Чарлс Мартин
Ненаписан роман (27)

Двайсет и шеста глава

Тя дойде на закуска с блеснали очи. И с нова самоличност. Тази не я бях виждал. Беше в средата на шейсетте. Бяла коса, опъната назад. Костюм с панталони. Силно втален. Беше си сложила бижутата, които бях взел от сейфа в банката в Маями. Часовник. Пръстен. Колие. Диамантите бяха камъните на деня.

— Ще ми бъде трудно да те приема сериозно. Искам да кажа, че… — Огледах кухнята. — На твоите години не ти ли трябват памперси за възрастни?

— Много смешно. — Перна ме по рамото и ми подаде ключове. — Млъквай и върви да докараш автомобила. Черен рейндж ровър. Ти ще караш.

— Кого ще карам?

— Госпожа Клермон. Богата вдовица, скъпа приятелка на собственика на шатото. Тя винаги отсяда в синия апартамент, когато идва на гости. Обича да сменя мебелите на къщата си в Лондон и Изабела й дава съвети за местата в района, където са най-добрите антиквариати.

Посочих бижутата.

— Колко струват?

— Няколко стотака.

— Може ли по-точно?

Тя пресметна.

— Между шестстотин и петдесет и седемстотин.

— Така си и мислех.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече съм ти и бодигард, нали?

* * *

Потеглихме по алеята и излязохме през портата. Тя помаха с ръка през предното стъкло към долината.

— Наричат я Долината на кралете.

Разсмях се.

— Много ти отива.

Тя се подсмихна.

— Цял ден ли ще бъде така? Ако продължаваш, няма да стигнем до мястото, на което искам да те заведа. — Стараеше се да не се смее. — Сега млъквай. Трябва да обиколим доста места.

Отново махна с ръка.

— Казват, че тук е люлката на френския език, а заради лозята я наричат и градината на Франция. Така че тук говори и расте красотата.

— Кои са тези, които казват?

Усмихна се.

— Компетентни хора.

Казах, без да я поглеждам:

— Поне едно им е ясно.

Тук й харесваше. Лале по изгрев. Отпусна глава назад и се загледа през прозореца. Пръстът й сочеше в различни посоки, докато разказваше историята.

— Това е река Лоара — най-дългата във Франция, към хиляда километра. Днес по нея има над четиристотин замъка. Повечето са частна собственост. — Изви се наляво. — Огромната птица в черно и бяло се нарича сврака. — Произнесе я като „шврака“. — Прилича на американските свраки. — Врътна се надясно. — Огромните великолепни дървета са ливански кедри, засадени през деветнайсети век. Може и да си чувал за тях — Соломон е използвал такива, за да построи храма си.

— Леле. Бива си те.

Тя ме перна.

— Леонардо да Винчи се преместил в Амбоа — намира се в тази посока — на стари години и донесъл триста недовършени рисунки и картини. Една от тях била „Мона Лиза“. Погребан е в параклиса на Амбоа. Можем да отидем там, ако искаш.

Понечих да кажа нещо, но тя ме прекъсна:

— Слушай сега внимателно, защото е важно.

— Слушам най-внимателно.

Усмихна се.

— Мълчи. Татко ми казваше, че най-важната дата в историята на Франция е единайсети ноември, защото тогава се били случили три важни неща.

Отново ми пускаше стръв. Захапах.

— Не думай.

Тя продължи през смях:

— Първо, това е датата, когато сме подписали…

— „Ние“ ли?

— Да, ние.

— Господин Томас няма ли да се изненада, ако чуе подобно нещо?

Тя ме накара да млъкна с ново махване на ръката.

— Остави ме да довърша. Важно е.

Усмихнах се. Не казах нищо повече.

Пое си дълбоко дъх. Лицето й отново придоби изражението, което издаваше, че започва нова лекция.

— Подписали сме примирието с Германия в края на Първата световна война. Второ, на 11 ноември е денят на свети Мартен. Свети Мартен бил римски войник, който станал монах и по-късно епископ на Тур. Починал в Конд Сен Мартен на единайсети ноември 397 година.

„Конд Сен Мартен“ отекна в главата ми.

Тя продължи.

— Когато починал, опечалените отнесли тялото му нагоре по течението на реката към Тур, за да го погребат. Когато стигнал в Тур, цветята в полето край реката разцъфтели — посред зима. — Тя говореше убедено. — Документирано чудо — нарича се Лятото на свети Мартен.

— Да знаеш, че ако тази работа с актьорската професия не се получи, от теб ще излезе превъзходен личен екскурзовод. Много си добра. Имаш голям потенциал.

Тя не ми обърна никакво внимание.

— И последно, поне според татко, което е и най-важното… — Нова усмивка, често се усмихваше. — На тази дата е рожденият ми ден.

— Куикуег едва ли е знаел датата.

— Знае датата, която аз му казах.

— Ами баща ти?

Тя тръсна глава. Последва дълго мълчание.

— Почина, когато бях на петнайсет.

— Как се казваше?

— Дидие. Дидие Андре Максимилиан Буние Клаво Десуш. — Минаха няколко секунди. Тя вдигна пръст във въздуха. — Когато бяхме само двамата, татко ме наричаше ma cherie.

Зачаках превода.

Тя изрече думите.

— Означава „моя любов“.

— Нежно е.

Кимване.

— Струва ти се още по-нежно, когато те наричат така.

* * *

Пътувахме часове наред. Минавахме през селища с имена като Шенонсо, Виландри, Азе льо Риду. Тя разбираше от архитектура, градини, история. На някои места — обикновено — зависеше от броя на хората отпред — си купувахме билети и влизахме, докато други отминавахме и тя обясняваше кой, какво, кога, как и защо. Знанията й бяха енциклопедични.

Късно следобед спряхме в кафене край реката в Конд Сен Мартен, средновековен град, където се твърдеше, че е живял светецът. Църквата „Сен Мартен“ се издигаше над нас. Беше на повече от хиляда години, ръбовете износени, загладени. Тя посочи десетките статуи без глави, изваяни високо в стените на църквата.

— Един от начините да спечелиш религиозна война е като обезглавиш онова, което врагът ти цени — обясни тя.

Кафенето беше най-обикновена барака на рампа за лодки в началото на града. Почувствах се като у дома си. Реката течеше под нас. Стари дървени лодки, каквито не бях виждал никога, се носеха срещу течението. Тя отпи глътка капучино и посочи водата.

— Реката е плитка. Течението бързо. Много подводни бързеи. Тези лодки са много стари. Малките се наричат houe, а големите garbarres. Използват се по реката от стотици години.

Кимнах.

— Първообраз на плоскодънни лодки.

Тя се усмихна.

След като си изпихме кафето, тя поръча две палачинки, полети с „Гран Марние“.

Донесоха ни ги и натъпках едната в устата си, а тя вдигна ръце, описа квадрат, сякаш поставяше лика ми в рамка. По брадичката ми капеше смес от масло и ликьор.

— Добре се вписваш във Франция. — Отпусна се назад. — Бива те да наблюдаваш как светът се върти.

— Доста опит съм понатрупал. — Спрях по средата на хапката. Нещо ме притесняваше. — Я ми кажи пак името на града.

— Конд Сен Мартен.

Ето пак. Повторих го на глас. След това отново. Най-сетне си припомних думите на Стеди. „Пета пейка…“ Стиснах я за ръката и оставих пари на масата.

— Тръгвай.

— Какво? Къде отиваме?

Затичахме се нагоре по хълма.

— В църквата.

Спряхме на калдъръма нагоре по хълма.

— Няма ли да ми кажеш защо?

— Стой и гледай.

— Никога не си стъпвал тук.

— Не съм, но Стеди е идвал.

Тя стисна ръката ми, докато изкачвахме стъпалата към църквата. Витражи. Катедрален таван. Бял камък. Много пейки. Тъмно дърво, оформяно на ръка. Седалките и облегалките бяха по-тъмни заради вековете, в които са се докосвали до човешка кожа. Вътре можеха да се настанят няколко хиляди, но в момента църквата беше празна. Стъпките и шепотът ни отекнаха. Тръгнах към петата пейка и започнах да лазя по древния мраморен под. Тръгнах от ляво надясно. Надничах под всяка. Тя се наведе.

— Какво правиш? Ще ни изгонят.

Надписът беше на повече от шейсет години, но го разчетох сравнително лесно. Думите бяха поизтрити, но той ги беше издялал с щика си, така че се бяха врязали дълбоко и личаха. Превъртях се, отпуснах се по гръб и я повиках. Тя коленичи, после полегна до мен. Отпуснахме се рамо до рамо. Посочих.

— По време на войната Стеди прекарал тук една нощ със своята част.

Тя прочете думите. Усмихна се. Бяха напълно в стила на Стеди. „Ако ми позволиш да оцелея… ще стана твой свещеник. Ще нося и носилката, и меча. Тези дрехи са изцапани. Ще се върна и ще мина по бойното поле. Ще спасявам ранените. Ще им предложа да изрежа гангрената. Онова, което ще се случи после, зависи от теб.“

Тя прокара пръсти по буквите. Прошепна:

— Дори тук…

Откъснах лист от тетрадката си, притиснах го към внимателно издълбаните букви и направих отпечатък с молива си.

Останахме да лежим няколко минути, четяхме и препрочитахме буквите. Пъхнах отпечатъка в тетрадката. Когато чухме нечии стъпки да се тътрят близо до входа, се изправихме, излязохме от църквата и се върнахме на улицата. Бяхме прекарали приятен ден. Наистина хубав. Обърнах се към нея.

— Благодаря ти за днешния ден. Много ми хареса.

— Имаш ли време за още едно място? — попита тя.

Оставаше ни поне час дневна светлина.

— Госпожичке, аз съм просто шофьорът.