Чарлс Мартин
Ненаписан роман (3)

Втора глава

Маями е известен с отряда си за борба с порока, с тропически климат през цялата година, с професионалните си спортни отбори, с богатството, модата, дизайна в стил ар деко и плажовете с момичета без горнища. Най-известен беше Маями Бийч. На юг от Маями Бийч, отвъд тясната ивица вода, покрай аквариума на Маями — родния дом на Флипър — се намира бариерният остров Кий Бискейн.

Кий Бискейн е дълъг единайсет километра и е три километра широк. Опасан е от държавни паркове, което означава, че недвижимите имоти в средата са доста скъпички. Тук има „Риц Карлтън“, както и забележителен жилищен комплекс, наречен „Скай Севън“. Тъй като всичко е опасано с канали, много от домовете са край водата и повечето собственици притежават по няколко лодки. Точно от другата страна на залива Бискейн, на сушата, се намират Коконът Гроув, Корал Гейбълс, Университетът на Маями и стара църква, за която се грижи още по-стар свещеник.

„Сейнт Джон Дивайн“ винаги ми е правила впечатление на семпла църква, което е странно, тъй като католиците не си падат много по фините намеци. Не че ги плюя; най-добрият ми приятел е католик. Всъщност той е единственият ми приятел, но това едва ли има значение. Важното е, че църквата му не е окичена в злато като ванилов сладолед на „Деъри Куийн“. Тя е великолепна, без да е излишно показна. Не мога обаче да кажа, че не се грижат за нея. Поляната около църквата е безупречно поддържана. Избуяла. Тучна. Навсякъде има цветя. Пчелите си устройват пир. Розите се катерят по всяка арка и проход между сградите. Не се вижда нито един плевел. Нямам причина да си тръгна, а аз търся тъкмо такава причина.

Пристигнах в Маями сутринта, но тъй като бе Коледа и имаше четири служби една след друга, аз се покрих до късния следобед, за да намалеят хората. Когато се върнах, заварих паркиран самотен рейндж ровър. Приличах повече на себе си, отколкото на граф Монте Кристо, влязох, поех си дълбоко дъх и се облегнах на тежкия махагон. Обичах това място. В далечен ъгъл гореше тамян. Пламъците на свещите трепкаха. Разправят, че изповедта се отразявала благотворно на душата.

Може би зависи от онова, което споделяш в изповедта си.

Той седеше в далечния край. Отпуснал бе ръце на коленете си. Изповядващият се бе коленичил срещу него. Заради шала, слънчевите очила и наведената глава не можах да видя много, но извивките издаваха, че е жена в края на двайсетте. Може и да беше в средата на трийсетте. Свърши да говори, изправи се и той й подаде кърпичка, с която тя избърса носа си и попи кожата под очите си. Истинска изповед. Тя направи крачка, след това се обърна, приведе се към него, отпусна ръка на бузата му и го целуна. Целуна го нежно. След това втори път. Стегна се, слезе от подиума, кръстоса ръце и пое бързо към изхода. Откъм олтара отекнаха стъпки, тя спря и зашепна. Той се изправи и отговори. Не чух нищо. Тя тръгна с неприкрито задоволство към страничния кораб и страничния вход — където стоях аз.

Маратонките й проскърцваха по лъскавия мрамор, докато моите еспадрили шляпаха петите ми на всяка крачка. Преместих се настрани. Свалих шапката. Изрусялата ми от слънцето коса се разстла по раменете ми. Тя ме подмина. Подмина ме на предпазливо разстояние. Стараеше се да не поглежда. Сателит в орбита. Бях я виждал преди. Тя често идваше тук. Шал, слънчеви очила, избелели дънки. Нищо фрапантно. Можеше да е коя ли не. Никоя. Криеше очевидното. Мина покрай мен, а изпод очилата й се стичаха сълзи. С кърпичката попи върха на носа си. Мярнах пластмасова гривна от болница на лявата й китка. Погледнах към изповедалнята. Той имаше такова влияние върху хората.

Минах под аркадата. Приближих се към стола. Разделяше ни тънко перде. Седнах. Настаних се с лице към него. Моята духовна пъпна връв. Дръпнах завесата. Той беше резервиран, загледан във вратата, през която излезе тя. Ароматът й обгърна и двама ни.

— Какво каза?

Той ме погледна. Наклони глава. Гласът му прозвуча тихо. Отец Стеди Каприс беше свещеник от по-дълго време, отколкото аз бях на този свят. И ако не друго, той наистина беше непоклатим^[1]. Почти нищо не бе в състояние да го извади от равновесие. На осемдесет и четири, той имаше малко задължения в църквата, освен да се грижи за останалите свещеници и да изслушва изповеди, когато може. Идваше и си отиваше когато пожелае, въпреки че рядко напускаше територията на църквата. През повечето време обикаляше коридорите, окуражаваше другите, потриваше глава и си шепнеше сам. Тук го хранеха, бяха му осигурили стая, грижеха се за нуждите му и го издигаха на пиедестал, от който той непрекъснато се опитваше да слезе.

Погледна ме с крайчеца на окото си.

— Аз ли пазя тайните ти?

Засмях се и огледах празната църква.

— Очевидно.

— Тогава не ме питай за други.

— В добро настроение си. — Той ме погледна, но сякаш не ме видя. Беше разсеян — вниманието му бе насочено към момичето, което излезе. Аз обходих с поглед катедралата. — Все още ти харесва тук.

— Това е домът ми.

— Какво ще правиш, ако изгори до основи?

Той се обърна бавно. Думите ми не го трогнаха.

— Господ не живее в сградите.

— Не те попитах за това.

Той прехвърли единия си крак върху другия.

— Не огънят е врагът.

— Не е ли? Тогава кой е?

Изви очи нагоре.

— Кибритът.

— А какво да правим с ръката, която драсва клечката кибрит?

Той махна с ръка към просторната църква.

— С ръцете строим катедрали.

При Стеди нямаше преструвки. Всичко бе каквото си е. И господ ми е свидетел, че тъкмо затова го обичах.

Той се изправи, загърна се в жилетката и посочи навън, към кръглата платформа, закътана под дърветата, към синята вода зад тях, където изслушваше изповедите на останалите свещеници. Посочи с ръка.

— Разходи се с мен.

— Честита Коледа и на теб.

Той се усмихна, кимна и дръпна ципа на жилетката.

— Навън е почти двайсет и седем градуса, а ти си с жилетка.

— Тялото ми е старо. Духът ми не е. — Даде ми отново знак. — Тръгвай.

— Няма да изляза навън.

Той посочи.

— Аз не съм свещеник.

— От теб щеше да излезе чудесен свещеник.

— Дори не съм католик.

Той се обърна.

— Ела.

Предложих му ръка. Той нямаше нужда от помощ. Това ми беше известно. Знаех го. А той знаеше, че го знам. Въпреки това пое ръката ми. Стъпките ни ехтяха, последвани от чаткането на бастуна му по мрамора. Заговорих:

— Видях го в „Кръстникът“. Нещастника с изповедта не го застигна добър край. Получи диабетичен шок. — Той продължи да върви. Стигнахме до платформата. Спрях го и поклатих глава. — Стеди, обичам те, бих ти дал дори ризата от гърба си, но не и днес.

Той сбърчи нос.

— Не искам ризата от гърба ти.

Той мина зад смокиново дърво и се обърна в другата посока. Клоните ни разделяха. Листата бяха по-големи от ръката ми. Скриваха го. Той опипа кръста си и потри дървото с палец. С годините мазнината от пръстите му бе накарала кората да потъмнее.

— Пробвай — подкани ме той.

— Прости ми, отче, съгреших.

Подръпнах клона. Надникнах над зеленината.

— Ти ли ще ми дадеш прошка, или Господ?

Кимна с разбиране.

— Нали ти казах, че от теб ще излезе добър католик?

— Значи нямаш нищо против, че ти задавам въпроси?

Той се усмихна, поклати глава. Над него прошумоляха листа.

— Щях да имам против, ако не питаш. — Посочи зад себе си. — Запомни обаче, седиш на моя стол. — Погледна ме изпитателно. — Имаш торбички под очите. Цяла нощ ли си шофирал?

Може да беше стар, но това съвсем не означаваше, че е сляп. Не пропускаше почти нищо.

— Рибата кълвеше.

Той протегна ръка и стисна моята, помириса я. Присви очи.

— Наистина ли ще ме лъжеш на Коледа?

Натъпках ръце в джобовете си.

Той кимна. Беше доволен от себе си и струва ми се, от мен.

— Как е приятелят ми Едмънд?

У Стеди ме удивяваше не това, което не знаеше, а онова, което знаеше.

— Добре е.

— Много ли работи?

— Нещо такова.

Не попита нищо повече по този въпрос.

— Откога се познаваме?

— Имам чувството, че е цял живот.

Той кимна. Засмя се кратко, тихо.

— Така е. — Обърна се към мен. — Сигурно разбираш, че ми остават по-малко дни, отколкото на теб?

— Пак настояваш за изповед, нали?

— Да.

Свих рамене:

— Ще опростя нещата. Знаеш Десетте Божи заповеди, нали?

Той се засмя:

— Май съм ги чувал.

— Никога не съм убивал човек.

Той изви вежда.

— Сигурен ли си?

— Това не се брои.

— Да посегнеш на себе си е убийство.

— Ти сериозно ли говориш?

— Не убивай вестоносеца. — Той се отпусна на другия си крак. — Това е признание. Не е изповед. Започни с онова, от което те боли най-много.

— От всичко боли.

Той си пое дълбоко дъх.

— Разполагам с достатъчно време. — След тези думи сви рамене. — Може би не с чак толкова много, колкото преди.

— Отче, аз…

Той зачака и се завъртя досущ като еднокрака патица.

Замислих се за миналото и поклатих глава.

Той помълча за кратко.

— Имаш ли любима дума?

Замислих се за миг.

— Епилог.

Той наклони глава на една страна.

— Хубава дума. Интересен избор, но добър. Да имаш друга?

Свих рамене.

— Моята е „претворявам“.

Често му се случваше да говори в кръгове. Или в спирали. По-точно казано, като нишки ДНК. Нищо не се губеше. Всичко беше свързано. Даде ми знак да заобиколя дървото, хвана ме под ръка и ме поведе настрани от платформата. Океанът се плискаше от лявата ни страна. Поех си дълбоко дъх. Соленият въздух изпълни дробовете ми. Той кимна, докато вървяхме.

— Историята ти е изпълнена с болка. Боли, докато я слушаш.

— Не съм ти я разказвал.

— Лицето ти ми я разказва всеки път, щом те видя.

Дребни рибки за стръв живееха в плитчините.

— Трябва да се опитам да я изживея.

Той поклати глава, загледа се нанякъде, върна се няколко десетилетия назад във времето. Плешива глава. Лицето му приличаше на пътна карта. Всяка бръчка водеше към друга бръчка.

— Моята свършва.

Помълча и измърмори нещо. Винаги изглеждаше така, сякаш с едното ухо слуша какво става в този свят, а с другото — в следващия. Обърна се и огледа устата ми. Кимна.

— Говорът ти се е подобрил.

— Невероятно е какво можеш да постигнеш чрез интернет в днешно време.

— Не ти ли се иска да беше станало по-рано?

— Едва ли.

— Казаха ми, че в повечето случаи заекването се получава от рана, нанесена от бащата.

— Май съм чувал нещо подобно.

Изви едната си вежда и не отговори. Изминаха няколко секунди. Облегна се по-тежко на мен. Въздухът беше тежък. Той очевидно се канеше да каже нещо, но в последния момент се отказа.

Обичах този старец.

Пътеката отвеждаше до стара сграда от черупков варовик. Испанска мазилка, която благодарение на стените от по метър и двайсет беше преживяла ураганите Уилма, Андрю и други. Стените държаха хлад и през лятото, и през зимата. Свещениците използваха постройката като параклис. Покрив от плочи, извит таван, прозорци без стъкла — всичко вътре бе открито за стихиите. Приличаше на средновековна европейска архитектура, не на типична за Южна Флорида сграда.

Влязохме. Поклатих глава.

— Какво? — попита той.

— Струва ми се, че там трябва да има врата.

Той се затътри напред.

— Целта не е да държим хората навън.

— Не говоря за хората. Какво ще кажеш за комарите?

Тръгнахме по тясната пътека с махагонови пейки от двете страни и седнахме в самия й край. Избрахме тапицирана пейка, обърната към простора на изток. Каменният под усилваше звука на тътрещите му се крака.

— Седни до мен и успокой душата на умиращия.

— За мен ли говориш, или за себе си?

Той кимна.

— Веднага схващаш. — Захапа вътрешната страна на устната си и изплю парченце мъртва кожа. — Ако можеш да нарисуваш една-единствена картина, която да покаже какво представляваш, как ще изглежда тя?

Замислих се.

— Когато бях дете, работех на доковете. Каквото ми попадне. Вършех всичко, което ще ми донесе малко пари. На един от риболовните водачи му свърши бензинът. Даде ми два долара и ме помоли да му купя чаша бензин, колкото да запали. Натъпках парите в джоба си, изтичах до кошчето за боклук и извадих най-голямата чаша, която намерих. Събираше поне кило и осемстотин. Изтичах през улицата до бензиностанцията. Платих на служителя. Поставих чашата на земята и започнах да наливам за два долара. И тогава видях, обзет от ужас, че бензинът стопи чашката от стиропор и се разля по паркинга. Аз съм чашката. Животът е бензинът.

Минаха няколко минути. Бях свикнал да очаквам с нетърпение историите, които ми разказваше. Най-сетне той заговори. Танто за танто.

— Пътят ни беше препречен. Бяхме обградени отвсякъде. — Бях чувал тази история. — Не можехме да изтеглим ранените. Не можехме да доставим лекарства. Гангрената се превърна в проблем. Миризмата се разнасяше навсякъде. — Той прокара пръсти по горната си устна. — Мажехме се с „Ментолатум“, за да потиснем вонята. Медицинската ни палатка приличаше на сцена от Гражданската война. Бяхме принудени да работим с механичен трион и нажежено желязо. Казвахме на хората, че ампутацията е по желание, защото нямаме морфин. Те решаваха. Изчакваха по няколко дена, таяха надежда. Молеха се за въздушно подкрепление. Само че куршумите продължаваха да летят, бомбите да падат, крайниците им отичаха, а вонята ставаше все по-непоносима. Наредиха се един след друг. До края на нощта лекарите бяха толкова уморени, че не можеха да държат триона. Предадоха го на мен. На сутринта им го върнах. — Той замълча. — Нощем се будех облян в пот, чувах писъците им, а ръцете ми се схващаха.

Облегнах се на стената. Той седна и зарея някъде поглед.

— Тогава дойде Коледа на 1944-та. Бях вкочанен от студ по време на Арденската офанзива. — Палецът му разсеяно проследяваше жлеба на стъклото на часовника. — Това беше шестата задача на взвода ми. За един месец изгубихме повече от деветнайсет хиляди и лекувахме над четирийсет хиляди ранени. — Той поклати глава и се изплю. — Кръвта беше напълнила и следите, оставени от танковете. Беше замръзнала и бе полепнала по дългите ни гащи. Слагахме по двама на носилка. Трябваше да си връзвам ръцете за нея, защото физически бе почти невъзможно да носиш и втори човек. Същата нощ се бях облегнал на един танк. Исках изгорелите газове, които машината бълваше, да ме стоплят. Едва се държах на крака. Бях зареял поглед към бойното поле. Капитанът ме видя и заплаши да ми свали пагоните, ако не се върна на полесражението. Замахнах с ръка към пречупените дървета, към краката на мъртъвците, които стърчаха като шишове от снега, и към разрушените барикади. „Господине, аз не се боя. Вече не се страхувам, но къде да отида? Откъде да започна?“ Той разбра. Облегна се на танка. Беше добър човек. Запали лулата си и заговори: „Стеди, не можем да помогнем на мъртвите. Затова ги оставяме на Господ“. Дръпна от лулата и изпусна дима, навлязъл дълбоко в дробовете му. След това размаха ръце към линията на дърветата. „Можем обаче… да спасим ранените.“ На следващия ден го изнесох от бойното поле. Преди да го погребат, взех лулата от джоба на ризата му.

Стеди извади лулата от джоба си, натъпка я с тютюн и я запали. Дръпна настървено, бузите му докоснаха пожълтелите зъби, след това изпусна димни кръгчета над пейките. Поклати глава.

— Аз съм свещеник с меч. И расото ми е изцапано с кръв. — Обърна изкривената си от артрит ръка. Беше чвореста като на старо дърво. Осеяна със старчески петна. — Това може да се окаже последната обиколка на бойното поле. — Известно време мълча. Кокалест пръст ме бодна в гърдите. — Ще бъде неистово болезнено, но ти предлагам да изрежа гангрената.

— Ти или Господ?

Той се усмихна и устните му се разтегнаха. Очите му се насълзиха.

— Ти си добър католик.

Избърса лицето си с бяла кърпичка. Минаха няколко секунди.

— Стеди… — погледнах го в очите. Поклатих глава.

Пак ме бодна в гърдите с изкривения от артрит пръст.

— Покрай цялото това тичане напред-назад, какво спечели?

— Свобода.

Той поклати глава.

— Хората в ада се радват на повече свобода от теб. — Пое си дълбоко въздух и бузите му се залепиха за зъбите. Кимна отново.

Седяхме цял час. Нито един от нас не заговори. Той издишаше, аз вдишвах. Не беше нужно Стеди да говори, за да ме посъветва. Концертът на живота му гърмеше толкова красноречиво, че не бих го чул, дори и да отвори уста. В далечината се мержелееше лодка за лов на скариди.

Той изпъна гръб, притисна пръст към устните си, след това се изправи и кръвта се оттече от лицето му. Изглеждаше така, сякаш някой бе забил железен кол в гръбнака му. Каквото и да го тревожеше, откакто пристигнах, то едва сега изплува на повърхността. Той беше свързал късчетата. Нещо беше прищракало. Изправи се. Зашепна високо:

— Когато слънцето залезе и… — В гласа му долових настойчивост. — Трябва да те помоля за една услуга.

— Само кажи.

Той погледна към мястото между дърветата и изви и двете си вежди.

— Каквото искаш друго, само не и това.

— Ще ти обясня, докато караш. — Слънцето залязваше. Настъпваше сумрак. — Може и да сме закъснели прекалено много.

Тъкмо обмислях положението, когато той вдигна пръст и ме прекъсна. Гласът му прозвуча строго.

— Длъжник си ми.

Прехапах устни.

— Знам и… след това сме квит, нали?

Той поклати глава. По челото му избиха капчици пот.

— Далече си от истината. — Ускори крачка. — Не разполагаме с много време. — Завихме зад един ъгъл.

— Къде отиваме?

— „Скай Севън“.

Спрях.

— Говориш за комплекса, скрит зад високи стени, където всяка твоя крачка се заснема от охранителни камери, онзи, дето се пази от бивши военноморски тюлени, нали?

Той кимна и закрачи още по-бързо.

— И как точно възнамеряваш да влезеш? Те защитават много ревниво мултимилионерите, които живеят там.

Той извади два ключа и те издрънчаха.

— Откъде си ги взел?

Отговор не последва.

Скръстих ръце.

— Ами кодът на вратата?

Докосна чело с показалец.

— Нали не забравяш, че охраната е въоръжена и няма да се поколебае да стреля?

Той блъсна отворена врата.

— И преди са стреляли по мен.

— Да, но не и по мен.

Той махна с ръка.

— Ще свикнеш. Освен това… — погледна през рамо. Подсмихна се едва забележимо. — Всъщност какво ти пука? Ти вече си мъртъв.

Кимнах и заговорих на себе си:

— Някой трябва да го каже на сърцето ми.