вие ли я намерихте? — Сочеше мен с пръстче.

Насладих се на момента и се самозабравих, канех се да отговоря.

— Аз…

В този момент тежки стъпки проскърцаха пред вратата. Обърнах се бързо, грабнах чувала с боклук от кошчето в банята и едва не се сблъсках със сестрата, която тъкмо влизаше в стаята. Залепих брадичка за гърдите си, хвърлих чувала в количката и се проклех за глупавата си постъпка, след което се отправих към асансьора.

Бях по средата на коридора, когато чух същите бързи скърцащи стъпки. Тя извиси глас:

— Извинете, господине.

Завих зад ъгъла и ускорих крачка. Количката заскърца по-силно. Почти тичах.

Звукът ме застигна зад ъгъла. От усилието тя дишаше по-тежко и заговори неестествено високо:

— Господине!

От лявата ми страна се падаше стълбището. Можех да изоставя количката и да хукна, но това означаваше да съсипя прикритието си. Натиснах бутона на асансьора и си сложих слушалките. Застанах пред количката така, че тя остана между мен и сестрата, и затактувах с крак. Вратата се отвори и аз се поколебах. Ако влезех вътре, тя щеше да ме приклещи. Ако не исках да я нараня… а аз не исках… Ако затичах, можеше и да успея да стигна долу и да се махна от стълбите, да изчезна по Ривъруок зад фонтана, но това щеше да осигури единствено бягството ми. Не и завръщането. А второто беше по-важно от първото.

Влязох и изтеглих количката след себе си. Челото ми бе мокро от пот.

Вратите тъкмо се затваряха, когато тя пристигна и пъхна едрата си ръка между тях. Задъханата сестра държеше недоядена торта за рожден ден на три пласта с глазура. Свалих слушалките, които не издаваха и звук. Тя се усмихна, пое си дъх, облегна се на количката и ми я подаде.

— Ако това чудо остане тук горе, ще го ядем дни наред, а аз и без това събарям лампите от нощните шкафчета с тези килограми, така че, много ви моля, направете ми услуга и ме спасете от изкушението.

Прииска ми се да й кажа, че усмивката й е прекрасна, че тя озарява тъмна стая, че светът има нужда от тази усмивка и от нея.

Не го направих.

Поех тортата с въздишка, кимнах и тя излезе от асансьора. Когато вратата се затвори, аз се изправих, без да забравям камерата над мен. Излязох на рампата, минах на зигзаг през паркинга, качих се три етажа по-нагоре при автомобила си, като успешно избегнах камерите, но така и не свалих маската, очилата и шапката, докато не се озовах отново на I-95 и не поех на юг.

Смесих се с движението, докато барабанях по волана, и отхапах първата си хапка от тортата. Глазурата полепна по устните ми. Когато вдигнах поглед към огледалото за обратно виждане, небето над града блестеше, а светлините на болницата обгръщаха сградата като ореол.

От очите ми бликнаха сълзи.

* * *

В пет сутринта се озовах до ремаркето на трактор на паркинг южно от Мелбърн. След като се натъпках със сладко, спрях, настаних се удобно и заспах — сънувах смях; нежни великолепни гласове; малки победи и съществени поражения; своето място на света; дълги дни, отдавна отминали. Събуди ме бумтенето на дизелов двигател, върна ме обратно. Слязох, бръснах оронилите се в скута ми трохи от тортата и се протегнах — вратът ми се беше схванал след цяла нощ с глава, подпряна на прозореца. Почесах се и огледах магистралата. Джаксънвил се намираше на север. Маями беше на юг. Погледнах часовника си и датата ми напомни.

Днес е Коледа. Време е да посетя стария.