Чарлс Мартин
Ненаписан роман (39)

Трийсет и осма глава

Кейти се върна през врата номер три. Някога това беше еднопосочен изход с табела „Влизането забранено“, но сега тя изтръгна вратата от пантите — доказа, че светът греши — за пореден път. Появата й бе отразена на първите страниците на вестниците по цял свят. Заглавия като „Чудо в Маями“, „Великденска изненада“, „Възкресението на Кейти Куин“ и „Да живее Кралицата“. Френски писател нарече събитията „Лятото на света Кейти“.

Кейти се появи навсякъде, обиколи всяко токшоу, където я поканиха, и всякакви други предавания. Дори Стеди се появи на няколко. Въпросите бяха много. Кейти даваше уклончиви отговори. Пое пълна отговорност за случилото се. Носеше и белези, които бяха доказателство, и тя не ги скри нито с дрехи, нито с грим. Камерите се надпреварваха да я покажат в близък план. Тя не трепваше. Чакаше. Не се срамуваше. Когато я попитаха защо се е върнала, тя отговори:

— Срещнах един човек.

— Кой е той?

— Човек, който събуди отново желанието ми за живот.

— Как го направи?

Тя се поколеба. Замисли се.

— Даде ми причина да живея.

— Каква е тази причина?

Тя погледна право в камерата.

— Може би някой ден той сам ще сподели с вас.

— Какво ще правиш сега?

Тя сви рамене.

— Ще изиграя роля, която не съм играла никога досега, с ненаписан сценарий.

Търсенето на въпросния човек беше упорито; новинарските агенции не жалеха пари, но така и не успяха да се доближат до мен. Тя бе спазила обещанието си. Бях в безопасност. Излезе от ролята на Кейти, но това не означаваше, че ще накара и мен да изляза от своята роля.

Кейти посети „лобното си място“ в залива и благодари на всички, които бяха я почели там. Някакъв тип, който явно е бил пиян през последните две или три десетилетия, си приписа заслугата и лъсна пред камерите. Кейти ми се стори по-спокойна, сякаш демонът, който я измъчваше, беше освободен. Аз знаех — и наблюдавах.

* * *

Закотвих „Измислен живот“, натоварих на „Джоди“ колкото такъми успях, за да ми стигнат за няколко месеца, дори за година, и изчезнах, навлязох по-дълбоко сред островите. Пътувах по западния бряг, през водите на Луизиана, до Тексас и обратно до островите — не останах за втора нощувка на нито едно място. Веднъж в седмицата си намирах хотел, за да ям топла храна. Ловях по малко риба, записвах приливите и отливите и гледах напред. Месеците се изнизваха.

Една сутрин наливах бензин в Кий Ларго, когато посегнах към „Уолстрийт Джърнъл“. Кейти беше взела роля на Бродуей, а билетите били разпродадени часове след съобщението. „Ю Ес Ей Тудей“ твърдеше, че е подписала договори за няколко филма. Най-скъпо платената жена в бизнеса.

Изкарах „Джоди“ на линда, качих се на влак за Ню Йорк, в града взех метрото и отседнах в хотел на Пето авеню. Сини светлини и неон. Като че ли всички освен мен се наливаха с мартини. Купих си нов костюм, подстригах се, обръснах се, дори обух черни лачени обувки. Краката ми нямаха представа как да се държат. Портиерът скъса билета ми, аз седнах на първия ред на балкона и се вгледах в света, който обитаваше Кейти. Тя беше впечатляваща. Уникална. Очарова всички. Чак до евтините места.

Седях и клатех глава. Стеди беше прав. Тя беше единствена и неповторима. Стандартът, по който преценяваха другите.

В края на представлението публиката стана и не спря да ръкопляска цели десет минути, чуваше се свирене. Тя повика останалите от актьорския състав, представи всеки, те се поклониха и помахаха. Хората хвърляха цветя. Някакъв от публиката се провикна:

— Кейти, ще се омъжиш ли за мен?

Тя се разсмя. Беше щастлива. Не беше толкова неспокойна както преди. Беше качила няколко килограма.

Пъхнах подаръка под мишница и намерих разпоредител. Беше възрастен господин, сивокос. Подадох му три банкноти от по сто долара и подаръка. Бях наел човек в Маями, който се занимава с редки книги, и го бях накарал да ми намери старо издание на „Спящата красавица“. Беше от друг век, с кожена подвързия. Той го намери. Реших, че на нея ще й хареса. Увих го в шал на „Ермес“, след това го опаковах в кафява амбалажна хартия и го вързах с панделка. Разпоредителят ме погледна.

— Бихте ли предали това на госпожица Куин? Подаръкът е за нея. Парите са за вас.

Той сви рамене.

— Господине, мога единствено да го сложа при останалите.

Кимнах.

— Добре.

Подадох му книгата и парите.

Той се усмихна.

— Но мога да го поставя най-отгоре на купчината.

— Ще ви бъда много признателен — усмихнах се и аз.

Обърнах се и излязох на улицата.

Докато пътувах с влака, се чувствах самотен, животът ми беше самотен, измерваше се единствено с приливите и отливите. Минаха седмици. Затворих се още повече в себе си. Много мислих за живота си и в какво се беше превърнал. Честно казано, не беше кой знае какъв живот. Дори аз го знаех.

Единственият човек, с когото се виждах, беше Стеди. Той идваше всеки понеделник и четвъртък, носеше ми продукти и двамата ловяхме риба през последния час на прилива и няколко часа от отлива.

* * *

Слънцето залезе. Разглеждах водата и следвах рибата към мястото, където се хранеше, на североизточната страна на Павилиън Кий — същия малък остров, където Кейти прекара деня замислена дали да ме помоли да я преведа през врата номер три. Може би в известен смисъл се опитвах да се върна назад. Да опиша кръг.

Закотвих „Джоди“, накладох огън и задуших няколко филета от следобедния улов. Слънцето се спускаше над хоризонта, когато чух тихото пърпорене на хеликоптер. Идваше откъм залива и кацна в далечния край на стотина метра от мен.

Пилотът угаси двигателя и Кейти слезе. Усмихна се, помаха и тръгна към мен. Ветрецът прошумоля сред дърветата, твърдите листа се докоснаха. Дори листата ръкопляскаха, когато тя се появи.

Срещнахме се по средата. Тя стоеше полуусмихната, свила ръце зад гърба си. Поклатих глава.

— Кой друг освен теб би ме намерил.

Тя ме прегърна.

— Благодаря ти за книгата.

— Пак заповядай.

— Можеше да дойдеш зад кулисите. Просто трябваше да им кажеш…

— Знам.

Тя кимна, целуна ме по бузата и се отри в мен, докато пристъпваше към огъня. Присъствието й ме стопли. Тя размърда пръстите на краката си в пясъка.

— Какво има за вечеря?

Изглеждаше добре. Не. Задраскайте това. Изглеждаше великолепно. Белегът на врата й беше избледнял, но тя не се опитваше да скрие онова, което все още се виждаше. Ароматът й ме обгърна. Тя коленичи до огъня, вдигна тигана и започна да дояжда онова, което беше останало. Седнах срещу нея — окъпан в светлината на огъня и на присъствието й.

Тя вдигна вилицата, на която бе боднала хапка риба.

— Гладен ли си?

Гласът й беше силен. Звучен.

Поклатих глава.

Дояде всичко и попита, без да ме поглежда:

— Хареса ли ти представлението ми?

— Да.

Обра с вилицата остатъците.

— Кое точно ти хареса?

— Никога досега не бях виждал толкова впечатляващо представление. Ти беше феноменална. Аз…

Тя се усмихна.

— Кажи нещо оригинално.

— В продължение на три часа ме накара да вярвам, че светът на сцената е истински, а онзи, в който живея аз, не е.

— Странно. — Тя насочи вилицата към мен. — Аз имам същото чувство всеки път, когато чета някоя от петте ти книги. Прочетох ги по няколко пъти. — Изви и двете си вежди. — Та стигаме до нещо, което исках да те попитам. — Настана тежко мълчание. — Шестата книга, кога ще ми я дадеш? — Докосна слепоочието ми. — Знам, че е някъде вътре.

— Издателят ми ли те прати тук?

Тя се разсмя. Беше лесно. Не се сдържа.

Перките на хеликоптера бяха престанали да се въртят. Пилотът бе застанал до машината и пушеше.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Имам свободна вечер. Дойдох да видя Стеди. Той ми каза, че може да те намеря тук.

— Ясно.

— Питах се дали има начин да те убедя да се върнеш с мен. — Спря да дъвче и ме погледна. — Представлението приключва след няколко седмици и ще бъда свободна.

— Преди кое?

— Ще снимам в Европа — и ще разполагам с доста време в Северна Франция. Освен това има още работа по сценария и си търсят писатели.

Загледах се на изток.

— Почти усещам вкуса на кроасаните. — Погледнах я. — Изглеждаш ми щастлива.

— Просто прескочи онова, което казах за писателите.

— Да — разсмях се аз. — Нарочно го направих.

— Светът има нужда от добри писатели.

— А ти прескочи онова, което казах — че изглеждаш щастлива.

Тя кимна.

— Щастлива съм. — Сви рамене. — Животът не е съвършен, но е по-хубав. Рядко се чувствам по-щастлива, отколкото когато съм на сцената.

— Заслужаваш го. — Тя чакаше. Добре преценено мълчание. Мълчание, в което се чувстваше комфортно, но не и аз. — Кейти, не мога да се върна с теб.

— Не можеш или не искаш?

— Заби ме — кимнах аз. — И двете.

Тя впери очи във водата и остави тигана.

— Как е риболовът тук?

Широка усмивка.

— Става.

Тя се изправи, аз й подадох въдица и нанизах десетсантиметрова изкуствена примамка, наситена с аромат на скариди — а тя я метна през течението. Стръвта стигна до дъното. За час улови над трийсет риби.

Луната се вдигна, аз подкладох огъня, двамата седнахме на земята и заровихме пръсти в пясъка. Заговорихме за нейния живот — за представлението, за предстоящите филми, за неустойките, за откачения ритъм, който заплашваше да изцеди живота от нея, за границите, които тя беше поставила. Говореше с надежда. И на повърхността, и отвътре.

— Няколко издателства искат да напиша историята си — истинската.

Извих вежда.

Тя продължи:

— Готови са да платят безбожна сума за цялата работа — включително и за тайнствения мъж, който ме вдигна на крака и ме върна към живота. — Тя се разсмя. — Нямат търпение да научат кой е.

— И? — полюбопитствах аз.

— Това не е моята история.

Чак сега разбрах, че е напълно здрава. Кейти беше успяла. Беше се превърнала в себе си.

Около полунощ тя стана. Пилотът се беше опънал на пясъка в далечния край на острова. На всеки няколко секунди дърпаше от цигарата и върхът й пламваше в рубиненочервено. Тя погледна часовника си.

— Сигурен ли си, че не мога да те убедя? — Махна с ръка към острова и „Джоди“. — Тук няма да липсваш на никого.

— Сигурен съм.

Подръпна ризата ми с две ръце, наведе се напред и притисна чело на гърдите ми. Най-сетне вдигна поглед.

— Още боли, нали?

Загледах се на югозапад. Към залива. След това погледнах нея.

— Всеки ден.

Тя се усмихна. Очите й бяха мокри. Кимна.

— И мен.

Целуна ме по бузата, след това в крайчеца на устата и тръгна към хеликоптера. Пилотът се беше качил, за да започне подготовката. Перките се завъртяха бавно. На няколко крачки от машината тя спря. Обърна се. Подбра внимателно думите си.

— Понякога, когато застана на сцената, си спомням.

— Кое?

— Че дарбата ми не е моя. И всичко това… — Тя посочи себе си и хеликоптера. — Не става въпрос за мен.

— А за какво?

Тя се подсмихна, понечи да отговори, но се въздържа и се обърна. Три минути по-късно дори пърпоренето на хеликоптера не се чуваше.

* * *

Минаха седмици. Всички приказки си имат край.

Беше неделя сутринта. Седях с чаша кафе в скута, гонех комарите и мислех за живота си. Напоследък все това правех. Мислех в каква посока беше поел. Що за живот водех? Живот на примирение.

Когато чух боботенето на малкия двигател и видях малката лодка да приближава, останах учуден, че Стеди седи в задната част и държи с ръка румпела. Освен това не беше нито понеделник, нито четвъртък. Разтревожих се, когато го видях.

Той спря мотора и аз го вързах.

— Добре ли си? Да не би нещо да не е наред? Кейти добре ли е?

Той слезе, изпъна расото си и ме гледа дълго, най-сетне докосна брадичката си с показалец.

— Ти си най-големият ми провал.

Дори през черните ми очила дрехата му блестеше.

— Какво?

Той изпъна гръб.

— Сигурен съм.

— Кейти добре ли е?

Пръстът му трепереше, когато го насочи към мен.

— Цял живот нося тази якичка, а не успях да ти повлияя.

— Нали съм жив?

Той се изплю във водата.

— Виждал съм измити и изхвърлени на брега кости, в които има повече живот, отколкото в теб.

— И аз се радвам да те видя. Май си кисел днес, а? Това ли е причината, поради която идваш по това време на деня?

Очите ни се срещнаха.

— Поради тази причина не мога да спя нощем.

Сега вече казваше истината.

— Не можеш да спасиш всички.

Отговорът му беше толкова бърз, че нямаше начин да е предварително замислен. Той се беше разпалил.

— Не се опитвам да спася никого.

— Мислех, че успехът и провалът идват с якичката. Нали се сещаш? Едно печелиш, друго губиш.

Той подбра внимателно думите си. В ъгълчето на устата му се беше събрала слюнка.

— Май трябва да ти благодаря.

— За?

— Кейти.

— Не съм ти върнал Кейти. Кейти ти върна Кейти.

Той сви рамене.

— Може и да е така. — Извади лулата от джоба си, натъпка я и я запали, а бузите му всмукваха въздуха и разпалваха огънчето. От устата му излизаше дим, когато заговори. — Оставаш обаче ти.

Мълчах.

Той отново дръпна.

— Обличай се. Отиваме да се поразходим.

— Не искаш ли да ловим риба?

— Ловя риба.

Това беше примамка. Не захапах.

— Къде отиваме?

Той изви вежда.

— Да не би да си станал придирчив?

Взех душ, намъкнах дънки, риза с дълги ръкави, сложих си дезодорант и пъхнах крака в чехлите. Изпърпорихме до Чъкълъски с неговата лодка, където ванът на църквата ни чакаше. Видях, че резервоарът е пълен. А той никога не беше пълен.

Час по-късно пътувахме на юг по магистралата „Олд Дикси“. Той спря, за да плати пътната такса, след това продължи чак до моста „Кард Саунд“. За пръв път минавах по целия мост. Погледнах бетонната кръпка отстрани. Беше сива, мръсна, избеляваше, почти се сливаше със старата стена, но който търсеше мястото, щеше да го открие.

Той измина още километър и половина и спря на път с едно платно. Проливът Кард се намираше от северната ни страна, а Атлантическият океан от източната. Водата беше и от двете ни страни. Стеди си проправи път през дърветата до асфалтиран паркинг. Изключи от скорост и извади ключовете от стартера.

— Ела.

Последвах го.

Минахме по мекия пясък до брега и моя паметник, издигнат скоро след смъртта ми. Спираловидна черна маса заострен гранит колкото градски автобус се виждаше на края. В пукнатините бяха натъпкани бележки; спомени, книжки, обвити в найлон, бяха натрупани наоколо. Заради общата форма и случилото се тук, местните наричаха мястото Пийт Хайнс Спиър. Сигурно бяха решили, че накрая Пийт Хайн е видял сметката на пирата Пийт. Може и да е така. Както и да е, казвали са ми, че това е много популярна туристическа дестинация. Името ми беше над рождената дата и датата на смъртта, а отдолу бяха изписани имената на всичките ми книги.

Стеди посочи.

— Сядай.

Седнах.

Той се изправи пред мен.

— Затвори за момент очи.

— Какво?

— Затвори ги.

— Защо?

— Защото така ти казах.

Подчиних се.

— Затворени ли са?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Стеди.

Чух шумолене на дрехи, пъшкане, изпънатата длан на Стеди се сблъска с лицето ми, залепи ме за гранита. Усетих вкус на кръв. Устната ми започна да пулсира и веднага се поду.

Долната му устна трепереше и той насочи пръст в лицето ми. Сълзите му напираха.

— Кога най-сетне ще престанеш да се самосъжаляваш?

Изплюх кръв върху гранита.

— Какво стана с „обърни другата буза“?

Той ме удари втори път.

Усетих, че ще последва точно това, и избегнах удара.

— Не ми се…

— Не ме лъжи!

— Не те лъжа.

— Добре, тогава лъжеш себе си.

— Може би. — Тонът ми се промени. — Но никога не съм лъгал теб.

Мисълта за мен му причиняваше болка. Виждах го ясно. Лицето му се приближи до мен. Крещеше.

— Защо тогава стоиш там?

И аз се разкрещях.

— Защото ме е страх!

— От какво?

Ударих се в гърдите.

— От болката.

— Значи си страхливец.

Изправих се и гласът ми стана по-силен.

— Не искам да бъда.

Той ме шибна с опакото на ръката. Зъбът ми сцепи кожата над кокалчето му. Уви ръката си в кърпичка и каза, без да ме гледа:

— Не си единственият на този свят, който е обичал и изгубил.

Седнах.

— Умът ми го разбира… не и сърцето.

Той заговори през стиснати зъби:

— Ще те оставя на мира при едно условие.

— Казвай.

Бръкна в джоба си, извади найлонов плик и ми го подаде.

— Прочети това на децата в крило „Уайът“ на болницата „Ривър Сити“.

Ръцете ми трепереха, докато отварях плика. Вътре бе изсушеният, но някога подгизнал ръкопис на шестия и последен роман, ръкописът, който се намираше на седалката до мен, когато скочих от моста. Страниците бяха смачкани. Изхабени. Някой го беше чел, при това няколко пъти.

— Ти си го чел, нали?

— Чаках да дойде моментът, когато ти ще го прочетеш отново.

— Как си го…

— Ти го стискаше, когато те намерих. Така разбрах кой си. Беше в безсъзнание, затова го скрих в лодката.

— Значи си го откраднал.

Той кимна.

— В известен смисъл, да.

Петстотин страници не ми се бяха стрували толкова тежки никога досега.

— Стеди, не мога…

Той се изправи. Докосна с пръст най-горната страница.

— Седем страници. Прочети седем страници, след това можеш да си тръгнеш и да правиш каквото пожелаеш. Ако искаш, скочи от друг мост, но ми дължиш поне това.

— Защо пък седем?

— Защото… — Той се приведе към мен. Усетих дъха му по лицето си. — Ако дотогава не си се увлякъл, значи никога няма да стане.

Седем страници. Ето го и кръстовището на най-отчаяната ми нужда и най-големия ми страх.

Кимнах.