Чарлс Мартин
Ненаписан роман (40)

Трийсет и девета глава

Стеди шофира шест и половина часа на север, спря веднъж, за да зареди, веднъж — за да сменя спукана гума, и на три пъти, за да пикае, защото простатата му не била в ред. Почти не разговаряхме. Когато приближихме Джаксънвил, се разтреперих. I-95 беше в ремонт и ни пренасочиха на запад от града по I-295. Завихме на изток по I-10, минахме по моста „Фулър Уорън“ и от лявата ни страна заблестя Джаксънвил.

Болницата беше пред нас, на южния бряг. Издигаха се кранове. На табелата пишеше нещо за нова зала. Размерът на постройката издаваше, че е доста голяма. Стеди спря под надлез, аз отворих вратата и повърнах върху асфалта. Когато светна зелено, автомобилът зад нас наду клаксона и аз повърнах отново, което, изглежда, накара онзи отзад да престане. Стеди спря пред главния вход.

— Ще се върна след няколко часа. — След това се обърна назад и докосна лицето си. — Имаш нещо на устата.

Грабнах ръкописа, избърсах уста с ръкава и влязох в болницата. Проблемът, с който се сблъсках, беше, че през последното десетилетие приказките ми бяха станали популярни. Изключително популярни. Това означаваше, че в болницата влизаха много пари. Болницата пък беше благодарна и тъй като не искаше никой да забрави откъде идват средствата, бяха изразили благодарността си, закачайки снимката ми на почти всяка стена, покрай която минавах. Криейки се зад слънчевите очила, се отправих към задното стълбище, за да избегна повечето камери. Никога досега не се бях чувствал толкова неловко. Качих се два етажа нагоре и излязох на широка площадка, завих наляво и поех по нов коридор, по който не бях минавал досега. По стените имаше сцени от книгите ми. Познавах всяка, без изключение. Художникът беше някой си Джон Т. и беше сътворил чудеса с картинките, които си бях представял. Стаите за децата бяха от двете страни на коридора. Сестрите, облечени в пъстри дрехи, минаваха от стая в стая.

Новото крило свърши и ме отведе до проход към друго крило. Белият под се срещна с пожълтял, стар. Надпис на стената гласеше: „Молим да ни извините за безпорядъка. Скоро започва ремонт“. Забавих крачка. Миризмата ме обгърна. Също и звуците. Някъде говореше дете — ехото се носеше по коридора.

Всичко бе започнало тук.

Беше станало почти осем, когато влязох в празната стая, където за пръв път играх на видеоигра с Ранди и четох на Джоди и останалите изоставени дечица. Седнах, поставих ръкописа на коленете си и зачаках, но никой не се появи. Нямаше сестри. Нямаше деца. Нямаше никого.

Десет минути по-късно по-голямо момче, може би на десет или единайсет, влезе и се пъхна в библиотеката. Беше кльощав, с къдрава червена коса и не ме забеляза. Дадох му няколко минутки, след това го последвах и там ме посрещна миризмата на моите книги. Той беше вдигнал очи към далечната стена, към полица, до която нямаше как да стигне. Местеше стълба, когато застанах до него.

— Видя ли нещо, което ти харесва?

Той кимна и посочи.

Свалих книгата. Спомних си първия път, когато я четох — къде бях и кога. Преди да му я подам, отгърнах на първата страница и казах:

— Много е хубава.

Той кимна и я пъхна под мишница. Огледа полиците. По лицето му се изписа почуда.

— Ти знаеш ли, че един човек ни е подарил всички тези книги?

— Да.

Поклати глава.

— Обзалагам се, че има какво да разкаже. — Недоумение и изненада. — Той обаче има много приятели. — След тези думи се обърна и се затътри по коридора.

Оглеждах полиците и поздравявах старите си приятели, когато Стеди ме откри. Облягаше се по-тежко на бастуна си. Беше зализал коса назад и си беше сложил афтършейв. Два любими аромата — „Виталис“ и „Олд Спайс“. Погледнах празната стая и прошепнах:

— Тук няма никого.

Той кимна.

— Знам.

Тъкмо се канех да го подканя да си вървим, когато се сетих. Цялата работа беше нагласена.

Той пъхна ръка в моята и ме потегли.

— Ела.

Подминахме кошче за боклук, аз се обърнах, догади ми се, но нямаше какво да изхвърля. Отново ми се догади и Стеди ме погледна неодобрително.

— Приключи ли?

Две сестри ни наблюдаваха и шушукаха.

— Мисля, че да.

— Добре, защото не можеш да продължаваш, след като тя се качи на сцената.

— Тя ли?

— Да, разбира се. Че кой друг ще те представи?

Стегнах се и стиснах с две ръце капака на кошчето.

— Ако не беше с тази якичка…

— Хайде, преди да ми се допикае отново. — Той поклати глава. — Младостта е пълна загуба за младите.

Поведе ме по коридора, после по дълга рампа. Хората се бяха подредили и от двете страни, но никой не ме погледна. Опитваха се да влязат в зала „Уайът“ с хиляда и двеста места, но не можеха. Имаше място единствено за правостоящи. Няколко плоскоекранни телевизора показваха сцената. Няколко телевизионни камери предаваха на живо. Кейти беше продала всички билети за поредното си представление.

Застанахме най-отзад. Стеди стисна ръката ми. Аз пък стисках найлоновия плик. Публиката стана, чуха се подсвирквания и след няколко минути Кейти се качи на сцената. Застана пред микрофона усмихната, изпълнена с очакване, спокойна.

Когато присъстващите се успокоиха, тя заговори.

— Преди няколко месеца си взех кратка ваканция. Може би сте чули… — Нов отклик от публиката. Бурни ръкопляскания. Свирене. — Чакайте малко, запознах се с един човек или по-точно… — погледна Стеди. — Запознаха ме с един човек. Може да се каже, че беше среща с непознат. Първоначално той ми попречи да се нараня. Буквално свали примката от врата ми. — Последва мълчание. Камерите дадоха в близък план врата й. — Не беше от хубавите ми моменти. Дните и седмиците минаваха, той докосна сърцето ми и ме опозна по начин, по който никой друг не ме познаваше. Тогава, когато коленичих на гроба на малкия си син и бях на дъното, наистина на дъното, той направи нещо, което никой друг, със сигурност нито един друг мъж, не бе правил. Върна ми — тя докосна гърдите си — la joie de vivre^[1]. — Замълча. — Показа ми, че… — Очите й срещнаха моите. Цитира моите думи. — „Може би любовта, истинската любов, онази, за която копнеем шепнешком, която жадуват сърцата ни, отваря своята торба за теб и рискува най-болезнените думи, които са изричани в неясните очертания на вселената.“ — Тя протегна ръка към мен. — Това е той. Опознах го като Сънди, но вие знаете друго име. — Отстъпи настрани и зачака.

Стеди ме побутна напред.

Обърнах се към него разтреперан.

— Направил си го нарочно.

Кимна, а в очите му съзрях изражението на войника отпреди петдесет години.

— Точно така.

Притиснах устни към челото му.

— Обичам те, старче.

Той стисна ръцете ми и зашепна:

— Ego e absolvo, in nomine Pattis, e filii e spiritus sancti. — Докосна челото ми с пръст и аз се обърнах и тръгнах бавно към подиума. На три реда от сцената Род и Моника излязоха на пътеката. Той беше посивял. Тя беше качила няколко килограма. От дясната им страна стояха три деца. Момче и две момичета. Тя покри устата си с ръце, поклати глава, разплака се. След няколко секунди ме прегърна и се притисна към мен. Той също. Отпусна ръка на рамото на момчето.

— Това е синът ни. Това е нашият Питър.

Момченцето беше на седем. Може би на осем. С дебели очила. Хубаво дете. Протегна ръка.

— Здравейте, господине. Вие ли сте писателят? — Побутна очилата по-високо. — Чели сме всичките ви книги.

Стиснах ръката му. Моника продължи да ме притиска още няколко секунди. Плачеше. Хлипаше. Целунах я по бузата, след това коленичих и заговорих на момчето:

— Навремето бях писател. — Погледнах сцената. — След малко ще разберем дали все още съм.

Той кимна.

Сестрата, която ми беше дала тортата за рожден ден пред асансьора се беше навела напред. По лицето й забелязах удивление. Стиснах ръката й.

— Усмивката ви… ме стопля. Много красива усмивка.

Когато се обърнах, Лайза стоеше до мен. Червената й коса беше къса. Растеше. Истинска Джули Андрюс като дете. Нямаше система. Тенът й издаваше, че е здрава. Коленичих. Очите ни бяха на едно ниво. Тя протегна ръка и ме погали по бузата с опакото на ръката, след това стисна книгата, която й бях подарил на Коледа.

Качих се по стълбите.

Кейти ме посрещна, стисна ръката ми и ме поведе към микрофона, зашепна:

— Mon chèri.

Постави микрофона пред мен, отстъпи в сенките и остана там. Прожекторите бяха насочени към мен и публиката започна да разглежда лицето ми, изпълнило екраните. Неколцина ме познаха. Беше толкова тихо, че карфица да паднеше, щеше да се чуе. Единственият звук беше плиткото ми забързано дишане в микрофона. Отпред седяха поне сто деца, скупчили се сред инвалидни колички, патерици, системи, очила с дебели рамки, гипсове, белези и лепенки. Погледнах ги, а след това и другите от публиката. Пригладих с ръка най-горната страница и потърсих въведението. Търсех откъде да започна. Погледнах Кейти, но тя не пристъпи към мен. Стеди ме наблюдаваше с грейнало лице. От всяка пора на тялото ми бликаше пот.

Бях сам, усещах и нужда, и страх, а надеждата ми се струваше недосегаема.

— Аз… — Колко трудно беше. Може би най-трудното нещо, което ми се беше случвало. — Аз… — Колкото и да се опитвах, думите не идваха.

Бях с вързан език, затова стиснах микрофона, извадих го от стойката, пристъпих към края на сцената, слязох долу на мокета и седнах с кръстосани крака. Дадох знак на децата и сестрите, които ги придружаваха.

— Елате. Приближете се. Съберете се около мен.

Те се преместиха на крайчеца на седалките. Сестрите им помогнаха. Също и Кейти. Сто деца се включиха в играта. Струпаха се пред сцената. Изчаках да се наместят. Отне им няколко минути. Много от тях бяха с тениски с пирата Пийт или Пийт Хайн или кораба „Дългокрил“. Платната му издути от вятъра. Две бяха с моноскопи на вратовете. Имаше и такива, които стискаха стари издания на книгите ми.

— Винаги е по-добре, когато коленете ни се докосват. — Те се приближиха. Огромният екран над главата ми показваше как съм седнал сред болни и засмени деца. Загледах се в себе си и видях как се заглеждам в себе си. Ясна картина.

Бях се настанил сред саможивците. Това беше моето място в света.

Мнозина на последните редове станаха, за да ме виждат. Операторите от телевизията заснемаха всичко над главата ми и от реда пред мен. От трети ред ми помаха бившият ми издател. Редакторката ми плачеше. Предстоеше ми да давам дълги обяснения.

Някои от децата се отдръпнаха. Не бяха сигурни какво става. Дадох им знак.

— Хайде. Ще почакам. Не хапя.

Те се разсмяха. Групата стана по-многобройна.

Поставих ръкописа в скута си. Някога мокрите страници бяха смачкани, пожълтели и омазнени от палеца на Стеди. Усетих лекия аромат на лулата му. Запитах се колко ли нощи се беше потапял в разказа. Гласът на Джоди се понесе откъм стените. Сълзи замъглиха очите ми. Избърсах лице с ръкава, вдигнах глава и започнах:

— Здравейте, казвам се… Питър Уайът… и много ми липсвахте.