Чарлс Мартин
Ненаписан роман (38)

Трийсет и седма глава

Прибрах се на стоп. Двама в поне трийсетгодишен форд пикап ме откараха до Евърглейдс Сити. Не бях много гладен, но купих разни продукти. Петнайсет минути след като се прибрах, признах пред себе си, че през всичкото време на тази лодка никога не се бях чувствал по-самотен.

Спорът в главата ми вървеше в две посоки. Трябваше да правя нещо, каквото и да било, да я спра, да не й позволя да се нарани сама. Другият глас настояваше, че няма да мога да направя нищо. Дори да кръжа около нея като хеликоптер по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. След като е решила да се нарани, щеше да намери начин да го стори. Тя беше разумна жена, която отговаря за себе си.

Това не ми помогна особено, просто не вярвах, че е така.

Прекарах вечерта в задната част на лодката, загледан в Млечния път, наблюдавах как падащите звезди оставят следи по небесния купол. Комарите жужаха около главата ми. Запалих лимонова свещ и когато те престанаха да й се присмиват, отново забръмчаха около главата ми. Премислях нещо, което Стеди веднъж ми каза: „По думите ти ще ти дадат опрощение, по думите ще те прокълнат“. Когато го каза, беше насочил пръст към мен.

Седях в задната част на лодката и мислех над това, което ми каза. Мислих много за Джоди, Род, Моника, за децата в отделението, скупчили се около мен, докато им четях, за тътрещите се стъпки, за сериозните лица, за едрите кръгли очи, за белезите, за лепенките и системите, за одобрителните погледи на лекари и сестри. Животът ми преди този. Някога бях готов да направя какво ли не за тези деца. Абсолютно всичко. Но това беше по времето, когато резервоарът на надеждата ми беше по-дълбок, отколкото предполагах. Беше достатъчно дълбок, за да живея благодарение на него. Някои биха ме нарекли страхливец. Може и да е истина. Болката е страшна пречка. Най-вече болката, която извира от сърцето. Знам го със сигурност. Мисля, че Изабела Десуш също го знае.

Опитвах се да изброя и да посоча онова, което ме плашеше. Страхът, който се опитвах да заобиколя. Страхът ме беше накарал да заживея съвсем сам на лодка в пущинака, където никой не можеше да се добере до мен, където никой не бе в състояние да ме нарани и никой не можеше да ме разплаче. Въпреки това по лицето ми се стичаха сълзи. Появи се образ: болницата. Мисълта да вляза в онази болница, да седна на пода и да прочета приказка на група самотни дечица ме плашеше. Нали видях какво причинява. Какво може да причини. След това видях и какво не може. Някъде там се пречупих.

Плаках дълго, разтърсващо. Изплаках сълзите, които се бяха събирали десет години.

* * *

Събудих се, когато слънцето докосна върховете на мангровите дървета. Бях спал на стола и усетих, че съм схванат. Сварих кафе и седнах с крака във водата. Пъстървите по течението ме зовяха, въдиците ме чакаха бездейни, но аз нямах желание да ловя риба. Нямах желание да правя каквото и да било. Цял ден се влачих нещастен. Беше ми мъчно за Кейти. Беше ми мъчно и за мен самия.

По обяд се обадих на Стеди. Той ме изслуша, не каза почти нищо. Истината го нарани. По тона на гласа му разбрах, че е разочарован. Задето сме се провалили. Задето аз съм се провалил. Казах му, че ще остана вкъщи за всеки случай, ако поради някаква причина тя реши да ме открие. Може пък да се е почувствала в безопасност тук. Той затвори, без да каже и дума, а аз се въртях около лодката дни наред, седмици.

Кейти така и не се появи.

През април бях потънал до гуша в самосъжаление, затова отидох до мястото на нейната мнима смърт. Там беше пълно с народ. Триста лодки се бяха събрали наоколо. Хората в тях се веселяха. Огромният им брой ме учуди. Спрях и заговорих един човек с бира в ръката в надуваема лодка.

— Каква е тази суматоха?

Той ме погледна така, сякаш си бях загубил ума. Предложи ми бирата си.

— Готин, Великден е.

Бях потънал в самота и нямах представа.

— А, да, разбира се.

Описах кръг около непрекъснато разрастващия се цирк от закотвени лодки. Деца с пояси, джетове във водата, бързи моторници, застинали неподвижни, момичета по бикини от Саут Бийч, дебелани от Лонг Бийч и най-обикновени сеирджии. Носеше се аромат на кокосов ром, цигари, лосион против слънце и трева. Белите кръстове от пластмаса бяха станали повече от сто. Какви ли не размери и форми. Сякаш бях попаднал насред недовършена игра.

Поклатих глава и оставих сцената зад гърба си. Много скоро щяха наистина да имат причина да тъгуват. Малкото пъти, когато разговарях със Стеди, той ми казваше, че не се е чувал с нея. Не бил получавал имейли. Нямало никакви съобщения на гласовата му поща. Нямаше и „До онзи, който намери това писмо“. Звъняхме на мобилния й телефон, онзи от сейфа в банката, но тя не отговори, а гласовата й поща не се включи. Предполагах, че Кейти си е отишла безмълвно. По неин си начин. По време, което тя бе избрала. Никакви свидетели. Независимо от всичко, знаех, че е въпрос на време, преди някой да открие тялото.

Болката в гърдите ми си оставаше безлика. На моменти откривах, че ми е трудно да дишам.

Отпраших към блатата и се изгубих в стари алигаторски обиталища и мангрови гори, където човешки крак не се бе осмелявал да стъпи от много отдавна. Късно следобеда се отправих към къщи. Слънцето залязваше.

Не спирах да мисля за Кейти. Истината беше, че мислех единствено за нея. Питах се как го е направила. А как щях да живея аз, след като науча? Нямаше как да отговоря, но знаех, че имам нужда от някакъв завършек. Може би Стеди се чувстваше по същия начин. Бях се крил тук прекалено дълго.

Крайно време беше да се видя със стареца.

Изкъпах се, качих се на гребната си лодка до Чъкълъски и отидох с автомобил до Маями, макар да съзнавах, че посещението ми може да вгорчи любимия му ден от седмицата. Освен службата призори, на другата, в осем, която той изнасяше, щеше да е пълно с народ. Огромна тълпа означаваше, че по-лесно ще мина незабелязан. Паркирах, вдигнах яката си и се смесих с тълпата като човек, който ходи на църква един-единствен път в годината. Шляпането на чехлите ми бе заглушено от гласовете на почти хиляда човека, които отекваха в стените.

Хиляда свещи осветяваха вътрешността. Носеше се мирис на тамян. Чуваше се шепот. Семействата се отправяха към пейките. Сядаха нагъсто един до друг. Някои бяха коленичили, привеждаха се, устните им мърдаха. Бяха дошли и момиченца в бели и розови роклички. Момченцата бяха в памучни костюми. Майките приглаждаха косите им и подръпваха ризите им. Бащи се суетяха около майките, те пък се суетяха около децата, които изглеждаха чудесно.

Стеди беше при входа, стискаше ръцете на хората, прегръщаше бебетата, целуваше децата. Беше облечен в пурпурно, широко усмихнат. Грееше. Златното везмо по дрехата му отразяваше светлината на свещите. Обичаше да казва, че църквата му придава блясък.

Намерих си място в дъното. На последния ред. В самия край. Далече от първите редове и още по-далече от осемдесет и четири годишните очи на Стеди. Не исках да ме види, преди да приключи. Не исках да съсипя службата му, като ме види сам, без Кейти.

Зазвуча музика, започнаха химните и добре че нямаше никого от пожарната. Сардините имат повече място от нас. Често съм си казвал, че католическите служби са добро упражнение, че католиците са или трябва да бъдат в по-добра форма от баптистите или методистите. Католиците стават, сядат, коленичат, повтарят. Повечето от другите единствено стават и сядат. Всъщност и хората от англиканската и от епископалната църква стават, сядат и коленичат, така че не знам… Както и да е, всеки път, когато присъствам на някоя от службите на Стеди, си спомням през смях термина, който той беше измислил: „аеробика-църква“.

След малко цялото паство коленичи. Коленичих и аз. Наведоха глави. И аз наведох моята. Едва потиснах желанието да си тръгна, да отида до апартамента на Кейти, да проверя дали не се е обесила от балкона, дали не е прерязала вените си, докато лежи във ваната, дали не е припаднала в коридора, след като е изгълтала повече от сто хапчета. Нещо обаче ми подсказваше, че не това е начинът, по който ще си отиде.

След проповедта Стеди покани децата отпред. Седна сред тях. Обясни им защо днес е любимият му ден от годината. Високо над него на стената се виждаше надписът EGOSUM LUX MUN^[1]. Децата слушаха, смееха се. Той буквално ги беше очаровал.

След тази минислужба се върна на олтара, разчупи тялото и предложи кръвта Христова с усмивка, като каза, че тя „говори по-хубави неща от Авел“. Предните редици се изпразниха, когато хората тръгнаха напред, където Стеди топеше нафора във вино и я поставяше на езиците им.

Седнах и се загледах в изтъркания мрамор в краката си. Една сълза потече по носа ми и капна на пода. Последва я втора. След това и трета. Събраха се като вена върху мрамора.

Стичаше се нова, когато нечий палец се протегна иззад рамото ми и нежно я избърса.

Тя беше с шал, слънчеви очила, без лак на ноктите, с избелели дънки, чехли, пусната над дънките бяла риза с вдигната яка. Отпусна ръка върху моята и коленичи. Трепереше. Пръстите й се преплетоха с моите като филизи.

Кейти свали очилата и ме погледна. Целуна ме по бузата и въздъхна през сълзи. Притисна длан до сърцето ми. Опита се да заговори, не успя, пробва отново и пак не успя.

Облегна се на мен. Разтопи се до мен. Слепоочие до слепоочие. Изтърканият мраморен под ни наблюдаваше. Сълзите й се смесиха с моите. Застаналият отпред Стеди ни благослови. Гласът му проехтя. Тя огледа насъбралото се множество и събра кураж.

Пое си дълбоко дъх, след това стегна крака, сякаш се готвеше да се изправи. Притисна устни към ухото ми. Дъхът й беше топъл.

— Сбъркал си само за едно.

Погледнах я.

— Думите връщат към живота. — Пое лицето ми в ръце и ме целуна по устните. — Най-вече твоите.

Изправи се, заобиколи реда и спря в средата на пътеката. Нямаше сценарий. Нямаше заучени реплики. Кейти Куин сама режисираше себе си. Стеди се бе изправил пред нея на четирийсет, може би дори повече редици напред. Видя я, присви очи, после раменете му се отпуснаха, той се задави, овладя се и усмивка се разля по лицето му. Може би въздъхна. Кейти се обърна към мен, след това бавно свали шала от главата си, махна очилата и ги остави да паднат на земята. Накрая пристъпи бавно към Стеди.

Жена от дясната й страна изпищя. Последва втора. И трета. Шепотът се превърна в глъчка. Хората наставаха.

Кейти се приближи до Стеди. Влажни очи и усмивка, която не можа да скрие. Тя застана пред него, готова за покаяние. Той топна нафора и я постави върху езика й. Тя се поклони. Той положи ръка върху главата й и устните му се раздвижиха. Пандемониум беше най-точната дума, с която можеше да бъде описано паството в този момент.

Станах, измъкнах се отзад и се облегнах на вратата. Преди да изляза, се обърнах. Стеди прегръщаше Кейти, тя плачеше, но очите му бяха насочени към мен, а усмивката му се беше стопила.