Чарлс Мартин
Ненаписан роман (32)

Трийсет и първа глава

Когато се събудих, нея я нямаше. Чаршафите, напоени със сълзи, си бяха на мястото. Проверих на долния етаж, но не я открих. Претърсих градината, балната зала, цялата къща, но от Кейти нямаше и следа. Най-сетне се качих по стълбите на тавана. Тя беше седнала на пода и гледаше през прозореца. Беше зареяла поглед далече извън Франция. Излязох и прекарах деня в стаята си, като се ослушвах за всяко проскърцване на пода над мен.

Не чух и звук.

На следващата сутрин й занесох закуска. Когато заговорих, тя не откликна. Лежеше на пода, обхванала краката си с ръце, с отворени очи, отново загледана през прозореца. Дойде време за вечеря, после пак за закуска, после пак за вечеря и пак за закуска, минаха още два дена и промяна нямаше.

Седнах при нея, свил крака под бюрото, и се заех да пиша трескаво. Решен бях да оголя себе си, затова разбих стените, срутих ги и плисна цял водопад. На третия ден вдигнах поглед, ръката ми беше изтръпнала и си дадох сметка, че съм писал цели двайсет и седем часа без почивка.

Две жени идваха да чистят къщата. Никак не се притесниха от присъствието ми. Не припариха на четвъртия етаж. Реших, че нямат представа, че тя съществува. Тръгнаха си следобеда.

Пет дена изминаха от нощта, която тя прекара на гроба на сина си. Бях спал малко, но бях написал много. Най-сетне пуснах химикалката и се оставих в ръцете на съня.

Тежки стъпки ме събудиха, а и ръмженето на много автомобили надолу по хълма. Погледнах към града. Улиците бяха пълни с коли. Ванове на различни медии бяха паркирани близо до центъра на градчето, на фермерския пазар. Антените им бяха вдигнати във въздуха. Високо включеният говор на телевизора на долния етаж привлече вниманието ми.

Влязох в кухнята. Телевизорът работеше, френски репортер бе седнал на бюрото на новинарите. Снимката на Кейти беше над дясното му рамо. Над лявото имаше още две. Едната беше на Стеди. Другата на Ричард Томас. Не разбирах и дума от онова, което казваше репортерът, но докато говореше, картина на живо от Ланже, предавана със сигурност от някой от вановете в центъра, се показа на екрана. Последните кадри бяха фотокопия от документи на фирма в Кънектикът, „Перо енд Партнърс“ и сравнение на подписа на Кейти с подписа върху документите на „Перо енд Партнърс“. Томас може и да не го биваше като писател, но се оказа невероятен следовател.

Беше въпрос на време.

Качих се на четвъртия етаж и Изабела се показа. Лицето й, позата, езикът на тялото се бяха променили. Стените, които се бяха срутили през последните няколко дни, бяха отново издигнати и укрепени. Жената пред мен беше онази, с която се запознах на терасата на „Скай Севън“ малко след като се хвърли през перилата. Дълбоки черни кръгове ограждаха очите й. Тя профуча покрай мен и заслиза по стълбите.

— Разполагаш с пет минути.

— Ама Кейти?

Тя замръзна. Вдигна пръст във въздуха. В ъгълчето на устата й се беше събрала слюнка.

— Не ме наричай с това име. Не ме наричай с нито едно име.

— Добре, но къде отиваме?

Говореше троснато. Опитваше се да се скрие и защити.

— Няма да е тук. Няма да останем във Франция.

Шест минути по-късно излязох навън, метнал раницата си на гръб, и открих Изабела в автомобила. Двигателят работеше, а тя барабанеше по волана с палец. Седнах до нея и тя потегли с пълна газ, изпод гумите се разхвърча чакъл още преди да съм затворил вратата. Излезе от града по черни пътища. Когато се качихме на магистралата край градчето, тя беше настъпила минито и включваше на пета. Не отивахме към гарата, поне според табелите, нито към Париж. Не задавах въпроси и тя не ми даде никакво обяснение.

Трийсет минути по-късно отби от магистралата и пое по непавиран път към малко частно летище. Там чакаше самолет. Паркира колата, остави ключовете на таблото и тръгна към самолета. Последвах я.

Качихме се. Тя поговори с пилотите. Те провериха документите ни и осем минути по-късно бяхме във въздуха и набирахме височина. Грабнах две чаши лед и кутийка „Перие“, налях за нея в чаша и я поставих на табличната до нея. Тя я перна с опакото на ръката си и водата, ледът и пластмасовата чашка се разхвърчаха в моята половина на самолета. Един от пилотите се обърна назад. Тя каза, без да ме поглежда:

— Ако искам нещо, ще си взема.

Стегнах предпазния колан. Бях я изгубил.

Пет часа по-късно кацнахме в Маями, а през цялото това време тя гледа през прозореца и не ми проговори и дума. От „Граничен контрол“ се качиха в самолета, провериха документите ни, багажа и подпечатаха паспортите ни. Пресякохме паркинга и излязохме до гаражите. Тя извади електронен ключ от чантата си, натисна едно от копчетата и зазвуча аларма. През лявото си рамо забелязах как черен рейндж ровър изръмжа и оживя, фаровете му блеснаха и клаксонът проехтя. Тя натисна друго копче и изключи алармата.

Качихме се и потеглихме в същата оглушителна тишина, в която живяхме през последните няколко часа. Излязохме от терминала и се качихме на магистралата. От лявата ни страна профуча билборд. Лицето й беше на него. Надписът гласеше: „Кейти, обичаме те! Да живее Кралицата“. Тя премина в друго платно, натисна газта и се качи по рампата на една детелина. Свръхмощният двигател изрева. Шофираше с над двеста и десет, когато най-сетне отпусна педала. Излязохме на Тамаями и спряхме на паркинга пред казино на индианците микосуки. Тя наби спирачки, но така и не си направи труд да дръпне ръчната.

Ароматите и усещанията на Франция сякаш бяха останали в друг живот. Каза, без да ме поглежда:

— Слизай.

— Защо не дойдеш с мен?

Палецът й забарабани по волана.

— Имаш ли представа къде отиваш? Какво ще правиш?

Отговор така и не последва.

— Кейти…

Тя вдигна пръст и поклати глава. Очите й се наляха със сълзи и една от тях се стече по бузата.

Отворих вратата, слязох и извадих дневника от раницата. Подадох й го. Жертвоприношение. Оставих го на седалката и бавно отдръпнах ръка. Тя не желаеше да ме погледне. Стиснах дръжката на вратата и най-сетне казах:

— Навремето това бях аз.

Тя даде газ и гумите се завъртяха, двигателят изрева. Рейндж ровърът се превърна в черно петънце и изчезна от погледа ми. Метнах раницата на гръб и тръгнах към Чъкълъски. Наум препрочитах въвеждащото писмо и се питах дали тя ще го прочете.

Скъпа Кейти,

Мислех, че приказката е нещо специално. Че е единственият ключ, който може да съедини счупените в нас парченца. Онова, което държиш в ръка, е историята на един пречупен и съсипан писател, който се опитва да извърши самоубийство и не успява, а после среща пречупена и съсипана актриса, която се опитва да извърши самоубийство и не успява, и някъде в това докосване на разбити сърца и разбити души те откриват, че може би пречупен и съсипан не е краят на нещата, ами началото. Може би пречупено и съсипано е онова, което ти се случва, преди да изпънеш гръб и да се стегнеш. И още нещо, може би нашите счупени парченца не са подходящи за нас. Може би всички разнасяме багаж, който навремето сме били ние, и се питаме какво да правим с него, докато не срещнем друг с много багаж и празно сърце и не открием, че не знаем какво да правим с нашите парченца. Като застанем един срещу друг, моята чанта с някогашното ми аз на моето рамо и твоята на твоето, разбираме, че моите парченца са тъкмо парченцата, от които имаш нужда ти, за да оздравееш, а твоите парченца ще помогнат на мен, но това може да стане едва след като сме били съсипани и пречупени. Може би като ги предложим един на друг, ще открием значението и стойността на това да си съсипан и пречупен. Може би да се оттеглиш от света и се усамотиш на остров е най-егоистичната постъпка, която пречупеният и съсипан човек може да стори, защото някъде на тази планета има друго човешко същество, което пази в торба грозно начупените болезнени парчета и не може да стане отново цяло без теб.

Имаше един период от живота ми, когато предлагах щедро този дар. Рискувах всичко. Изпразних душата си. Тогава открих повече, отколкото се бях надявал. Кладенецът обаче не пресъхна. Тогава животът пречупи сърцето ми на две и аз се зарекох никога да не предлагам отново. Досега не бях рискувал.

Може би любовта, истинската любов, онази, за която копнеем шепнешком, която жадуват сърцата ни, отваря своята торба за теб и рискува най-болезнените думи, които са изричани в неясните очертания на вселената. „Едно време това бях аз“.

Може би тъкмо това е историята.

Животът и смъртта на Питър Уайът

от Питър Уайът

Не помня майка си. Нито баща си. В досието ми пише, че мама е била изнасилена от бивше гадже. Аз съм резултатът от това изнасилване. Мама ме задържала около четирийсет и осем часа и ме зарязала в каравана, където ме открил бездомник, който си търсел подслон. След това ме запрехвърляха в приемни семейства, където поглъщах най-вече цигарен дим и бързи закуски. На две се оказах недохранен в мръсно креватче, затова ме преместиха в нов дом — може би петият или шестият — където ме обрязаха. Поради причини, които не мога да обясня, на четири започнах да заеквам и не помня някога да съм говорил нормално. Докато бях в „приемни семейства“ и се лутах непрекъснато, понякога дори при добронамерени и свестни хора, нямаше нито едно, което да ме иска. Или пък да има нужда от мен. Всъщност никой не гореше от желание да ме прибере.

Никой не ме избра.

Бях мечтател. Тихо дете. Незабележимо. Сцените ме ужасяваха. Сенките ми бяха приятели. Седях някъде на задните редове и наблюдавах с крайчеца на окото си как светът се върти. Онова, което виждах и чувах, проникваше през сетивата ми, луташе се вътре в мен, докато си намери място, за което да се закачи. Да се установи. Да придобие значение. Тъкмо това беше проблемът. Не знаех как — или не можех — да му придам значение. Значението невинаги ми беше ясно. Не съм сигурен, но ми се струва, че родителите са значителна част от уравнението. Според мен те би трябвало да ни помогнат да разберем какво означава нещо. Сякаш значението е жезъл, който се предава. Същото е като риболова — можеш да четеш карти, докато посинееш, но ситният шрифт е най-важното. На дъното на всяка графика или карта, която съм разчитал, пише: „Знанията на местните са необходими, за да избегнете дупките и да откриете подходящото място за риболов“. Тъкмо затова хората плащат на водачи, които да ги отведат на подходящите за риболов места. Знанията на местните.

Като дете нямах водач и разполагах с много малко от знанията на местните, за да разбера света. Същевременно се препъвах в онова, с което разполагах. Това правеше разговорите трудни. Сарказмът и хуморът бяха пълна загадка за мен. Тестовете с избор на правилния отговор бяха истинска трагедия. Живеех в свят без твърда почва под краката. Нямах на какво да се опра. Нямах на какво да се облегна. Запитах се веднъж „Какво означава това?“, задавах същия въпрос хиляди пъти. Понякога нощем затварях очи и запушвах уши, за да забавя света. Така можех да накарам лошите да спрат.

Непрекъснато надвиснал облак без вероятност да завали.

В училище седях най-отзад, рядко вдигах ръка и никога не надигах глас. Това че мълчах, съвсем не означаваше, че не чувам и не виждам надеждите на другите. Не означаваше, че не мисля и не чувствам. Че не възприемам. Мислех и чувствах съвсем добре. Попивах като гъба. Плачех, когато непознати бяха наранени. Смеех се, когато другите се усмихваха.

Всичко това влизаше в сърцето ми и заглушаваше гласа ми.

Когато никой не те иска, ти остава единствено надеждата. Надеждата, че някой може да те поиска. Тази мисъл ме караше да ставам от леглото цели осемнайсет години. С нея се хранех. Така е с всички нас. Можем да прескочим храната и водата, но не и надеждата.

Неспособността да осмисля живота си направи детството ми доста трудно. Заекването с нищо не ми помагаше. През повечето време си държах устата затворена, рядко проговарях и още по-рядко някой ме заговаряше. Това не означава, че не исках да говоря. Исках.

Развих два навика. Тъй като нямах истински дом и никой не ме чакаше, ходех по места, където знаех, че няма да съм сам. Библиотеката. Тъй като бях дете, започнах с отдела за детски книжки. Изчитах всичко, което ми попадаше. Всичко, което щеше да ме отведе далече от мястото, на което бях. „Мечо Пух“, „Питър Пан“, „Хрониките на Нарния“, „Вълшебникът от Оз“, „Вълшебният таван“, „Където бродят дивите неща“, „Полярен експрес“, „Чарли и шоколадовата фабрика“, „Малка къща в прерията“, „Тайната градина“, „Децата от товарния вагон“, „Индианец в шкафа“, „Благодетелят“, „Плачът на върбите“, „Джеймс и гигантската праскова“, „Ан от фермата «Грийн Гейбълс»“, „Стюарт Литъл“. Прочетох дори „Хайди“ и „Малки жени“, когато никой не гледаше. Щом пораснах, се прехвърлих на по-дебели, по-дълги книги с по-ситен шрифт и с много малко или почти никакви картинки. „Където расте червената папрат“, „Хобит“, „Дивото зове“, „Да убиеш присмехулник“, „Хъкълбери Фин“ и „Том Сойър“, след това „Големите надежди“, „Клетниците“, „Братята Сакет“, „Моби Дик“, „Граф Монте Кристо“, „Тримата мускетари“, „Смъртта на Артур“, „Робинзон Крузо“.

Библиотеката беше вълшебна. Всеки път, когато влизах вътре, попадах сред хор от хиляди гласове, всички готови с радост да си поприказват с мен. Влизах, заставах пред купищата книги и шепнех: „Разкажете ми приказка“.

И те ми разказваха.

Открих, че мястото ми е в библиотеката. Мечтата ми беше да добавя и моя глас към стотиците хиляди, които чувах наоколо. Това означаваше да чета още повече. Всеки ден се сприятелявах с нови хора.

Нито един от тях не ме отхвърли.

Оставах до вечеря, тръгвах към сиропиталището, похапвах, докато около мен се водеха разговори, от които бях изключен, след това лягах в леглото си или в хамака на верандата, стига да беше свободен, и продължавах, откъдето бях прекъснал. Включвах се в разговора и не се налагаше да отварям уста. Измислените ми приказки бяха от същата материя като онези, които четях всеки ден.

Затова никога не се чувствах сам.

Сиропиталището беше на няколко пресечки от водата. Нощем ветрецът прииждаше откъм океана и се усещаше мирис на сол, чувах звънците на лодките за скариди, когато заминават и се връщат. Когато пораснах, ходех до доковете и се опитвах да си намеря нещо за вършене. Заемах се с какво ли не. Риболовните водачи винаги имаха нужда от помощ за измиването на лодките, за оправянето на макарите, за ловене на дребни рибки за стръв. Бях още малък за работа и те не можеха да ме наемат официално, затова се трудех за бакшиши. Пет пари не давах, защото тези бакшиши означаваха книги. Скоро водачите започнаха да ми вярват. Това означаваше, че говореха пред мен и с мен. Споделяха тайните си и те по-късно ми бяха полезни.

На всеки три месеца в библиотеката имаше разпродажба, така че за долар започнах да колекционирам историите, които ме бяха хранили като дете. Много първи издания. Попаднех ли на такова, сякаш откривах златото на инките. Купчинката ми с книги растеше, запълни една полица, после втора и трета. С всяка нова книга домакинката в сиропиталището ме поглеждаше и се смееше.

— Направо не е за вярване.

Точно така.

Както може да се очаква, четенето доведе до писане. Обратната страна на същата монета. С химикалката си създавах светове, в които хората не се кискаха и не ме сочеха, когато говоря. В тях родителите ми ме завиваха вечер. В тях не заеквах. В тях си имах задължения, написани на табличка на стената с моето име най-отгоре на колонката. В тях си имах място на масата и всички разбираха, че липсвам, когато биеше звънецът и аз не бях в час. В тях винаги бях принцът, който спасява принцесата, хобитът, който унищожава пръстена, момчето, което спасява Нарния. В тях бях Пип.

Понякога пишех по цяла нощ. Изписвах бележник след бележник. Нямаше значение дали написаното е истина, или фантазия. Животът бе да разкажа. Да издишам. Писането се превърна в извор на разговори в главата ми. Там бе единственото място, на което можех да се изразя безпогрешно и напълно. Капсулирана мисъл. Дълбок дъх, който цял ме изпълваше. Поставях препинателните знаци с абсолютна увереност. Писането бе начинът, по който изработвах нещата отвътре. Писането на някоя история беше смислено действие, в което не намирах смисъл. Беше същото като да съм сирак и никога да не бъда осиновен.

Онези, които имат родители, също срещат трудности, но нещата са съвсем прости. Да останеш сирак е нелогично. Умът никога не намира обяснение. Абсолютно никога. Той поставя тази информация в папка „Разни“. Също като книга, която няма място на полицата. Непрекъснато виси в количката, която обикаля библиотеката, никога не спира, за да се пъхне между други две износени корици.

Писането стана моя терапия и ми позволи една революционна мисъл. Може би не бях луд. Даде ми и възможност да си задавам въпрос, който винаги разтърсваше вселената. Ами ако все пак имам някаква стойност? Или още по-добре, ако съм от значение? Съвсем простичко е. Хората в историите, които четях, бяха важни. Ако не бяха, защо тогава са на полицата? А след като бяха важни и ме включваха в своите светове, тогава защо да не участвам?

На осемнайсет реших, че е време да стана самостоятелен. Изнесох се с куфар и шестнайсет кашона книги. Завърших гимназия в Джаксънвил, взех си под наем стая с климатик над един гараж близо до доковете за двайсет и пет долара на седмица и тъй като за колеж и дума не можеше да става, започнах работа на доковете. Там момчетата работеха усърдно и човек можеше да изкарва добри пари. Водачите идваха, водеха клиенти, носеха въдици, а аз предлагах да измия лодките им или да почистя уловената риба. Повечето ме познаваха, защото се бях мотал около тях години. След чистенето започнах да правя въдици, да поправям макари, да работя на лодки — всичко, което водачите бяха изморени да свършат и ми позволяваха да правя. Работех от зори до късно след мръкнало, живеех скромно и направих още полици в апартамента си. Скоро живеех в библиотеката, която сам си бях направил. Най-големият ми страх беше не смърт или болест, ами пожар.

Най-сетне си купих използвана малка лодка, ремонтирах друга, стара гребна, и започнах да изучавам и блатата. Тъй като се бях движил все сред рибари, знаех някои неща и как да ловя риба много преди да започна да се занимавам с това. Щом се окажех във водата, използвах наученото и придобивах нови знания. Минаха година-две и се разчу за „мълчаливия водач“. Скоро след това графикът ми се оказа пълен за шест месеца напред. За щастие клиентите не се интересуваха дали водачът им може да говори, а единствено дали ще ги отведе при рибата. А аз можех. В дъжд, жега, буря или спокойно време знаех кога и как се хващат различни тропически риби, херинга, дива сьомга и повече пъстърва, отколкото можеха да изядат. Реших, че кариерата ми е предопределена.

Дори не бях докоснал повърхността.

Беше събота. Късен следобед. Условията бяха съвършени. Клиентът беше адвокат. Джейсън Патрик. Добър човек. Беше хванал огромен червен горбил. Почти метър. Успя да го притегли до лодката. Бях спуснал котва, за да останем на място и коленичих, за да вдигна рибата. В този момент горбилът реши, че има още сили да се съпротивлява. Изметна глава, продължи да опъва въдицата, тройната кука се заби дълбоко в дланта ми.

Обикновено вадех острието и продължавах. Клиентите си плащат за цял ден и очакват риболовът да е до вечерта. Този път обаче беше различно. Беше засегнат нерв. Рано или късно щях да имам нужда от лекар. Бяхме на деветдесет километра от сушата, значи щеше да ми потрябва. След два часа оставих Джейсън на дока, платих на едно хлапе да изчисти рибата му и се отправих към болницата „Ривър Сити“ на брега на реката в Джаксънвил. Беше почти девет, ръката ми беше изтръпнала и подута, а когато лекарят ме прие, започваше да придобива пурпурен оттенък.

Докторът извади кукичката, заши ме, сложи ми инжекция и поиска визитка. Искал да лови херинга. Отвърнах, че знам няколко подходящи места.

На излизане от болницата завих в погрешната посока, изгубих се и се озовах в детското крило. Беше станало почти полунощ, чувствах се много изморен и трябваше да се върна на доковете в пет, за да поема клиента за неделя, но в детското отделение имаше нещо, което ме задържа.

Завих зад ъгъла и по средата на коридора видях хлапе по пантофи, увито в синьо одеяло. Сякаш беше неразделна част от тази болница. Пижамата му беше на тигри и самолетчета и висеше около слабичкото му тяло. До него имаше стойка от неръждаема стомана на колелца. На нея висеше торбичка с бистра течност. Пластмасова тръбичка излизаше от горнището и го свързваше с торбичката.

— П-приятел, здрасти, как се излиза от-оттук?

Момчето се обърна и забута стойката, затова го последвах. Минахме по целия коридор. Когато стигнахме края, то се обърна и посочи надпис „Изход“ в далечния край.

— Б-благодаря — отвърнах.

То кимна и влезе в ярко осветена стая.

Не помня защо го последвах. Сигурно от любопитство. Стените бяха покрити със сцени и плакати от детски филми, които всички сме гледали. „Междузвездни войни“, „Индиана Джоунс“, „Робин Худ“. Мебелите бяха с плюшена тапицерия, удобни, само да се отпуснеш на тях. Полици с книги в опърпани обложки бяха подредени на стената. Отсрещната стена пък беше пълна с „Лего“, пъзели, дървени влакчета и всякакви играчки, с които едно дете би се заиграло, за да не мисли за болката, която разкъсва тялото му. Два огромни широкоекранни телевизора се виждаха на далечната стена. Всеки бе свързан с различни игри.

Не бях виждал подобно нещо досега.

Детето пристъпи към една от игрите, натисна няколко копчета и телевизионният екран оживя. Няколко секунди по-късно то караше велосипед Би Ем Екс на екрана. След малко разбрах, че е много добро в играта.

Пристъпих напред, защото не можех да се начудя къде са родителите на малкия. Ами сестрите? Ами лекарите? Кой се грижеше за това хлапе? Осемте охранителни камери на стените ми подсказаха, че някой в малка стаичка наблюдава всяко наше движение, но „наблюдение“ и „грижи“ бяха различни неща.

Знам това.

Детето се обърна към мен и ми подаде същия контролен панел като своя. Поклатих глава.

— Аз… аз н-никога не съм…

То ми го подаде отново.

— Лесно е. Ще ти покажа.

От лявата ми страна висеше постер в човешки ръст, поставен в рамка, от версията на „Магьосникът от Оз“ от 1939 година с Джуди Гарланд.

През следващите два часа той ме победи в осемнайсет състезания.

Когато торбичката се изпразни, малкият стана да си ходи. Обърна се към мен и подаде ръка.

— Ранди.

Усмихнах се и му подадох ръката, която не беше с превръзка — лявата.

— П-питър.

Той ме погледна.

— Утре ще дойдеш ли пак?

Поклатих глава.

— Не, п-просто…

Той се обърна и си тръгна.

Дойде неделя, клиентът ми хвана доста риба, а аз не спирах да мисля за Ранди. През целия ден поглеждах пластмасовата гривна, която ми бяха сложили в болницата.

В неделя вечерта се взирах в празния екран на телевизора и се опитвах да си дам кураж. Говорех си сам. Що за откачалка играе видеоигра с хлапе, което дори не познава? Ще те тикнат в затвора. Перверзник.

Понеделник беше самоналоженият ми ден за почивка. Тогава поправях и пренавивах макарите, почиствах лодката и оправях всичко развалено. Прекарайте известно време във водата и почти всичко се скапва. Дори хубавите неща, въпреки че те не се развалят чак толкова често.

В седем вечерта пристигнах в болницата с плюшен тигър и макет на самолетче в кутия. Чувствах се глупаво. Бях като риба на сухо. Намерих пътя към детското отделение и тръгнах към стаята за игри, като се опитвах да си придам вид на човек, който знае какво прави и къде отива. Стаята беше празна. Почесах се по главата.

— Да ви помогна ли? — попита нахална сестра.

— Т-търся Ранди.

Тя изви и двете си вежди.

— Симънс ли?

— Честно казано, госпожо, н-не знам. Бях тук в събота вечерта, и той ме научи как да играя видеоигра и ме покани да дойда пак. На пижамата му имаше тигри и самолети, а в ръката му се вливаше нещо.

Тя кимна.

— Погребението е този уикенд.

Обиколих стаята с поглед. Крехкостта на живота ме порази.

Тя посочи вещите в ръцете ми.

— Ако нямате какво да ги правите, имаме около петнайсет други Рандита — и големи, и малки. Те ще им се зарадват.

Подадох й ги и тръгнах по коридора.

Бях почти до изхода, когато чух гласа й:

— Децата излизат към осем. Понякога към девет. След визитацията.

Кимнах и излязох навън, повърнах в храстите.