Чарлс Мартин
Ненаписан роман (35)

Трийсет и четвърта глава

Джоди започна да обикаля из болницата, отначало с помощта на патерици, но фактът, че се справяше сама, беше повече от красноречив. Всеки ден се отдаваше на часове терапия. Род и Моника бяха непрекъснато до нея. Аз пък ловях риба през деня и прекарвах вечерите в болницата. Беше ми по-лесно да чета чужди приказки, но вече никой не искаше да ги слуша. Държаха да им чета онова, което аз съм написал.

Бях в океана, когато телефонът ми звънна.

— Питър Уайът?

— Аз съм.

— Обажда се Джъд Ролингър. Собственик съм на издателска къща в Ню Йорк. Чух, че имате приказна история, която децата харесват.

— П-просто с-седят м-мирно, докато им ч-чета.

— От онова, което чух, са направо залепени.

— Н-някои.

— Има ли си заглавие?

— Поне аз не знам да има.

Той се разсмя.

— Имате ли нещо против да я прочета?

— Не, господине, нямам абсолютно нищо против.

Прочете я и ми позвъни.

— Синко, най-добре бързичко да намериш заглавие за книгата си.

— Може.

Обадих се на Джоди. Попитах я дали има идея. Тя мисли минута.

— Наречи я „Пиратът Пийт и саможивците — първа книга“.

— Първа книга ли?

— Ами да. Как иначе ще кръстиш останалите?

За аванс от десет хиляди долара нюйоркското издателство купи „Пиратът Пийт и саможивците“, пусна пет хиляди бройки. Пропуснаха да ме изпратят на рекламна обиколка и натикаха книгата в дъното на книжарниците, защото издателят беше размислил и никак не му се искаше да преживее срама от провал. Книгата му беше харесала, но нямаше представа какви хора ще бъдат заинтригувани, следователно не можеше да прецени кой ще я купи и прочете. Реши, че като чета на децата, те слушат, но не беше сигурен, че написаната от мен история е върхът. Сега просто искаше да прегрупира силите и да замаже положението. Преди отпечатването жената, която ми беше редактор, ме попита на кого искам да посветя книгата. Беше лесно. Посвещението гласеше: „На Джоди, най-храброто хлапе, което познавам“. Влязох в книжарницата и видях моята книга притисната сред милион други.

Бях се включил в разговора. Бях намерил мястото си на масата. Гласът ми се беше смесил с гласовете на хиляди преди мен.

За нещастие тя си остана погребана между други истории. Събираше прах. Беше мъртва. Животът обаче има смешен начин, по който пресича пътищата на известното и неизвестното. На живите и мъртвите.

Съпругата на актьор се натъкнала на нея. Заглавието привлякло погледа й. Тя обичала приключенията. Прочела я на един дъх. След това я прочела на децата си. Откликът им я изненадал. Разказала на своя приятелка, водеща на вечерните новини в Лос Анджелис. Тя я прочела и я препоръчала на друга приятелка, редакторка в „Маями Хералд“. Редакторката я предложила на някакъв тип, който създавал реклами за козметични компании. Той пък я похвалил пред жена, която не давала пет пари и не разбирала защо е целият този шум. Незнайно как, чудото се случило. Единственото, което помогна на книгата да се продаде, беше клюката.

През деня ходех на риболов. Клиентите ми не знаеха нищо. Нямаха представа. Вечер четях на хлапетата — нови части от историите, които пишех. След почти цяла година в болницата, Джоди бе изписана и се прибра у дома при Род и Моника. Те ме поканиха на празненството. Казаха, че искали да се събере семейството, така че бяхме само четиримата. Ядохме торта, след това бургери, в този ред — точно както й харесваше на Джоди.

Минаха месеци. Вече се бе разнесъл слухът за писател, който успял да напише онова, което децата искали. Отвеждал ги на местата, на които те желаели да пътуват, и то с помощта на героите, които харесвали. Вярвали на гласа му. Макар да била предназначена за деца, родителите също я изчитали на един дъх. Една от ранните рецензии гласеше, че книгата била „нов жанр“.

Чувала ли си за връхна точка?

Не вярвах, че съществува подобно нещо, затова отидох до книжарницата, седнах пред тентата с бутилка вода и загледах читателите с ъгълчето на окото си. Преценявах израженията им. Не беше никак трудно. Може би не трябваше да съм чак толкова изненадан; „Питър Пан“ и „Чудесният вълшебник от Оз“, „Хрониките на Нарния“ се бяха родили при подобни обстоятелства — един човек разказвал приказки на група деца. Тогава видях нещо невероятно. Влезе баща с три деца. Бяха се хванали за ръце. Дотичаха до полиците. Свалиха книгата. Веднага започнаха да го молят:

— Почети, татко!

Той седна и те след него, кръстосаха крака ококорени, а той зачете, заменяйки моето име с техните, обръщаше страница след страница. Аз седях на пътеката, навел глава, облегнат на друга полица. Клатех глава. Нищо друго, никаква сила във вселената не е в състояние да постигне подобно нещо.

Минаха шест месеца. Огънят се разпространи. Никой не може да каже коя точно сламка е пречупила гърба на камилата, но едно беше сигурно. Животът се промени.

Критиците полудяха. „Забележително постижение.“ „Възхитително.“ „Неповторимо.“ „Невиждано след Толкин и Луис.“ „Вдигнал е летвата…“ Прочетох тези коментари и се почесах по главата. Усмихвах се, когато казваха, че съм „прероденият Л. Франк Баум“.

Истината беше, че нямах представа какви ги плещят тези хора, но читателите поглъщаха написаното от мен и нова литературна звезда, т.е. аз, беше изстреляна в стратосферата. Издателят ми остана приятно изненадан от продажбите. Обади ми се.

— Имаш ли друга книга?

Имах много. Втората беше издадена скоро след това. Джоди я кръсти „Пиратът Пийт: завръщане на Острова на саможивците“.

Тогава ме изпратиха на рекламно турне, на което подписах поне десет хиляди екземпляра. Благодарение на книгата забелязаха и болницата, а също и децата. Дядо Коледа дойде на острова и аз трябваше да ходя в съда цели четири пъти, за да чуя думите „неотменимо право“. Годината беше добра.

Някакво студио в Холивуд откупи правата за филмиране на първата и втората книжка, така че спечелването на Националната литературна награда остана на заден план. Когато ме поканиха да присъствам на официалната вечеря, аз, с позволението на Род и Моника, взех Джоди за моя придружителка.

Тя се качи на сцената с мен и прие наградата. Шината й потракваше, обувките й с дебели подметки скърцаха по сцената. Пауновото перо потрепваше. Публиката стана на крака и я аплодира цели десет минути. Шумът беше оглушителен. Род и Моника се прегърнаха и ме шляпнаха по рамото. Спиралата на Моника потече. Конферансието попита Джоди защо е с шапка.

— Защото и аз като Пийт живея в свят без ограничения — отвърна тя.

Странно как няколко думи могат да променят нещата. „Ню Йорк Таймс“ пусна материал на следващия ден. На първа страница. Заглавието гласеше: „Свят без ограничения“.

Само за ден Джоди се превърна в лика на надеждата. Снимката й с пурпурната шапка с перо бе закачена в болници, виждаше се от кориците на списания в цяла Америка.

Хлапето, което никой досега не беше избрал, намери мястото си в света и в резултат на това аз излях цялата си любов, всички думи, които можах да намеря.

Интервюта, статии, участие в токшоу, хората искаха да ме опознаят. Да ме докоснат. Да ме видят. Да научат мнението ми. Искаха да разберат какво мисля. Стискаха книгите ми и питаха:

— Това откъде дойде?

Аз просто свивах рамене. Не знаех. Непрекъснато ме наричаха „писател“. Казах им, че трябва да употребяват думата за онези, които я заслужават. Аз бях риболовен водач.

Критиците решиха, че сдържаните ми отговори са проява на арогантност и се присмиваха на това, което не разбираха и никога нямаше да проумеят. Не че не исках да отговарям на въпросите им. Просто не можех. Шавах нервно на мястото си. Какви големи въпроси за малко човече като мен. Толкова незначителен на фона на времето и вселената. Те настояваха, че съм написал история, която „говори на цяло едно поколение“.

— Как успяваш да говориш с толкова много хора? — попита една вечер Лари Кинг.

Поклатих глава и отвърнах сухо:

— Н-не съм говорил с много. Говорих със себе си… — Посочих Джоди. — И с малко момиченце, което се казва Дж-джоди. Истинска с-случайност е, че са я харесали още няколко м-милиона. — Помълчах. — Не съм р-разказвал приказка на милиони. Разказвах я на едно момиченце, което може би умираше и щеше да изгуби к-крака си, и може би я разказвах на м-момчето, което бях навремето.

Оттам книгата отлетя от полицата.

Третата ми книга, „Пиратът Пийт и саможивците: светът е плосък“, остана четирийсет и една седмици на първо място в класациите. Когато пуснаха филма, трите първи места на „Ню Йорк Таймс“ бяха заети от моите книги. Казаха ми, че продуценти, режисьори и актьори, носители на наградата на Академията, търсели мои истории, обяснявали, че искат роли. Издателят ми нае екип, който да поеме пощата, адресирана до мен. Аз не можех да се справя сам. Бях твърде зает с риболова. Купих си лодка за шейсет хиляди долара, нови макари „Шимано“ и въдици „Сен Кроа“, няколко чифта светлоотражателни черни очила и поех към дълбоки води. Когато ставаше въпрос за риболовни такъми, не се скъпях. През деня ловях риба, поемах клиенти, а вечер разказвах приказки на стая, пълна с деца. Никога досега не се бях чувствал толкова жив. Толкова завършен.

Разширената библиотека беше омаляла отново. Хора от цялата болница идваха, за да ме слушат как чета. Болните пристигаха със системи, жени след химиотерапия, без коса, мъже с подута простата, деца с белези на гърдите — какви ли не идваха, всякакви болести, всякакви хора. Рядко се чувствам по-щастлив, отколкото когато чета история, която сам съм написал.

Хващането на хубава херинга заемаше второто място. До него се нареждаше ловенето на едра дива сьомга. Но най-много смисъл виждах в четенето на моя творба.

Пет години. Пет книги. Десетки езици, над шейсет страни, повече от седемдесет милиона броя продадени. Казваха, че траекторията на кариерата ми била невиждана досега. И то само защото отварях уста и разказвах.

Ами парите! Бях изкарал повече, отколкото можех да похарча, и плащах повече данъци, отколкото някои хора печелеха през целия си живот.

Онова, което се случи, надхвърляше дори най-дивите ми мечти, но аз научих нещо, и то по трудния начин. Думите дават надежда на хората. Те те правят богат и известен по странен начин. Снимката ми се озова на корицата на списание „Аз“. Има обаче едно, което думите не са в състояние да направят.

Не могат да върнат хората обратно към живота.