Чарлс Мартин
Ненаписан роман (22)

Двайсет и първа глава

Най-старата част от замъка беше на повече от петстотин години. Таваните бяха по три метра и половина. Подове от тъмно дърво, всяка дъска по трийсет сантиметра широка. Каменни стени бяха издигнати върху древни камъни. Всяка беше покрита или с дървена ламперия, или с хартиени тапети, или с кадифени или нещо като коприна. Във всяка стая имаше камина. Музикалната зала беше с абаносови стени с акустични плочки, а в центъра й роял „Стейнуей“. Витото стълбище, което се качваше чак до четвъртия етаж, беше леко хлътнало и наклонено навътре по средата. Тя прокара ръка по парапета и погледна нагоре.

— Завиваше ми се свят, докато се спусках. — На масата в трапезарията можеха да се настанят дванайсет човека — от всяка страна. Стаята блестеше от кристал и костен порцелан. Тя посочи. — Това е фаянс… порцелан, който се прави още от 80-те години на XX век. Кафявото и червеното са най-търсени. Цветът идва от глината. — Поклати глава. — Няма такава никъде другаде по света. — Качи се на втория етаж. — В най-добрите времена е имало шейсет и четири стаи. — Започна да отваря вратите. — На мен ми се струваха малки, затова ги превърнах в тринайсет апартамента.

— Защо тринайсет?

— Така се получи заради разпределението и архитектурния план.

— Каниш ли гости тук? Идвали ли са ти гости?

Тя поклати глава.

— Не. Само аз живея тук. И спомените, които пазя.

Всяка стая имаше различна тема. Една беше синя, друга червена, трета на райета и аероплани. Тя ме поведе към третия етаж и тръгна по коридора към ъглова стая в дъното. Отвори вратата.

— Можеш да спиш в която пожелаеш, но мисля, че тази ще ти допадне.

Стаята беше огромна. Спалня. Два отделни къта за сядане. Банята беше свързана с коридор и се оказа по-голяма от някои спални, в които бях влизал. Приближих се до прозорците. Гледката обхващаше и градината, и хълма отзад до Шато дьо Ланже и целия град. Тя отвори два противоположни прозореца, за да влезе чист въздух.

— Реших, че ветрецът ще ти напомни за лодката.

Имах чувството, че лодката ми е на друга планета.

Опитах се да се пошегувам:

— Лодка ли каза, че имам? — Тя се усмихна. — Благодаря ти. Стаята става.

Тя пристъпи към картина на стената и нежно прокара пръсти по златната рамка.

— Понякога се качвам тук, сядам и просто гледам.

Загледах се по-внимателно в картината. Възрастна жена без зъби с мръсна престилка, очите й се смееха. Тя отстъпи назад, за да огледа картината.

— Красива е, нали?

— Наистина ли е от Рембранд?

Тя махна с ръка. На стените бяха закачени осем картини, осветени от насочващи светлини.

— Някои са.

— Притежаваш картина от Рембранд?

Тя сви рамене.

— И Гоген.

— Извинявай, но не съм го чувал.

— Той е човекът, с когото Ван Гог се е карал тъкмо преди да си отреже ухото.

— Май са били страхотни приятели.

— Като изключим тежката депресия и склонността към самоубийство, сигурно му е бил добър приятел.

— Защо тези?

Тя спря за кратко пред всяка. Беше свила ръце зад гърба си.

— Причините са две. По онова време художниците са пресъздавали действителността, рисували са хора по начина, по който са искали, рисували са ги такива, каквито са ги виждали. С брадавиците и всичко останало. На това французите му казват d’un beau affreux.

— Какво означава?

— Красивото грозно. — Тя се обърна към беззъбата жена. — По някакъв начин са открили красотата, с която са родени, и са я пресъздали на платното. — Докосна рамката с пръсти. — Те са тук, за да ми напомнят.

Двата стила бяха различни. Единият пресъздаваше повече подробности и носеше повече смисъл, когато го погледнеш отблизо. Другият беше по-свободен. Всичко се разграничаваше по-добре, когато отстъпиш назад.

— За какво?

— Гоген го е наричал le laid peut être beau. Или „грозното може да бъде красиво“. Идеята е, че си струва да бъдем нарисувани такива, каквито сме. — Тя кимна. — Че сме достатъчно добри, преди да се опитаме да се променим. Преди да си отворим очите. — Погледна с копнеж. — Никога не са ми рисували портрет. Много пъти ме молиха. Предлагаха ми много пари, но никога не се съгласих. — Кимна утвърдително. — Със сигурност обаче бих позирала на някого от тези тук.

— Ами втората причина?

Тя замълча. Вдигна поглед.

— Колкото и да е куку художникът, има шанс да създаде изкуство, което хора като нас ще закачат на стената и ще обсъждат дълго след смъртта му. Искам да кажа, че сумата е по-голяма от отделната част. Че една случка не създава целия живот. — Тя потри лицето си с две ръце. Опита се да скрие прозявката. — Дотук съм. Отивам да си легна. Ще се видим на сутринта.

Погледнах към градината. Другите сгради. Забавлявах се.

— Ами останалото?

— Друг път. Ще се видим на закуска.

— Добре.

Тя тръгна към площадката в края на стълбите, завъртя топка, която ми се стори, че е част от завесата, и отвори врата, която досега не бях видял. Беше скрита зад огромна картина на шатото. Вратата се отвори и разкри малко дървено стълбище, което се виеше към четвъртия етаж. Тя стъпи и подхвърли през рамо:

— Mi casa es su casa.

— Струва ми се, че съм го чувал преди.

Тя махна с ръка.

— Чувствай се като у дома си. — Усмихна се. — Лека нощ. — Затвори вратата и тя отново изчезна от поглед.

Седнах в стаята си на края на леглото и се взрях в очите, които се бяха втренчили в мен. Замислих се за шатото. Трудно ми бе да си представя, че никой не живее на това красиво място. Тринайсет празни апартамента ли каза тя? Не споделя с никого, никой не знае, никой не им се радва. Бях поразен.

Легнах си, отворих дневника и проследих скърцащите й стъпки по пода над мен. Час по-късно, около четири сутринта, чух да се затваря врата и тя бавно слезе по стълбите. На долния етаж се отвориха няколко врати, затвориха се, след това от далечния край на къщата чух пиано. Звучеше тихо. Успокояващо. Нежно. С копнеж. Седнах на последното стъпало и се заслушах. Стисках молив в ръка. Тя изсвири една песен, след нея втора, после тръгна нагоре по стълбите.

Тъй като едва държах очите си отворени, аз си легнах, оставих дневника на гърдите си и заспах.