Чарлс Мартин
Ненаписан роман (6)

Пета глава

Когато навлязохме в залива след река Шарк, подминахме няколко устия, включително Лостманс и Чатъм. Устието на Чатъм означаваше, че наближаваме. Приливът беше започнал, така че профучахме над тревистите плитчини край Чатъм Бенд, подминахме Дък Рок и заобиколихме откъм подветрената стена на Павилиън Кий. Преди години някой си беше построил къща на подпори с гръб към мангровите гори и изглед към залива. Страхотна гледка и разкошно място за риболов, но като се има предвид къде се намираше — на пътя на почти всички урагани, които минаваха оттук, тя се бе оказала негодна за живеене. По-късно беше превърната в риболовен лагер или нещо като фактория за хора като мен. Тъй като са останали едва дванайсет обрасли с ракообразни подпори, лагерът не осигурява надежден подслон срещу ураганите, но ми дава подходящо място, на което да хвърля котва с плаващия си дом „Измислен живот“.

В три след полунощ излязох от вятъра, спрях двигателя и завързах бързата лодка към кърмата на моята. Жената бе дълбоко заспала, затова я вдигнах от леглото и я пренесох в моята каюта, където седнах тихо на леглото и затворих вратата. Тя така и не помръдна. Дали се правеше на дълбоко заспала, или не, не можех да кажа.

Стеди ме чакаше в камбуза и сви рамене, когато излязох. От години не бях контактувал с хора толкова отблизо — дойде ми в повече, затова се качих на палубата и си вързах там хамака. Нощите тук са истинско вълшебство. Можех да наблюдавам как совалки поемат по пътя си към небето, да следвам арките, които сателитите описваха, да се взирам към Марс, който се плъзгаше през черната мраморна врата в небесата.

* * *

Блатата на Флорида започват като река, която тече на юг от езерото Окичоби, широко деветдесет и седем километра и сто шейсет и един километра дълго. Реката тече през варовиковия шелф на залива Флорида в южния край на щата и минава през два парка: националния парк „Евърглейдс“ и националния резерват „Биг Сайпръс“. Общо заемат около 900 квадратни километра — най-голямата площ в Щатите, която не е прорязана от пътища. Техните очертания на картата са определени, но границите им са доста променливи, тъй като са начертани от вода, огън и хора. През дъждовния сезон се наводняват: от май до ноември, когато падат 142 литра на квадратен метър дъжд. През останалите месеци от декември до април следва суша. Най-известният говорител на блатата, Марджъри Сгоунман Дъглас, роди фразата „река от трева“. Семинолите са я наричали па-хей-оки или „тревиста вода“. Испанците пък са кръстили тези земи Езерото на свещения дух. Тук се редуват блата с кипариси, мангрови горички, широколистни дървета и скалисти местности с иглолистни. Някои казват, че това са най-примитивните земи, останали в южните щати. Може и така да е. Нямам представа как да ги сравня с други, затова ще премълча.

Живея в покрайнините на блатата — отвъд южния край на Флорида — в онази вълшебна мозайка от островчета, обрасли с мангрови дървета, наречени Десетте хиляди острова — плетеница или по-скоро паяжина от дървета и коренища, които растат от плитчините на шелфа сред тревата и дълбоките води на залива. Това място няма нито начало, нито край. Там корените на мангровите дървета пълзят през водата като преплетени пръсти и търсят безопасен захват до следващия ураган.

И островите, и равнините са твърде ниско разположени, за да може да се живее там, с изключение на четирийсетина малки хълма от черупки на стриди, вероятно останали след индианците калуса и текуеста. Те се издигат на около шейсет сантиметра до два метра над морското равнище и покриват около 60 хектара. Винаги съм близо до някоя от тях. Тук последно са живели семинолите — единствените индианци, които така и не са се подчинили на колонизаторите. Най-близкият град е Чъкълъски, на сто двайсет и девет километра западно от Маями, непосредствено до Тамайиами Трейл (магистрала 41). Обърнете внимание: аз не казах, че живея „наблизо“. Просто това е най-близкото място на картата.

Тук захарната тръстика вирее сама. Има и гуава, и захарна ябълка^[1], и портокали, и лайм, и грейпфрут, и папая, и авокадо, и палмово сърце, наричано „блатно зеле“. Дърветата са чинари, огнено дърво и кокосови палми. Стридите наедряват на воля сред мангровите корени. Тук живеят мечки, сърни, лисици, миещи мечки, алигатори, бирмански питони и повече птици, отколкото някога съм виждал. Американският козодой, плачещата гургулица, бухалите, пуйките, рибоядите и орлите са много и често се срещат.

Тъй като тук има предостатъчно вода, аз живея на две лодки. Едната е домът ми. Другата е за удоволствие. Има и трета, но ще стигнем и до нея. Домът ми е петнайсетметров траулер, построен през 30-те години на XX век, който гази деветдесет сантиметра. Има си два двигателя, побира 1900 литра бензин, 1500 литра вода и 757 литра пропан. Ако пестя, мога да си стоя тук месеци наред. Преди около девет години шофирах на север по източната магистрала Ю Ес 1 и видях траулера, полегнал на една страна, оставен на стихиите. Гниеше сред пасище за крави на километри от водата и мириса на сол. Имаше красиви линии на корпуса, боята му беше олющена, виждаше се пожълтялата ватерлиния, която издаваше, че е плавал в тихи води, вероятно е акостирал по чужди брегове, може би тропически дестинации. Платих на фермера петстотин долара и го изтеглих до един склад, прекарах една година, отделих пет хиляди часа и пролях реки от пот, докато го превърна в бледо подобие на онова, което е бил навремето. Вътре бях открил албум със снимки и капитански дневник, увити в намаслени парцали.

Когато е бил в зенита си, „Блу Сий“ е пътувал от Кий Уест до Куба, преследвал е марлини и едра херинга, возел е туристи. Дневникът и приложените схеми подробно разказваха историята на мъжете и жените, които са били на него и кога, колко и каква риба са ловили и с каква стръв. През 1943 година траулерът е бил изтеглен и използван от флота, за да следи за подводници край брега на Флорида. След войната отново се върнал на гражданска служба, но този път возел височайши клиенти. Трима от най-известните били Айзенхауер, Хемингуей и Зейн Грей.

Нямам представа какво се е случило с капитана, нито пък как траулерът му се е озовал на пасище, където осигуряваше сянка за стадо крави от Флорида и за гърмящите змии, но последното вписване в дневника гласи: „3 ноември 1969. Десен двигател не работи. Ляв всеки момент ще угасне. Залезът е зад мен. Преходът беше адски тежък. Ако ми стискаше, щях да погреба и двама ни в морето, където ни е мястото. Жалко, защото това корито може да разкаже страхотни истории“. Фермерът каза, че траулерът бил на полето през седемдесет и първа, когато купил фермата, и не знаел нито как се е озовал там, нито кой е бил собственикът му. В чест на капитана, като знаех, че траулерът може да разкаже какво ли не, аз го преименувах на „Измислен живот“. Реших, че новото име би му харесало.

Втората ми лодка е мястото, на което прекарвам повече дни. Тя е седемметрова „Патфайндър“, наречена „Джоди“, защото това име има огромно значение за мен. Ако не обичате да ловите риба, значи е много малко вероятно да харесате лодката — тя е по дизайн на риболовци и е предназначена за риболовци. Вече е добре разработена. Ловил съм риба с нея от Южен Тексас до Луизиана, Кий Уест и Бахамите, в протока Матанзас чак до Сий Айлънд и Чарлстън. През повечето време обаче сме между островчетата на Флорида и затова рядко се намирам на повече от два-три часа път от Маями. Правя го заради миграцията. Ако херингата се скупчи в Матанзас или във водите край Сий Айлънд, то ние също отиваме там.

Преследването на рибата по този начин означава, че рядко се застоявам на едно място за повече от седмица. Винаги има повече риба за ловене и по-добро място, на което да се отиде. С течение на годините съм уловил десетки хиляди риби и съм се научил, че ако рибата не кълве, или не й давам подходящата стръв, или не хвърлям на подходящото място. Истината е, че рибата винаги кълве. Риболовецът е онзи, който греши, не рибата.

На някои това може да се стори странно, но на мен ми е приятно да живея на лодка. Не ми се налага да кося трева, не плащам данъци върху собствеността, нямам последен известен адрес, защото той се променя на всеки няколко дена. Като продавам това, което не изяждам, с помощта на капаните ми за раци и дребните поръчки, които ми дава Стеди в църквата, както и поправките на лодки за пари в Чъкълъски, успявам да свържа двата края.

* * *

Изгревът ме завари буден. Единият ми крак висеше и се полюшваше лекичко. На гърдите ми лежеше отворена книга. Лодката ми беше пълна с книги. Имах хиляди. Бяха натрупани като цепеници. Редовно посещавам книжарниците втора ръка. Но пък нямам телевизор, не чета вестници, не съм абониран за списания, не слушам и радио и през последните десет години съм водил смислен разговор с един-единствен човек. Не мислете, че нямам приятели — стотици са. Всички до един са скрити между страниците на книгите.

Погали ме порив на вятъра. Не беше хладен, но не беше и топъл. Слязох от хамака и се протегнах, погледнах към равнините и първите слънчеви лъчи, докато един от десетте милиарда комара, пръснати из блатата, жужеше на ухото ми. Преди размахвах ръце, за да ги перна. Сега обаче те кацат, смучат, засищат се и отлитат.

Обух си чехлите и сложих черните си очила на врата. Много е зле, когато не можеш да виждаш във водата. Очилата ти помагат. Реших, че Стеди е гладен, затова грабнах мрежата и проверих за дупки. Отне ми шест месеца, докато направя това чудо, затова я поддържам много внимателно. Открих две прекъснати влакна и ги завързах внимателно. Скочих на „Джоди“ и се спуснах към бързото течение от подветрената страна на остров Боунфиш. Вятърът ми духаше в лицето и аз завъртях шапката си наопаки. Стиснал руля в едната ръка, дросела в другата, навсякъде вода като стъкло — това бе едно от любимите ми места — преди да… Предлага какви ли не възможности. Предлага безкрайно бъдеще. Зад теб… дълбока рана, която се лекува. Бързо забравено минало.

Спрях двигателя, тръгнах към кърмата, огледах повърхността и метнах мрежата. Повърхността закипя от дребни рибки — бях уловил закуската с едно хвърляне. Четири пъстърви се хранеха с най-дребните. Хвърлих две от тях обратно във водата.

От това спокойствие ме изтръгнаха дрънчащи тигани и трошене на чинии. Чух и крясъци на побесняла жена. Вързах „Джоди“, прехвърлих се на „Измислен живот“ и открих гостенката си да сътворява необратим хаос от вещите, които притежавах. Стеди се опитваше да набие разум в главата й, да я накара да престане, да не беснее, но ако можех да съдя по купчината счупени чинии в краката й, думите му нямаха почти никакво въздействие. Тя държеше тиган в едната ръка, прекъсна многословното си недоволство от начина, по който се е озовала тук, и ме посочи с пръст, когато влязох.

— Този пък кой е?

Стеди заговори тихо:

— Този човек ти спаси живота и ни докара тук. — Той посочи в краката си. — Лодката е негова.

Тя, изглежда, разбра, но това разпали гнева й още повече, защото ми се нахвърли с тигана.

— Защо? — попита. Тиганът ме перна по рамото и отскочи встрани, излетя през вратата на каютата и издрънча зад мен. Лицето й беше зачервено, на дясното й слепоочие пулсираше вена. Горната й устна потреперваше. Тя се потеше. — Какво ме зяпаш? Какво искаш?

Беше към метър и шейсет. С характерни черти. Едри, кръгли, много изразителни очи. Тялото й издаваше, че е оформено от аеробика, йога и пилатес. Джули Андрюс в съчетание с Одри Хепбърн, и за пикантен привкус добавки от младите София Лорен и Грейс Кели плюс малко от онова момиче в „Терминатор“, Линда Хамилтън, за повече дързост и решителност.

Погледнах Стеди тъкмо когато пластмасова чиния прелетя покрай главата ми, последвана от пълна бутилка вода. През последното десетилетие бях обмислял възможността да сложа полици на всички свободни места и да ги запълня с книги. Стар навик. Щом забеляза изобилието от книги, тя насочи вниманието си към тях. Дръпна издания с твърди корици — „Старецът и морето“ и „Граф Монте Кристо“. Пет пари не давах дали ще разхвърля тиганите, тенджерите и чиниите, които имах, или ще ги метне във водата, но тези книги бяха друга работа. Тя посегна назад и грабна двете едновременно. Постарах се да ги отклоня. Съборих ги на пода, вдигнах ги и ги пъхнах под мишницата си. След това вдигнах ръце, за да я спра. Тя посягаше към „Клетниците“. Когато видя разранената, покрита с мехури разкъсана кожа на дланите ми, се спря. Изви вежда.

— Какво ти е на ръцете?

Отговори Стеди.

— Той се добра пръв до въжето.

Решителността й се поразклати.

— Боли ли?

Кимнах.

Тя отново настръхна.

— Не съм те карала да ме спираш да не падна.

Стеди заговори по-високо:

— Да паднеш или да скочиш?

Тя го стрелна с поглед.

— Все тая. То е същото.

Посочи ни и двамата.

— Искам да се разкарам от тази лодка. Незабавно.

Бръкнах в джоба си и й подадох ключовете от нейната яхта. Тя ги грабна и напрежението по лицето й се стопи.

— Значи няма да ме задържиш тук.

Поклатих глава.

— Тогава какво искаш и защо съм тук?

Стеди продължи да обяснява:

— Преценихме, че така ще ти осигурим време и място, за да премислиш нещата. Да си поемеш дълбоко дъх.

Тя посочи вратата.

— Значи мога да си тръгна когато пожелая?

Дръпнах се от пътеката и отворих вратата.

Тя изскочи навън, хвърли се на своята лодка, запали мотора и включи на скорост. Лодката потегли въжето, с което беше вързана, и тя остана доволна, че не я лъжем и че наистина може да си тръгне, когато пожелае. Застана на място, без да помръдва. С една ръка стискаше дросела, докато мислеше. Гледаше ни страшно. Натисна дросела напред, за да изпита здравината на въжето. Доволна, че не е затворник, върна дросела, угаси и се върна на моя траулер.

Стеди потупа възглавницата до себе си.

— Моля те, Кейти.

Тя потри челото си с ръце, после вдигна рязко ръка и насочи пръст в лицето ми.

— Не те харесвам и ти нямам доверие. Пет пари не давам какво си направил. Фактът, че съм на лодката ти, не означава, че ти дължа каквото и да било.

Не казах и дума. Спешно се нуждаех от кафе. Влязох в камбуза, смлях малко зърна, напълних кафеварката и я включих. Наблюдавах я с крайчеца на окото си. Тя слушаше обяснението на Стеди, но вниманието й бе насочено към камбуза, към мен и най-вече към кафеварката. Когато стана, аз си налях и седнах, надвесен над ароматната пара. Тя вече не обръщаше никакво внимание на Стеди, гледаше към мен и чашата ми. Изви вежда. Държеше се спокойно, премерено. Скръстила ръце, кръстосала крака. С единия барабанеше по пода.

— Чисто. Без сметана. Без захар. И затопли чашата, преди да налееш.

Не откъснах поглед от кафето си. Просто се дръпнах настрани и продължих да пия. Ако искаше кафе, бе добре дошла да си направи, но аз нямах абсолютно никакво намерение да й сервирам. Тя стана, отвори с трясък един от шкафовете, извади дебела чаша, изми я в мивката, преди да я подложи под горещата вода в продължение на цели пет минути. Доволна, че чашата е достатъчно топла, си наля кафе, отпи доволно, после се върна на канапето и отново се нацупи. От капчиците пот над горната й устна до тясната ивица между очите, чак до напрежението в раменете, всичко у нея крещеше: „Остави ме на мира. Не те искам. Нямам нужда от теб. Не искам дори да знам дали съществуваш“.

Подчиних се на желанието й.

Излязох навън и забелязах течението от задната страна на Павилиън Кий. Водата от залива навлиза през малко блато на островчето и създава бързо течение, което често се пълни с пъстърва. Грабнах въдицата си „Състейн 3000“ на двуметров „Сейнт Кроа“ и хвърлих поплавъка с малка пластмасова тапа в течението. Ловя риба с брейд „Съфикс“ с тринайсеткилограмов флуорокарбонов водач. На простичък език това означава, че мога да хвърлям около шелф и други места, облепени с ракообразни. Освен това ми позволява да хвърлям много далече.

Десет минути по-късно бях хванал две пъстърви от поне четирийсет сантиметра и малко по-малка камбала. Филетирах ги заедно с пъстървата, която бях уловил по-рано в мрежата, и докато Стеди се опитваше да набие малко разум в главата на психясалата жена, пуснах две филета в два тигана с малко препържено масло, сол и пипер и започнах да приготвям закуска за нас със Стеди.

Вниманието й отново се насочи към мен. Тя пристъпи към кафеварката, напълни празната си чаша и ме зяпна. След като не й обърнах никакво внимание, се върна на трона си на канапето.

Колкото повече време прекарвах близо до тази жена, толкова по-голямо желание имах да се разкара от лодката ми. Достатъчно беше да съм близо до нея, за да ми настръхне вратът. Никога досега не бях срещал толкова студено човешко същество, толкова затворено, дръпнато и невъзпитано. Сетих се за думата с „г“ — гаднярка, но не я изрекох. Последваха я думи като „надута“ и „противна“. Какъв невероятен контраст с първия път, когато я видях да целува Стеди по бузата в изповедалнята. Сервирах филетата в две чинии — веднага забеляза. Стеди беше по средата на изречението, когато тя ме посочи.

— Този пък кой е, по дяволите?

— Казва се Сънди. Нещо като отшелник е.

— Какво?

— Отшелник. Навремето Църквата ги наричаше „жители на пустинята“, въпреки че той… — Стеди махна с ръка към водата — не приема подобно определение. Сам си е избрал този начин на живот, за да промени сърцето си. — Тя ме погледна. Той продължи: — Състояние, в което човек се отдръпва. Отдава се на разкаяние и молитва. — Тя кръстоса крака на другата страна, докато палецът й описваше кръгчета по ръба на чашата. Очите й не се откъсваха от моите. Стеди продължи: — В каноничното право от 1983 година, Църквата приема отшелническия или аскетичен живот, с който верните християни посвещават живота си в прослава на Господ и за спасението на света с по-строго откъсване от познатия живот, с мълчание и самота, с усърдни молитви и покаяние. — Посочи ме. — Отшелникът се признава от закона за човек, посветил се на Господ със свят живот, стига да следва трите евангелистки принципа на въздържание, бедност и послушание. А в неговия случай и на четвърти.

Нямах никаква представа какви ги говори и все пак не го прекъснах. Той беше разпалил интереса ми и исках да разбера накъде отива цялата работа. Технически всичко, което каза, бе истина, макар да не беше официално. Тя съвсем не се впечатли.

— Четвърти ли?

Той кимна.

— Да. Мълчание.

Стеди се беше разприказвал. Отдръпваше прожектора от нея и го насочваше към мен.

— Призванието му се потвърждава от клетва или друга свята връзка пред епископ — усмихна се Стеди, — който наблюдава неговия или нейния живот и го напътства.

Тя най-сетне прояви интерес.

— Значи живее сам и не разговаря с никого?

— Не самотата е целта, а само средството, с чиято помощ се стреми към определена духовна цел.

Тя извърна бавно глава към мен.

— Сещам се и за по-лоши неща.

— Той е отхвърлил светските грижи и удоволствия, за да се доближи до Господ. Животът му е изпълнен с медитация, размишления и молитви, без да се разсейва с контакти с човешкото общество, със секс или нуждата да поддържа социално приетите стандарти. — Тя изви вежда и ме погледна преценяващо. — Той се храни простичко и почти нищо не го разсейва.

— Значи — посочи ме тя — той не иска секс.

Стеди се разсмя.

— Не съм казал, че не иска. Казах, че е положил клетва да се въздържа.

Тя поклати глава.

— Жалка работа. Що за загубеняк би положил такава клетва?

Стеди сви рамене.

— Аз съм положил такава.

— Да, но ти не се броиш. Ти си свещеник. Така и трябва. А той не е нищо повече от човек, който… — тя разпери ръце, за да покаже лодката ми — се е отдръпнал от света и си въобразява някакви религиозни измишльотини, за да придаде цел на живота си. Живее тук, в това затънтено кътче, без желание и без причина да се захване с каквото и да било.

Дори не я познавах, а тя успя да ме разсъблече с едно-единствено изречение. Преценяваше ме по-добре, отколкото ми беше приятно. Не отговорих. Онова, което каза, беше истина, но целта й бе да ме подразни и да предизвика някаква реакция.

Посочи ме с пръст.

— Той може ли да говори? На какъв език говори?

Обърнах се към нея.

— Говоря английски.

Тя отпусна ръка на бедрото си.

— Нещото оживя. — Заразглежда ме. — Мислех, че си положил клетва за мълчание.

Стеди обясни:

— Може да говори. Няма намерение да се държи невъзпитано. Просто предпочита да не води разговори и да не ги започва, избягва срещи, при които това може да се случи.

Тя наблюдаваше мен, а говореше на Стеди.

— Как каза, че се казва?

— Сънди.

— Тъпо име. — Прехапа долната си устна.

— Не го е избрал той.

— Пак си остава тъпо.

Погледна ме.

— Ти си странен тип.

Поредната примамка. Не захапах.

Тя заговори бавно. Сякаш по този начин щеше да успее да събуди у мен желаната реакция или да наложи контрол.

— Знаеш ли коя съм?

Почти всички в цивилизования свят знаеха коя е.

— Да.

— Виж сега, аз познавам Стеди. Стеди познава мен. Стеди познава теб. Ти познаваш мен. Аз не те познавам. Кой си, освен че си отшелник?

Добър въпрос. Отговорът беше простичък:

— Не съм човекът, който се надявах да бъда.

Отговорът ми беше като полегнал полицай. Тя премина над него.

— По кой път да поема, ако искам да се разкарам оттук?

Посочих през прозореца към мангровите горички.

— Двайсет километра в тази посока. Комарите ще ти източат няколко литра кръв, но няма нужда да тръгваш сама. Ще те закарам където пожелаеш.

— Просто така ли?

— Просто така.

Тя ме погледна преценяващо за момент. След това се изправи, тръгна към камбуза и взе и двете чинии. Подаде едната на Стеди, след това остана на мястото си, стиснала моята закуска в другата си ръка. Взе си от бялото месо на рибата, за да го опита. Прехвърли го няколко пъти в уста, неспособна да скрие изненадата си. Когато чинията й се изпразни, тя я остави и излезе на палубата с чашата кафе. Качи се на фордека и остана загледана в Десетте хиляди острова. Скръсти ръце. Бризът потегли дрехите й и разкри белега от въжето на врата й. Стеди я последва и й подаде тубичка „Неоспорин“^[2].

— Кейти, ако ми кажеш от какво имаш нужда, какво искаш, как да ти помогна, аз… ние… ще го направим.

Тя погледна през рамо към камбуза, където ме беше видяла за последно.

— Не ми харесва как той се отнася към хората. Аз съм… Хората заслужават по-добро отношение.

Тя беше неудържима вълна. Издигаше се неподозирано високо, после се гмурваше в дълбокото. Стеди я прегърна.

— Тук ще можеш да си починеш. Дай си време…

Тя го погледна студено. После премести очи към водната повърхност. Погледът й стана отнесен. Той вдигна брадичката й.

— Да не говорим повече днес. Нека се отпуснем. На сигурно място си. Никой не знае за това място освен нас. — Тя ме погледна. Стеди погледна врата й. — Това ще мине.

Тя поклати глава и погледна към залива. По лицето й рукнаха сълзи. Опита се да каже нещо, но не успя. Опитваше се да се пребори с чувствата си, ала приливът се обръщаше. Тя губеше. Най-сетне зашепна:

— Ако съжалението е океан, значи се давя.

Стеди я поведе към каютата ми, където тя спа през целия ден. Затова пък той закрачи по лодката, стиснал броеница в ръце, без да откъсва очи от хоризонта. Аз почистих, навих кордите, смазах други, подмених една от помпите на патфайндъра и през всичкото време наблюдавах вратата на каютата си в очакване на следващото избухване. Късно следобед ловихме риба и скариди. Привечер плувах петдесет метра до брега, събрах плавеи и накладох огън. Стеди ме последва с гребната лодка и по мръкнало опекохме няколко пъстърви и две диви сьомги, докато наблюдавахме безмълвно траулера за признаци на живот.

Там нищо не помръдваше.

Стеди бе намислил нещо. Наблюдаваше ме с ъгълчето на окото си. Обикновено обмисляше дълго онова, което иска да каже. Бях се научил да не питам и да не настоявам. Подкладох огъня и продължих да наблюдавам лодката. Когато луната се вдигна високо, а огънят се разгоря и въглените побеляха, Стеди пристъпи към водата, напълни кофа и я отнесе до огъня. Без да каже и дума, изля двайсет литра върху огъня ми.

— Защо го направи?

Той изтръска и последните капки, а мракът и димът го обгърнаха. Не откъсваше очи от лодката.

— Жалко е да задушиш нарочно нещо толкова красиво.

Кимнах.

— Тя е красива.

Стеди ми хвърли кофата и се качи в гребната лодка.

— Не говорех за нея, глупчо.

* * *

„Измислен живот“ има две каюти. Едната от дясната, другата от лявата страна. Нейно кралско величество спеше в моята, затова Стеди се изтегна в каютата за гости — или тъй като той беше единственият, който я използваше, в своята. В полунощ аз опънах хамака си на задната палуба. Марка „Хенеси“ е и го предпочитам пред легло, но истината е, че съм свикнал да спя сам. Върви в комплект с мрежа против комари, която върши голяма работа точно преди изгрев.

Спах с едното око отворено, което ще рече, че изобщо не спах.